Джоана Линдзи
Сърцето на воина (53)

Глава 52

Британи не бе сигурна какво да прави с Джоран от Сентура III. Докато отиваше към стаята, в която я чакаше, я бяха информирали за какво е дошъл на планетата и какви са били намеренията му. А именно, надявал се е или да я отвлече, или да я принуди да тръгне с него, а ако бе открил Далден с нея, вероятно щеше да го убие.

Този път бе донесъл модерни оръжия, които да му помогнат със задачата, тъй като при предишния им сблъсък мечът му не бе от особена полза. С оръжието беше убил са’абото, без дори да се доближава до него, и тя се ужасяваше от това, че би могъл да го използва върху Далден.

Разбира се, не му бяха позволили да внесе оръжието в палата и той се бе съгласил на това, за да може да говори с Британи. Тя бе предупредена, че вероятно ще се опита да я убеди да замине с него. Освен това я инструктираха да не вярва на нищо, което й каже, и че двуличието е втора природа на такива като него, които биха казали и направили всичко, само и само да постигнат целите си.

Роднините на Джоран вече бяха отпътували към дома. Единственото, което трябваше да направи Марта, бе да паркира Андровия на метри от техните кораби, за да ги накара да променят намеренията си. Вземайки предвид това, че всичките двадесет и три кораба биха могли да се поберат в хангара на Андровия, натрапниците нямаше какво толкова да обмислят. Сентурианците бяха не особено развита раса, но разбираха кога ги превъзхождаха.

Чалън не бе никак доволен от миролюбивия край на тази „инвазия“. Но когато се оказа, че Ли-Сан-Тер имат дълг към Джоран, всички възможности за бойни действия практически бяха изключени.

Далден също не можеше да стори това, което желаеше, а именно да се погрижи Джоран никога повече да не ги безпокои. Британи научи, че воините не се наричат воини, само защото думата звучеше добре. Те можеха да защитават, да раздават възмездие и да завладяват по най-първичния възможен начин, бързо и силно.

Оставиха я сама с Джоран. Е, не напълно сама, тъй като със себе си носеше свръзка, тъй че и Марта бе там. Това уединение бе по молба на Джоран и Марта нямаше да покаже присъствието си, докато не станеше наложително. Далден бе отказал да позволи на Британи да се доближи до Джоран без присъствието на Марта. Като цяло не бе особено щастлив, че жена му ще се среща с този индивид. Но бе принуден да се съгласи, за да изчисти дълга си към Джоран.

Всъщност, задължената в случая бе Британи. Тя бе наясно с това. Все пак бе спасил нейният живот. Нямаше как да избегнат факта, че ако той не я бе открил, сега щеше да е мъртва. Вероятно трябваше да бъде благодарна, че бе решил да я отвлече. Колкото и да бе странно това.

Тя го изчака да я заговори пръв. Сега въобще не приличаше на Джоран, който бе срещнала на родната си планета. Носеше дрехи от собствената си страна, което включваше дълъг царски плащ, натруфена и обсипана със скъпоценности туника и високи ботуши. Сега изглеждаше точно такъв, какъвто е в действителност — средновековен крал — и собствените му дрехи му подхождаха много повече, отколкото бизнес костюма.

Той вероятно си мислеше нещо подобно за нея, тъй като първите му думи бяха:

— Варварските дрехи не ти отиват особено. Ще те облека в коприна и платове, достойни за кралица.

— Достатъчно съм възрастна, че да се обличам сама.

— Не исках да те обидя.

Тя въздъхна.

— Съжалявам, и аз не исках да се репча. Дължа ти живота си. И съм ти изключително благодарна.

Той кимна, сякаш не очакваше по-малко.

— Достатъчно благодарна, че да ми отдадеш живота си?

— Вече съм го отдала на друг мъж. И ти го познаваш много добре. Той е моят другар в живота.

Той махна с ръка.

— Варварските церемонии за обвързване не важат в моя свят.

— Нито пък в моя, но в сърцето си аз съм го признала за мой съпруг. Затова за мен е обвързващо като свещен съюз.

Той изглеждаше изненадан да чуе това.

— Искаш да останеш с него?

Тя не можеше да си представи защо би си помислил, че не иска, но реши да му обясни подробно.

— Джоран, когато бяхме в моя свят и ти казах, че ще ти помогна, аз те излъгах. Доброволно участвах в мисията, за да ти попреча да изпълниш това, което бе намислил. Помагах на Ша-Ка’анците да те спрат. Ако си мислил различно през цялото това време, то много съжалявам.

Той сви равнодушно рамене.

— Нищо от това няма значение. На техния кораб видях в очите ти това, което чувстваш към мен.

Тя се намръщи объркана, опитвайки се да си припомни онзи ден.

— Симпатия? Решил си, че състраданието ми значи нещо повече. Тогава не ми допадна, че ти бе отказана медицинска помощ, въпреки че ме увериха, че не изпитваш болка. Бих изпитала състрадание към всеки изпаднал в подобно положение… но сега виждам, че си напълно излекуван. Вероятно си посетил нечий Медитех, откакто се видяхме за последно.

— Едва днес — заяви остро той, — В посетителския център. В моя свят нямаме такава технология.

— Значи бих казала, че и ти трябва да си благодарен, че не са ти останали никакви белези след случилото се. Моите хора щяха да те тикнат в затвора до края на дните ти, ако знаеха какво се канеше да сториш. Ша-Ка’анците само те върнаха у дома с няколко наранявания, които е било лесно да бъдат излекувани.

— И според теб това ги оневинява?

На върха на езика й бе да му каже какво точно мисли — че той е злодей, но успя да се сдържи, прехапвайки език.

— Просто се радвам, че никой не е получил трайни увреждания след всичко това, което се случи.

Стояха на няколко метра един от друг, но сега той реши да приближи към нея. Тя направи всичко по силите си да не се отдръпне, за да увеличи отново разстоянието помежду им. Близостта му я изнервяше. Както се боеше, той я докосна, плъзгайки безобидно пръст по лицето й.

— Много странно гледаш на нещата — заяви той нежно.

— Не е странно, а просто различно от твоето виждане. Това не значи, че аз съм права, а ти грешиш, или обратното. Просто двамата с теб идваме от различни светове.

Господи, казваше му това, което отдавна трябваше да каже на себе си. Нима това не бе всичко, което Марта й набиваше в главата от толкова време. Ша-Ка’анците не бяха варвари, те просто бяха различни. Начинът, по който вършеха всичко, за тях бе нормален, вършеше работа, значи бе правилният начин. Те бяха уникални. Еволюираха по свой собствен начин.

— Ще харесаш културата ми — прошепна й той. — Ще те направя кралица. Какво би могъл да ти предложи онзи варварин, което да се сравни с това, което ти предлагам аз?

Тя бе напълно откровена, когато каза:

— Той ми дава себе си и това е всичко, от което се нуждая, за да бъда щастлива, защото го обичам с цялото си сърце, повече от всичко друго на този свят.