Джоана Линдзи
Сърцето на воина (20)

Глава 19

Всичко беше решено?

— Кое е било решено? — обърна се Британи към Далден, искайки от него да обясни думите си, но Марта го изпревари, като отговори насмешливо:

— Голямото ми момче току-що заяви, че ще се прибираш у дома с нас. Предполагаше се, че ще трябва да поиска първо съгласието ти, тъй като бе казал, че разбира как се правят нещата наоколо, но той очевидно реши просто да ти заяви какво ще стане, без да поиска мнението ти.

— Какво ще стане? Още не разбирам.

— Трябва ли да разклатя камбанка над главата ти? Топка с верига? Да те закача на кукичката? Не? Какво ще кажеш за брак?

Британи започна да се киска.

— Стига де. Нужно е много повече от няколко думи, за да бъде сключен брак.

— Искаш ли да се обзаложим?

Британи погледна към Далден, но той не се смееше. Той я гледаше така, сякаш току-що я бе купил и е много доволен от платената цена. Тя започна да се дразни.

Опита се да разбере шегата им, защото смяташе думите им за един голям майтап, но на нея не й беше никак забавно, тъй като чувствата й към този мъж бяха все още нови и плашещи. Тя не можеше да отрече, че представата да бъде с него до края на живота си я караше да тръпне възбудено, но бе достатъчно реалистка, за да разбира, че това няма как да се случи. За бога, тя го бе срещнала едва вчера и все още не знаеше нищо за него.

Дори той наистина да го искаше, дори да е мислил за това, да се омъжи за нея на този етап бе повече от абсурдно.

— Добре, времето за шегички приключи — каза тя, давайки им да разберат колко е раздразнена. — Ще се захващаме ли отново с работата си, или първо ще идем на меден месец?

Вместо да отговори, Далден я хвана за ръката и я повлече навън от сградата. Тя чу Марта да говори с разтревожен глас, но се чуваше леко отдалече, защото между двете им опънати ръце имаше голямо разстояние.

— Спри на място, воине. Тя само се шегуваше! Не го мислеше наистина. Няма да ходиш точно сега да се забавляваш с нея, само защото така ти скимна, не и когато Джоран може да влезе при кмета всеки момент.

Далден спря. Изглеждаше доста раздразнен, докато се обръщаше към Британи, но след миг бе крайно възбуден. Тя не можеше да си поеме дъх. Възпламененият Далден бе много възбуждаща гледка. И той вероятно чувстваше същото като нея, защото пресече разстоянието, което ги делеше, обгърна с ръце лицето й и я целуна там, точно в средата на кметството.

Всичко излетя от съзнанието й. Не знаеше нито къде се намират, нито кой е около тях. Можеше дори да са на някой облак, тя бе толкова погълната от него, че не виждаше нищо друго. Но не гласа на Марта я изтръгна от опиянението й, а един глас, който й се искаше да не чуе никога повече.

— Да не би тези дни да си решила да се отдадеш на ексхибиционизъм, Брит?

Това бе възможно най-ужасният сценарий, за който Британи можеше да се сети. Бившето й гадже Томас Джонсън, единствения мъж, за който бе смятала да се омъжи… мъжа, с който смяташе да прави секс, преди да осъзнае, че нищо между тях не бе такова, каквото го бе мислела. Те не бяха изчистили отношенията си, след като последната вечер, в която се бяха видели, тя го изрита от апартамента си, пожелавайки му да пукне по пътя навън. Градът беше малък и тя знаеше, че рано или късно ще се натъкнат отново един на друг, но тя смяташе да направи всичко възможно да избегне тази среща.

— Все още ли дишаш, Том? — попита тя, надявайки се той да схване намека и да си тръгне. — Колко жалко.

— Тези дни май си решила да се държиш като кучка.

Тя се усмихна неискрено.

— Само с теб.

Той се изхили, макар и доста пресилено. И двамата знаеха, че тя не се шегува, и че враждебността й не е никак престорена. Цели три месеца бе хранила чувства към този мъж. След толкова време да й признае, че има проблеми с височината й, макар тя да бе с петнадесет сантиметра по-ниска от него. Но очевидно не достатъчно ниска за него, че да се чувства като гигант, какъвто искаше да изглежда.

Облечен в добре скроен бизнес костюм, Томас я караше да се чувства раздърпана в джинсите, тениската и гуменките, с които бе облечена, и за които бе решила, че са подходящи за посещение в кметството. Сега като се замисли, той винаги я караше да се чувства по-нисша, когато е около него. Сини очи, вълниста черна коса, секси, много красив, поне за такъв го смяташе, докато не срещна Далден.

— Опитах се да ти се обадя няколко пъти — информира я Томас, сякаш тя щеше да забрави, че той знае кога точно да я намери у дома, и ще му повярва, че я е търсил. Тя обаче реши да не се хваща за това и вместо това го нападна за мотивите му.

— И защо? Не бях ли достатъчно ясна, като ти завих, че не желая да те виждам никога повече?

— Защото ти не разбра забележката, която направих относно височината ти. Искам да обясня.

— О, нима? Значи всъщност не мислиш, че съм прекалено висока за теб?

— Да, за нещо дълготрайно да, но за нещо…

— Разкарай се — сряза го тя, чувствайки се също толкова засрамена, колкото и при последната им среща. — Кълна се, трябва да си татуираш МИЖИТУРКА на челото, за да предупреждаваш всяка нещастница отрано, преди да е изгубила месеци, докато сама го осъзнае.

— Брит…

— Жена ми ти нареди да я освободиш от присъствието си. Направи го на мига, за да не те накарам да го сториш.

Сега Томас погледна към Далден. Преди това му бе хвърлил само бегъл поглед и бе преценил, че мъжът срещу него е поредния въздухар — голямо тяло и никакъв мозък. Дори сега Далден не му изглеждаше никак заплашително, стоейки зад Британи с ръце на раменете й и със спокойно изражение на лицето.

По тази причина той се обърна неочаквано към Британи.

— От къде го намери този неандерталец?

— Може да се считаш за голям късметлия, че вероятно на неговия език няма подобна дума и не може да си я преведе — каза високо Британи. — Той е нов в страната ни, и все още не е усвоил напълно езика. Да му преведа ли думите ти? Мислиш ли, че ще оцени мекотело като теб да му се подиграва?

Томас най-после разбра, че физическото му добруване е изложено на риск. В очите му тя прочете тревога, но мъжа се успокои много бързо. Бяха на публично място, все пак, и по това време наоколо обикновено имаше полицаи. Затова той се чувстваше напълно в безопасност, като предполагаше, че Далден няма да предприеме нищо, докато са тук.

И Британи мислеше така, но се надяваше Том да не се досети и да отстъпи. Затова и двамата бяха доста изненадани, когато Далден дръпна Британи настрани, избутвайки я зад гърба си, така че тя да не може да види това, което се канеше да стори.

Но това, което направи, се оказа безсмислено, тъй като Марта бе решила да се намеси. В единия момент Далден обвиваше с ръце врата на мъжа пред него, а в следващия Томас сякаш се изпари във въздуха.

Тих звук на раздразнение се изтръгна от устните му, докато Марта му говореше на Ша-Ка’ански.

— Значи очните лекари наоколо тези дни ще имат доста работа, но така е по-добре, вместо да разплискаш кръвта му по белия под.

— Къде го изпрати? — ядосан попита Далден на същия език.

— Навън. Ще си мисли, че е бил толкова изплашен от теб, че е избягал наистина бързо. За твое щастие. Да започнеш физическа разпра в сградата, където се помещава кмета, ти гарантира отиването в местния затвор. Помниш ли разговора ни за затворите им? Че те са място, което трябва да избягваш на всяка цена?

Британи се бе наслушала на този разговор, който не разбираше.

— Отново го правите — оплака се тя, като заобиколи Далден, за да застане пред него и забеляза, че другия мъж го няма. — Къде изчезна Том?

— Кой го е грижа? — попита Марта. — Прекалено много се разсейвате, вместо да се концентрирате над задачата да откриете Джоран. Моят приятел, Сентурианецът, бе така добър да ми сподели, че наоколо има още две от дружките му, които са изпратени със същата задача като него, а именно да подготвят всички за пристигането на Джоран, за да може хората тук да го посрещнат с отворени обятия. Намерете другите двама и ми ги пратете за препрограмиране. По-късно може отново да обсъждаме липсата на въздържание на Далден, докато се разправя с другарката си в живота.

— А?

Британи не получи повече обяснения и това вече се превръщаше в навик за Далден и Марта. Дори предпочиташе да чува безсмислените глупости, които се класифицираха като „секретна информация“, вместо да й се налага да слуша разговорите им на език, който не разбира. А и това обръщение „воине“? Марта веднъж се изпусна и го каза, но сега го използваше много по-често. Обяснението, че той е наемен воин на националната гвардия не й звучеше като истина. По-вероятно бе това да му е постоянната кариера.

Все пак имаше тялото на закален войник и определено притежаваше нужните рефлекси. Значи той беше войник и там, откъдето идваше, се наричаха воини. Можеше да се справи с това. Но защо те се опитваха да прикрият факта, че той е военен?

Още една малка чудатост, която той не желаеше да обясни. И главния източник на информация си замина, окачен за колана на Далден, когато той реши да обиколи всички офиси с намерението да задава въпроси, без да се тревожи, че могат да го заподозрат, защото носеше палката със себе си. Британи остана отново в тълпата от разкарващи се напред-назад хора и цели два часа говореше с всеки срещнат мъж, докато не дойде време кметството да затвори.

Тя смяташе много скоро да получи някои отговори. Работеше с тях, помагаше им да заловят шайка крадци. Трябваше да даде урок на тези злодеи, че не могат просто ей така да дойдат и да станат на мига политици. И заради това заслужаваше нещо повече от половинчати обяснения, солени шегички, а след това и пълно игнориране.