Джоана Линдзи
Сърцето на воина (27)

Глава 26

Британи бе адски изнервена и се страхуваше, че това бе очевидно за всички около нея. Днес бе облечена с пуловер с дълъг ръкав и дънки, за да може да скрие палката в ръкава си и да я използва по-лесно, когато й се наложеше. Беше решила, че след като в кметството имат добра климатична система, няма да й е много топло, облечена с тънкия зимен пуловер, и всичко беше наред, докато не се срещна с Джоран. Оттогава се потеше обилно.

Как се бе забъркала в тази каша? Това вече не бе само помагане на страхотния мъж, по който бе хлътнала, да залови няколко крадеца. Тези хора бяха опасни. Тя не се и съмняваше, че думите на единия бияч „да се погрижа за нея“ означаваха, да се отърве от нея завинаги. Това бе игра на власт, и то много сериозна. След като залога бе толкова висок, те нямаше да се интересуват колко души ще пострадат или дори загинат по време на процеса.

И къде, по дяволите, бе Далден? Един от новинарите бе казал на кмета, че имат проблем с камерите и че някой е прекъснал връзката им, затова щяха да се забавят още няколко минути, преди да каже речта си. Тази реч щеше да преобърне целият град, ако Далден не направи нещо, с което да попречи на Съливан да говори.

Или ако тя не направи нещо.

Какъв бе шанса да използва палката върху Джоран, преди някой от охранителите му да я обезвреди? Тя нямаше да му казва много, просто ще му нареди да спре всичко това, може би ще му каже, че не иска да става кмет или президент, и дори да му предложи да се прибере у дома.

Стоеше достатъчно близо до него, че да го направи. Той се бе преместил пред нея и сега ги деляха само няколко сантиметра. От мястото й идеално можеше да огледа цялата зала. След миг обаче мъжа на име Алрид се оказа до нея на милиметри от гърба й.

Господи, дали да се възползва, или да изчака, за да види дали Далден не е някъде в тълпата зад снимачния екип? Тя надникна иззад раменете на Джоран, за да огледа по-добре залата, надявайки се да мерне някъде Далден, и затаи дъх, когато го забеляза. Той бе там и си проправяше път към тълпата пред офиса на кмета. Но нима той бе полугол и с меч в ръка? Меч, за бога!

Джоран също го видя. Дори се усмихна, не бе никак изненадан от външния му вид. Двамата се познаваха. Това бе повече от очевидно. Вероятно Джоран обаче още не бе забелязал меча.

Той се обърна и каза на мъжа зад него.

— Ша-Ка’ански воин точно пред нас, колко интересно. Не се намесвай. Смятам да се насладя на това.

— Джоран, щом има един, значи наоколо има и други — разтревожено каза Алрид, мъжът изглеждаше повече от притеснен. — Би трябвало да…

— Да се насладим на това стечение на обстоятелствата — сряза го Джоран. — Те са мъже, подвластни на палките като всички останали, и ще станат идеалните охранители за мен, докато изграждам империята си. Но семейството точно на този мъж вече веднъж провали плановете ми. Този ще умре. Останалите ще ги подчиним на волята си.

Увереността в гласа му бе повече, отколкото тя можеше да понесе. За да бъде толкова убеден в себе си, той със сигурност имаше скрито преимущество. Британи нямаше идея какво може да бъде това преимущество. Джоран не притежаваше височината и мускулите, че да може да се изправи физически в близка битка срещу Далден, който, понесъл меч в ръка, показваше много ясно какво си е наумил. Тогава, щом Джоран мислеше, че може да го победи, вероятно имаше някакво далекообхватно оръжие, с което смята да повали противника си, преди той да се е доближил достатъчно. И едно подобно оръжие…

Той имаше такова. Алрид го измъкна го от джоба на сакото си и го подаде на Джоран. Приличаше на нещо като тръба, бе дълга петнадесет сантиметра и бе достатъчно тясна, че мъжът да я обхване спокойно с дясната си ръка. Но той не насочи оръжието към Далден, а просто го стисна и от предната му част излезе метално острие, което бе дълго около деветдесет сантиметра и което бе толкова тънко, че едва успяваше да го види.

— Какво е това? — попита тя на висок глас.

Алрид я чу и отговори.

— Пулсарен меч, който е в състояние да разполови човек само с един лек удар. Всеки момент Ша-Ка’анецът ще разбере как действа.

Британи се олюля и й беше почти невъзможно да предотврати слабостта, която се разпростря в краката й. Джоран го бе казал. Сега Алрид само го потвърди. Плана бе да убият Далден, не просто да го спрат и да използват палката върху него.

Бе направо невероятно това да се случва в главната зала на кметството. Гигант с голи гърди, облечен в тесни дънки и ботуши до коленете, със старомодно изглеждащ предавател, закачен на колана му, стиснал меч в ръка. И мъж, на външен вид приличащ на обикновен бизнесмен, облечен в костюм с копринена риза и вратовръзка, с някакъв странен, плосък диск, висящ от колана му, с големината на портокал и меч от толкова тънък метал, че не би могъл да се нарече меч, а по-скоро като електронно острие за транжиране.

Нищо чудно, че всички наоколо гледаха с отворени усти, не можейки да повярват на очите си. Хората просто не влизаха в кметството, мъкнейки мечове с явното намерение да ги използват. Но тогава забеляза, че един мъж не обръща внимание на двамата странно изглеждащи мъже в залата. Корд II бе тук и си проправяше път покрай тълпата към охраната на Джоран.

Чак тогава тя успя да се съживи и се досети, че тъмнокосият хубавец ще има нужда от помощ, за да се справи с двамата професионалисти, а тя бе последната, която щяха да заподозрат, че им е враг. Реши да започне с Алрид, защото трябваше да мине покрай него, за да се добере до другите двама, затова докосна ръката му и му каза, че не може да се движи, нито да говори. След това направи същото и с втория охранител, но не успя да се добере до третия преди Корд II.

Охранителят може да изглеждаше доста глупав, но очевидно не бе такъв. Той разпозна опасността и използва палката си върху Корд II. Британи бе достатъчно близо до сина на Марта, за да го чуе да казва:

— Съжалявам, приятел, на мен това не ми действа. — След това хвана ръката на мъжа, която той бе насочил към него, и без никакви усилия просто я счупи.

Тя не спря, за да се зачуди защо Корд II е имунизиран срещу допира на палката, след като очевидно никой друг мъж не беше. Забърза напред и използва палката си върху охранителя, като му каза същото, каквото и на другите двама, добавяйки:

— Не чувстваш никаква болка.

Чувайки това, Корд II се изкикоти и й каза:

— Прекалено си добра, красавице.

— Не, просто в момента преживявам нервна криза — заяви тя разпалено, — тъй като нищо от това, което се случва в момента, няма смисъл за мен.

Останалите хора в залата очевидно бяха на нейното мнение. Първоначалният шок бе изчезнал, и сега се чуваше шушукане, сумтене и след това истинска паника, когато се чу силен шум на удряне на метал в метал. Британи се обърна, за да види, че Далден и Джоран се бият, а публиката им, която просто не можеше да повярва, че това наистина се случва, реагираше по съвсем нормален начин. Някои отстъпваха назад, смятайки да се махнат оттам възможно най-бързо, други викаха полиция, репортерите попиваха с поглед случващото се, а онези, които имаха камери, не изпуснаха шанса да заснемат битката.

Хората, които се опитваха да напуснат сградата, бяха не по-малко изненадани от самата Британи, когато видяха, че всички изходи са блокирани. Няколко мъже стояха пред вратите, блокирайки пътя на всеки, който искаше да влезе или излезе от сградата. Те бяха високи, мускулести, със златиста кожа и голи гърди точно като Далден, но чертите на лицата им бяха различни и техните мечове висяха на коланите им, а не бяха в ръцете им. Точно тези прилики я наведоха на идеята, че не са реални. Не знаеше как го бяха постигнали, но това вероятно бе някаква илюзия, с която да накарат Джоран и хората му да решат, че са обградени от Ша-Ка’анци. Тя реши да опита да намали паниката, като тръгна през тълпата и започна да им казва:

— Това е местна актьорска трупа, наслаждавайте се на представлението, няма за какво да се тревожите.

Така хората щяха да решат, че кръвта, която виждаха, е фалшива. Щеше й се и тя да бе заблудена по същия начин. Тя умишлено избягваше да гледа към центъра на залата. Все още чуваше сблъсъка на металните остриета, чуваше, че мъжете още се бият, но просто не можеше да се насили да погледне. Тя спря при Корд II и поиска да узнае:

— Защо не му помогнеш да обезоръжи Джоран и да се свърши с това?

— Той ще ме разглоби, ако се намеся в личната му схватка — отвърна й Корд II. — Воините са доста чувствителни на тази тема.

— Да те разглоби? — извика тя. — Ако той пострада, аз ще те разглобя.

Мъжът се усмихна.

— Докато в мен има живот, мога да бъда сглобен наново. — Колко странен начин да каже, че лекарите ще го оправят, ако не е мъртъв. Липсата на притеснение в гласа на Корд II трябваше да я успокои. Но това не се случи. Когато най-после се насили да погледне към центъра на залата, й се искаше да не го бе правила. Сега бе невъзможно да откъсне погледа си от случващото се там.

Белият под бе целият изпръскан с кръв, макар да не бе в много голямо количество, и както изглежда, всичката бе на Джоран. Имаше малка рана в горната част на ръката му, бялата коприна бе скъсана и имаше дълга, кървава следа, стигаща до лакътя му. Повечето кръв обаче бе дошла от носа му и разреза на бузата му, което свидетелстваше, че явно Далден го е ударил с плоската страна на меча през лицето.

Нито една от раните не спираше Джоран да върти меча с другата си ръка. Той не спираше нито за миг опитите си да посече Далден и с тази скорост бе повече от очевидно, че пулсарния меч не тежи никак много. Но все още не бе постигнал никакъв успех, защото ръката на Далден, обвита в някакъв метал и напълно защитена, постоянно посрещаше атаките на Джоран и успешно ги отбиваше до една.

Далден също използваше оръжието си, но не точно така, както се очакваше. Когато Джоран се протягаше в нетърпението си да го нарани, Далден просто хващаше дясната китка на Джоран, за да му попречи да се извърти и го удряше по най-слабото място, но не с острието на меча си, а с плоската му страна. Можеше да го обезоръжи. Можеше да го убие. Вместо това, той счупи носа му.

— Той просто си играе с него — каза високо Британи и в разтревожения й глас се долавяше вече и раздразнение.

— Да — съгласи се Корд II.

— Но Джоран не се шегува.

— Не.

— Тогава защо Далден предизвиква късмета си, ами ако на Джоран му провърви? — попита тя ужасена.

— Защото е воин.

— И по тази причина, вместо да свърши работата бързо и чисто, той се прави на някакъв мачо? Това е толкова средновековно.

— Всъщност, „варварско“ е по-подходящата дума — поправи я Корд II.

Той го каза с една толкова палава усмивка, че тя предположи, че това е някаква си тяхна шега. Британи, обаче, не разбра шегата и й се прииска самата тя да се покаже като варварка и да удари Корд II. Само тя ли можеше да види разликата, че това мачо-перчене нямаше никакъв смисъл, когато човешкия живот бе заложен на карта?