Джоана Линдзи
Сърцето на воина (35)

Глава 34

През следващите десет минути Британи остана сама с мислите си. Марта я бе затрупала с толкова много невероятна информация, че й бе трудно да я преглътне. Просто всичко това бе прекалено много — странни изобретения, напреднали цивилизации, примесени с варварски планети. Нищо от това нямаше смисъл. Щом имаше развити планети като Морилия, защо те не подаваха ръка на по-примитивните си съседи? Защо ги оставяха да тънат в невежество?

Но нищо от това тук не бе истинско. Който и да бе разработил тази програма, със сигурност притежаваше уникално и странно въображение. Или всичко това бе дело на Марта и просто тя имаше развито въображение и се забавляваше да й разказва истории. И до къде водеше всичко това? Затворница на този въображаем кораб за цели три месеца? След това какво? Щяха да я отведат в някой изоставен район и да я убедят, че се намира на друга планета?

Някак си се съмняваше, че всичко това ще продължи цели три месеца, докато изпробваха теориите си. Вероятно имаха времево ограничение, няколко седмици, може би дори месец, преди да успеят да я накарат да им повярва или да признаят, че всичко е лъжа, а след това щяха да я изпратят у дома… но без Далден.

Сърцето й прескочи при тази мисъл. Той бе един от тях, част от програмата. Дали и това, което бе между тях, бе част от програмата? Господи, надяваше се да не е. Молеше се това между тях да не е било замислено поначало и че поне връзката им е истинска.

Но дори да бе така, тя нямаше да остане с него, след като всичко приключеше. Трябваше да реши дали да прекъсне всичко това още сега, преди чувства й да са се задълбочили, или просто да се наслаждава на времето, което ще прекара с него. Но нима вече не бе решила да се радва на времето им заедно, да трупа безценни спомени, без мисли за това, че скоро ще се разделят? Разбира се, бе го решила преди тази програма да излезе напълно от релсите на нормалното.

— Къде е Далден?

— Спря ли вече да се цупиш? — отвърна Марта.

Британи въздъхна.

— Изморена съм и ме боли глава. Къде е Далден?

— В момента играе ролята на посланик и обяснява на Джоран защо нарежданията му няма да бъдат изпълнени. Изумена съм, че все още не е изгубил търпение. Изумителната арогантност на Джоран не може да бъде издържана дори от най-здравия стомах.

— Да предполагам ли, че стоиш и ги подслушваш? — попита Британи.

— Способна съм да следя и участвам във всеки разговор на този кораб — похвали се Марта, — Както знаеш, компютрите не сме като вас, хората, и можем да правим повече от едно нещо едновременно.

Британи си позволи да изсумти леко, преди да предложи:

— Какво ще кажеш да ме насочваш как да отида при него? Предпочитам да не стоя тук.

— Тези воини няма да те притесняват, кукло. — Марта отново започна да й чете мислите. — Ти си неприкосновена за тях, тъй като знаят на кого принадлежиш.

— Не принадлежа на никой, Марта. Трябва ли да се изразяваш така, все едно съм робиня? — И след миг в ума й се зароди друга мисъл. — На планетата, на която ме водиш, има ли робство?

— Да, в някои от по-отдалечените държави. Но преди да започнеш да ми се ежиш по този въпрос, най-смирено искам да ти напомня, че дори на твоята планета има места, на които хората биват поробени, и това е било напълно нормално само преди няколкостотин години в собствената ти държава.

Британи поклати глава, съжалявайки, че въобще е попитала. Щом „голяма част от вселената“ смяташе планетата за варварска, то много ясно, че там щеше да има робство. Бе повече от логично заключение. А и бе много по-лесно да убедиш някой, който не вярва, като му разкажеш дълга история, следвайки пътят на логиката.

Но Британи показа как би отговорил човек, който вече си е наумил какво да прави.

— Ще ме насочиш ли? Или има друга причина, поради която трябва да стоя тук?

— Излез през вратата и тръгни към десния асансьор в края на коридора. Активира се гласово или по моя команда. — Чу се тих смях. — Далден не знае за това. Смята, че асансьора винаги ще го води точно там, където желае да отиде. А всъщност аз го контролирам, и тъй като винаги знам накъде се е запътил, всичко сякаш се случва от само себе си.

— Защо просто не му го кажеш?

— Не ме ли слушаше, когато казах, че той не харесва космическите кораби? Колкото по-малко лично се занимава с кораба, толкова по-добре.

— А аз ще мога ли да разгледам кораба?

— Разбира се, защо не?

Британи можеше да се сети за една доста голяма причина защо не биха искали да го прави. Ако кораба им бе толкова голям, колкото се опитваха да я накарат да повярва, то това студио вероятно имаше внушителни размери, за да й го покажат, без да се тревожат. Много по-лесно щеше да бъде да я задържат само в няколко стаи. Но, вероятно, когато поискаше да направи тази обиколка, те щяха да измислят някаква причина да не й го позволят.

— Сама ли?

Марта се засмя гръмогласно.

— Кукло, няма такова нещо, като да си сама на кораб, който е контролиран от мен. Във всяка една стая има монитори, които не могат да бъдат изключени, ако аз не пожелая това.

— А биха ли могли да бъдат счупени? Смазани? Унищожени?

— Да не би да започнахме да се разгорещяваме? Може да се пробваш, но са създадени от нечуплив метал. Но защо това те разстройва?

— Може би, защото съм свикнала да получавам усамотение, когато пожелая! — изръмжа Британи. — Може би не ми харесва някой постоянно да ме наблюдава.

— Никога не бих се натрапила, Британи. Гледам какво се случва, само когато е нужно да гледам, не го правя само за забавление.

— Тонът ти, имитация на наранени чувства никак не ме трогва. Ако наистина си компютър, значи нямаш чувства.

От конзолата прозвуча отново смях.

— Разбира се, че нямам, но ти не вярваш, че съм компютър, забрави ли?

Преди Британи да успее да се изчерви наистина силно, вратата на асансьора се отвори безшумно. Далден веднага се обърна към нея. Както и Джоран. Намираха се в овална стая, в средата на която имаше по-малка овална стая, чийто стени бяха направени изцяло от прозрачен материал и бяха от пода до тавана. Както Марта бе споменала, в по-малката стая нямаше нито прозорци, нито врата. Вероятно на пода имаше скрита врата, защото нямаше как единствения начин да се излезе и влезе там, да е така нареченият Трансфер, който бе роден от нечие будно въображение.

— Защо тя е тук? — поиска да узнае Далден.

— Шанел я заведе в стаята за отдих, защото мислеше, че ти ще си там, и я заряза сама, защото отново емоциите й се разклатиха, като се замисли какво ли е сполетяло Тедра, щом се е прибрала сама у дома. Откакто се разделихме с Тедра, повече от дузина пъти й казах, че няма място за тревога, но ти знаеш каква е сестра ти и колко й е трудно, щом започне разговор на тази болна за нея тема.

— Защо тя е тук? — попита отново Далден, показвайки, че и варварите имат еднопосочно мислене.

— Когато предупреждавах какво ще стане, май никой не ме слушаше, нали? Забравяш, че стаята за отдих е пълна с твоите дружки, нали, тъй като те обичат да се мотаят там? Британи се почувства заплашена.

Изчервяването, което Британи бе сметнала, че държи под контрол, моментално изгря на лицето й. А изражението на Далден се смекчи на мига и той пристъпи към нея, за да я прегърне.

— Няма защо да се боиш от воините на Кан-ис-Тра.

— Не съм се страхувала — възрази тя с кисела физиономия. — Марта преувеличава. Просто ми беше малко неудобно в компанията им. И тя каза, че тук играеш ролята на посланик. Просто исках да видя как някой може да играе роля на посланик, това е.

Бе негов ред да направи кисела физиономия.

— Както сама каза, тя малко преувеличава. Не притежавам дипломацията, нужна на човек, за да се прави на посланик. Но съм способен да отклоня заповедите на Джоран и да му дам да разбере защо го правя.

— Удоволствието да кажеш „Не“?

— Именно.

— Предполагам, че ти е заповядал да го освободиш? — предположи Британи.

Далден поклати глава.

— Той разбира, че ще го върнем на Сентура III, и че ще бъде в килия до края на пътуването. Не му е трудно да приеме последствията от това, че загуби битката от мен. Но си спомня, че след като се би с Фалон, другаря в живота на Шанел, нараняванията му бяха напълно излекувани от Медитеха. Сега отново настоява да го излекуваме.

Тя бе изненадана.

— Ще го направиш ли?

— Решихме да не му осигуряваме лечение, по-различно от това на планетата му, което ще рече, че няма да правим нищо. Неговите хора все още не са еволюирали на равнище наука и медицина.

Тя не бе сигурна, че разбира какво й говори… и след това осъзна, че не й е нужно да разбира всичко. Осъзна, че те не просто й казваха някакви неща. Говоренето беше лесната част. Те преплитаха и изграждаха историите си, следвайки нормалния ход на нещата, и Джоран бе голяма част от цялата история.

Разбира се, той бе един от тях. Всъщност, бяха успели да я убедят, че тези палки вършат невъзможното, когато всъщност не правеха нищо, и са били използвани върху други участници в проекта, които се преструваха, че са хипнотизирани. Ами кметът? Секретарят? Или са се съгласили да се включат като участници, или за някакъв период от време наистина са били хипнотизирани. Джоран просто бе тяхното „оправдание“ да дойдат тук. Което от своя страна го правеше част от целия замисъл.

Ами нараняванията му? Разбира се, те са фалшиви, но, господи, наистина се бяха справили блестящо с работата си. Носът му наистина изглеждаше счупен, а кърпичката, която държеше под него, несъмнено бе напоена с фалшива кръв. Счупената му ръка висеше отпусната отстрани на тялото му. Стоеше леко наклонен, сякаш наистина капачката на коляното му е строшена и му се налага да прехвърля тежестта на здравия си крак.

Впечатлена, Британи отбеляза:

— Знаеш ли, ако наистина вярвах, че Джоран е ранен, а не просто се преструва на такъв, щях да ти кажа, че е жестоко да го оставяш да страда, след като може да бъде излекуван.

Далден се намръщи, а Марта побърза да отговори:

— Той заслужава малко страдание. В неговия свят е член на управляващото кралско семейство. Всичко, което ще направят, като се прибере у дома е да го плеснат през ръцете и да му кажат повече да не прави така. Но дори и да не беше опитал да превземе твоя свят, той все пак е на първо място в нашия лист с нарушители, тъй като се опита да убие зетя на Тедра, за да може да се обвърже с дъщеря й, отново с намерението да превземе планетата. Никога не е изстрадал последствията от необмислените си действия. Някой трябва да го научи, че не може безнаказано да си прави, каквото поиска, без да се съобразява с останалата част от вселената.

— Защо не реагира на това, което казваш за него — попита учудено Британи.

— Защото не ни чува. Изключих говорителите в килията му в мига, в който влезе тук.

— Пусни ги пак, искам да чуя какво ще каже.

— Прекалено емоционална си, че да слушаш думите му, кукло. По-добре да не го правим. Или ще трябва да повярваш на това, което казва, което значи, че ще трябва да повярваш на всичко останало, или просто няма. А ако няма да повярваш, тогава защо ти е да знаеш какво казва?

С това я постави на мястото й.

— Боли ли го?

— Не. Дори средновековните светове имат различни медикаменти за потискане на болката и той получава нужната доза по въздуха, който диша. Нямаме намерение да го измъчваме, а просто да му дадем един малък урок, макар че това ще е само временно.

— Защо ще е временно?

— Костите му ще зараснат, докато се доберем до дома му, но просто няма да зараснат правилно, затова вероятно ще ни напусне, недоволен от новата корекция на коса му. Но се съмнявам, че ще успее да се добере до Медитех, който да го върне в предишната му форма. Дори и да не напусне дома си, заради старовремската си култура планетата му много често е посещавана от чужди кораби, а по-модерните от тях, подобно на нашия боен кораб, имат на борда си един-два Медитеха.

Британи се загледа в Джоран през прозрачната повърхност на стената. Той също гледаше към нея с умолителен поглед в очите. Очевидно бе, че търси помощта й, моли за нея, опитва се да привлече симпатията й. Той бе добър актьор, наистина добър, идеален за ролята на злодея. Но нямаше да получи никаква помощ от нейна страна. Реално или не, нейното притеснение бе колко жесток може да бъде Далден. Но той не бе жесток, просто се опитваше да бъде посланик и да раздаде някакво правосъдие, без да прилага сила или да наранява по някакъв начин. Това бе пътят на логиката и начина, по който действаха добрите момчета.

Тя откъсна поглед от Джоран, обърна се към Далден и му се усмихна сияйно.

— Нямам търпение да видя финала. Потегляме ли за Ша-Ка’ан?