Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (25)

I

Слязох долу.

Нямах друг избор. На площадката на стълбите нямаше място за бой, а освен това единственият изход от вилата беше надолу по стълбите и оттам през входната врата или през някой от прозорците на партера.

Слязох бавно.

Не съм съвсем пигмей, но не си правех илюзии, че имам особени шансове срещу такъв бик. Начинът, по който той се беше придвижил от всекидневната до средата на хола, ми подсказа, че ще бъде бърз като светкавица, когато ме нападне.

Като слязох до средата на стълбите, бях осветен напълно от лампите в хола и спрях, за да може той да ме види.

Ухили се широко, оголил едрите си, равни бели зъби.

— Здрасти, Мак — рече той. — Не мисли, че това е изненада. Бях подир теб по целия път от вас дотук. Хайде, слез! Чаках те да си побъбрим.

Отстъпи четири крачки назад, за да не бъде много близо до мен, когато достигна хола. Слязох долу. Ако ми се нахвърли, щях да се опитам да го парирам, но аз нямаше да предприема нищо — поне засега.

— Ела тука и седни — каза той и размаха палец към всекидневната.

Влязох, избрах удобно кресло, обърнато към вратата, и седнах. Вече бях овладял нервите си. Питах се какво ли смята да предприеме. Не бях убеден, че ще извика полицията. Стига да покажа на полицаите моите вещи на горния етаж и той щеше да загази повече от мен.

Последва ме във всекидневната и седна с лице към мен на облегалката на голямо кожено кресло. Продължаваше да се хили. Зигзагообразният белег на лицето му изпъкваше рязко с белотата си на фона на силно мургавата кожа.

— Намери ли си нещата горе? — попита и извади пакетче американски цигари. Измъкна една, лепна я на дебелата си долна устна и я запали с клечка, която драсна о нокътя на палеца си. С тази си постъпка ми напомни кадър от холивудски гангстерски филм.

— Намерих ги — отвърнах. — Какво направи с камерата?

Той избълва дим насреща ми.

— Аз ще питам, а не ти, Мак — рече. — А ти ще слушаш и ще отговаряш. Как се добра дотука?

— Едно момиче беше написало телефонния номер на стената в квартирата си. Не беше трудно да науча адреса.

— Хелън?

— Да.

Той направи кисела физиономия.

— Тъпа кокошка. — Наведе се напред. — Какво искаше от теб онова ченге днес следобед?

Изведнъж престанах да му се плаша. Казах си да върви по дяволите. Нямах намерение да му седя насреща и да отговарям на въпросите му.

— Защо не го попиташ сам? — отвърнах.

— Питам теб. — Усмивката изчезна. В очите му се появи зъл пламък. — Да сме наясно още отсега. Ти не искаш да те претрепя, нали? — Сложи ръце на коленете си, за да мога добре да ги видя как изглеждат, и бавно ги сви в юмруци. Бяха с изпъкнали кокалчета, едри юмруци, които сякаш бяха издялани от махагон. — Чуй какво ще ти кажа. Обичам да бия хората. И удрям, без да си поплювам. Та затова искам да си поприказваме, за да не става нужда да те удрям. Какво ти рече ченгето?

Стегнах се.

— Иди да го питаш.

Бях почти станал от креслото, когато той ме достигна. Постъпих глупаво, като седнах в толкова ниско кресло. Ако бях седнал като него на облегалката, щях да бъда по-подготвен за нападението му. Той премина разстоянието, което ни делеше толкова бързо, че нямах никакъв шанс. Успях да отбия удара с лявата ръка, насочен към стомаха ми, но това беше само встъпление към удара с дясната. Той ме порази изневиделица. Зърнах за миг мургавото му, озъбено лице с лъскави зъби, когато нещо като тежък чук се стовари върху челюстта ми. Стаята избухна в ослепително бяло сияние. Смътно усетих, че падам, после черна забрава заличи всичко.

Свестих се след около пет-шест минути. Намерих се проснат в креслото с изтръпнала челюст и глава, която пулсираше като дихателна торба на зъболекарска газова уредба.

Карло седеше близо до мен. Той удряше топчестия си юмрук в дланта на другата си ръка, сякаш просто го сърбеше да ми нанесе още един съкрушителен удар в челюстта.

С мъка се надигнах в креслото и опитах да фокусирам погледа си на него. Ударът му бе отнел доста от парата ми.

— Окей, Мак, не казвай, че не съм те предупредил. Сега да почнем отново. Като те ударя следващия път, ще ти строша ченето. Та какво те питаше онова ченге?

Проверих с върха на езика дали са здрави зъбите ми. Никой от тях не се клатеше. Усещах студ, в гърдите ми нарастваше гняв, който ме подтикваше да се нахвърля на този убиец и да го смажа от бой. Но не бях чак толкова откачен. Вярно, че съм едър и горе-долу як, но винаги съм наясно, когато не съм от класата на противника си. Не бих завързал бой с Роки Марчано: не защото ще се уплаша от него, а защото зная, че нямам никакъв шанс да го победя. В момента знаех, че ако започнем да се бием, този бик е далеч по-силен и по-бърз от мен.

Можех да разчитам на успех само ако го изненадам. Нямаше друг начин, а и трябваше да имам тежка сопа в ръка, та като го зашеметя отпърво, да затормозя бързите му рефлекси.

— Искаше да знае имената на приятелите на Хелън — изрекох хрипливо. Болеше ме, като говорех.

Карло се почеса по носа.

— Защо?

— Защото издирва убиеца й.

Надявах се това да го смути, но се излъгах. Вместо да се стресне, той отново включи усмивката си и престана да удря с юмрук дланта си.

— Така ли? Мисли, че е била бутната?

— Сигурен е в това.

— Добре, добре. — Продължи да се хили. — Не го мислех за толкова печен. — Запали цигара. — Вземи си и ти, Мак. Май ти се пуши.

Взех цигарата и кутията кибрит, която той подхвърли в скута ми. Запалих и поех дима с пълни гърди.

— Защо е толкова сигурен, че е била бутната? — попита Карло.

— Ти си отскубнал филма от камерата и си откраднал сниманото от Хелън. Много тъпо от твоя страна.

— Така ли? Аз пък смятам, че е хитро, приятелче. Надушил ли те е вече?

Опитах се да възпра сепването си, но не успях.

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката на Карло стана още по-широка.

— Не дрънкай щуротии: прекрасно знаеш какво искам да кажа. Ти си повече от ясен като виновник в тази работа. Аз дори се погрижих да превъртя часовника й, та ченгетата да помислят, че си бил горе, когато е полетяла в пропастта, и вярвай, Мак, никак не ми беше лесно да се добера до нея. Насмалко да си строша врата.

Втренчих се в него.

— Значи ти си я убил.

Той поклати отрицателно глава.

— Уликите сочат, че ти си го направил. Ти си бил горе, когато е паднала. Ти си мъжът на име Дъглас Шерард. — Наведе се напред и насочи дебелия си показалец към мен. Като наблягаше на всяка дума, той добави: — Ти си и онзи глупак, дето й остави бележка, че я чакаш да се срещнете на върха на скалата. Забрави за тази мъничка подробност, нали? Намерих бележката на масата, където беше я оставил, и я прибрах.