Джоана Линдзи
Сърцето на воина (49)

Глава 48

Имаше нещо, което не се променяше. Щом Далден я целунеше, тя му се отдаваше напълно. От мига, в който устните му докоснаха нейните, всичко друго остана на заден план. Къде се намираха, какво обсъждаха, колкото беше ядосана, всичко се изпари при допира на устните му.

Това бе доста голяма сила, която притежаваше над нея. Ако не му се доверяваше безрезервно, тази негова власт над нея вероятно би я разтревожила. Той я съблече, докато още я държеше в скута си. А чаурито доста улесни задачата му. Той просто постави ръце на врата й, после ги плъзна надолу по раменете и ръцете й, в една нежна ласка и чаурито последва примера му, събирайки се около талията й. Тя едва успя да забележи действията му, тъй като той все още я целуваше с дълбоката „ти си моя“ целувка, която разпалваше страстта й, което бе добре. Ръцете му може да я милваха бавно, но останалата част от тялото му беше на друго мнение. Едно плъзване, за да промени позицията си и в следващия миг той бе в нея, карайки я да експлодира от удоволствие. Всичко се случи за броени минути, а тя все още седеше в скута му.

Замаяна, задъхана и все още трепереща, тя едва успя да забележи усмивката му, преди той да започне отново. И така премина по-голямата част от нощта. Тя загуби бройката на това колко пъти Далден я отведе до върха. Нейният варварин бе невероятно издръжлив. Тя не бе, но сънят не бе на дневен ред. Нужно бе само да я докосне веднъж и тя веднага се разсънваше, изгаряща от нужда да го почувства отново в себе си.

Невъобразимо удоволствие. Напълно изумително. Това бе неговият начин да й се реваншира за всички неща в неговия свят, които тя не харесваше, като й напомняше най-голямото преимущество, което притежаваше тя — преимуществото да бъде жена. Това, което обаче трябваше да се подчертае, че това преимущество бе, да бъде неговата жена.

Когато се събуди на другата сутрин, тя откри, че е леко протрита, но този факт не попречи на лицето й да изгрее глупава усмивка. Бяха проспали цялата сутрин, или поне тя. Той вече бе буден и я прегръщаше нежно, когато очите й се отвориха. Подобно на нея, той изглежда не изгаряше от желание отново да подхванат разговора за „как стоят нещата в този свят“.

Вместо това я нахрани с остатъците от предишната нощ. Поиска да му разкаже за риболова, който бе споменавала няколко пъти. Очевидно и тук в реките и езерата им имаше форми на живот, подобни на рибите в нейния свят, но никой досега не се бе сетил да ги използва като източник на храна.

Тя не се върза на това, но се позабавлява да измайстори въдица, използвайки един от кинжалите му, за да отреже пръчка, после взе няколко от дъгите косми на опашката на хатаара, за да ги използва вместо корда, и след като измайстори въдицата, му показа как се лови риба в близкия поток.

Той беше впечатлен, но според него в това да ловиш риба нямаше никакво предизвикателство. Далден предпочиташе по-занимателни игри, които осигуряват много повече от едно ядене. Тя вече се бе досетила, че той ще се отправи на лов и точно това се случи в късния следобед, когато й обясни, че отива да осигури вечерята им.

Британи не бе сигурна защо бе решила, че ще я вземе със себе си. Вероятно мислеше така, тъй като, когато ходеше на лов с братята си, винаги отиваха всички заедно. Но тук на жените не им бе позволено да ловуват. Не че дори беше повдигнат подобен въпрос. На нея просто й бе наредено да остане в палатката, докато той се върне. Заповяда й при никакви обстоятелства да не излиза и това бе всичко.

Преди да излезе, спря за миг, за да й обясни, че тук палатката бе единствената й защита, докато не е при нея. Щом била вътре, това щяло да се смята за неин дом, и по тази причина всеки воин, който би могъл да мине оттук, не би се приближил без позволение. Освен това, конструкцията била достатъчно здрава, че да държи отвън всяко животно, което може да се скита из тази гора, и вътре за нея ще бъде най-безопасно.

Наложи й се да се съгласи с това, преди Далден да тръгне. Според нея, той правеше от мухата слон. Бе стояла извън палатката, докато той беше тук, бе ходила до потока и бе обиколила цялата поляна. Всичко бе напълно спокойно. Не се тревожеше, че е останала сама тук, а по-скоро бе раздразнена, че е ограничена да не излиза от палатката.

Той я увери, че няма да се забави дълго, целуна я за довиждане, за да й даде нещо, за което да мисли, докато го няма и излезе. Няколко минути тя просто обикаляше из палатката, и накрая реши да убие времето, като дремне.

Скоро след като легна, чу звука на хатаар, хрупащ тревата близо до палатката. Не се замисли особено над това. Това нещо приличаше на кон, но бе крайно плашливо, дори плясъка на крилете на птица го стряскаха. Животното трябваше да бъде завързано. На Далден му се наложи да го преследва, когато то се бе стреснало и хукнало нанякъде. След това обаче чу и други звуци в близост до палатката. Чуваше някакво стържене, сякаш нещо се влачеше по тревата, след това няколко глухи тупвания.

Тя бавно се изправи на крака. Бе чула, когато хатаара на Далден бе напуснал поляната. Би трябвало да го чуе отново, ако се бе върнал. Това, което бе навън и издаваше тези шумове, определено не бе Далден. Звуците бяха прекалено странни, за да идват от човек, което значеше, че някакво животно изучава палатката. Тя все още не бе особено разтревожена. Ако беше хищник, той вероятно щеше да се насочи към хатаара… освен ако той не е прекалено голям и животно не би могло да се справи с него.

Освен въдицата, тя нямаше никакво оръжие под ръка, и макар срещу двукрак хищник тя да бе безполезна, вероятно би могла да подплаши животно, ходещо на четири крака. Сега бе много по-любопитна от когато и да е било. Тази визита не влизаше в плановете, затова не бе намесена илюзия или костюми. Имаше възможност да види едно напълно нормално за нейния свят животно, елен може би, или мечка, нещо, което да й подскаже къде се намира.

Тя просто искаше да хвърли бърз поглед. Далден не бе там, за да види, че не се е подчинила на заповедта му, и тя щеше да се върне в палатката много преди него. Британи откачи парчето от палатката, което служеше за врата. Животното бе от лявата страна на палатката. Тя пристъпи навън, придвижи се бавно към ъгъла, огледа се наоколо и забеляза нещо, което накара очите й да се разширят от изумление.

Животното бе дълго, със заострена опашка, която се влачеше по земята зад него. Тя възкликна невярващо и жълтите му очи на мига се фокусираха върху нея. Тя се запрепъва назад, опитвайки се да се върне в палатката, но животното използва мощните си крака, за да стигне бързо до нея в опит да я спре. То се движеше толкова бързо, че в мига, в който тя се обърна, за да затвори вратата на палатката, животното вече бе вътре, гледайки свирепо към нея.

Тя нямаше никаква представа какво може да е това нещо. Животните, които бе видяла досега, бяха странни, но по някои критерии се доближаваха до животните, които познава. Не и това същество. То бе голямо, почти метър и половина, и едро, или поне долната част от него. Раменете му бяха тесни, а на кръглата му глава се виждаха две скосени жълти очи, имаше голяма уста с безброй зъби и видимо нямаше нос.

Предните му лапи изглеждаха недоразвити, прекалено къси, за да може да му бъдат полезни за каквото и да е. То се движеше и балансираше благодарение на дълга яка опашка и мощни задни крайници, всеки от който с по три извити остри нокти. Кожата му бе сива и сбръчкана, без никаква козина. Ако не бяха всичките тези остри, заплашителни зъби, съществото вероятно щеше да изглежда смешно.

Тя беше нервна, но не мислеше, че нещо, което изглежда по този начин, би могло да бъде опасно. Може би я бе последвало просто от любопитство. Повечето животни се страхуват от хората, и това може би имаше нужда от напомняне. С това наум, тя вдигна въдицата, насочи я напред като меч и извика силно. Нищо не се получи. То просто стоеше и я гледаше.

Раздразнена, тя отново размаха въдицата и извика силно:

— Махай се от къщата ми. Изчезвай. Хайде! Къш!

Без да иска, докосна съществото с пръчката. На него това не му хареса и започна да ръмжи ниско, а нещо започна отново да издава стържещия звук. Кое ли го издаваше? Зъбите? Или може би ноктите? Не можеше да каже със сигурност, но знаеше едно — един от двама им трябваше да се махне от палатката. И ако то не желае да излезе, то…

Тя тръгна бавно към предната част на палатката, карайки го да се обърне, за да продължи да я гледа. Тя удари няколко пъти с пръчката по пода в опит да го подплаши и да го накара да се махне от входа. И то се отмести, но започна да ръмжи още по-свирепо. Явно се ядосваше. То наведе главата си почти до земята.

Британи се изплаши, че животното се кани да я нападне. Искаше й се да подмами животното в по-далечният край на палатката, плана й бе да потропа от външния край на палатката, в срещуположния ъгъл, така се надяваше животното да остане по-дълго в палатката, докато тя успее да избяга.

С това намерение тя изскочи навън, изкрещя с цяло гърло името на Далден, изтича до задната част на палатката, където удари няколко пъти и хукна с всички сили към потока. Водата. Тя можеше да скрие миризмата й. Освен това бе забелязала няколко дълбоки водни джоба, в които би могла да се гмурне, ако се наложи. Почти бе стигнала до целта си, когато животното успя да излезе от тентата. След миг то се приземи пред нея. Бе прелетяло невероятно разстояние, за да се приземи точно пред нея. А тъй като тя тичаше с всички сили, нямаше как да спре пред него. Тя се сблъска в животното, изгуби равновесие и се затъркаля надолу по брега, спирайки наполовина потопена във водата.

Британи бе дезориентирана, но прекалено уплашена, след като падането спря. Седна, а в ума й се бе загнездило, че трябва да преплува до отсрещния бряг. Може би животното се страхуваше от водата или поне не би могло да я последва навътре. Това може би бе единственото й спасение.

В следващия миг животното се приземи върху нея, чупейки няколко от ребрата й, притискай силно единият й бял дроб. Не й бе останал дъх, за да изкрещи, не можеше да диша. Тя припадна за миг и след това се събуди от спираща дъха болка… мокра, изгаряща от треска и окървавена. Не беше мъртва, но й се искаше да бъде. Предните му лапи наистина бяха безполезни. То я влачеше навън от водата, използвайки само зъбите си, а тя чувстваше, че половината й крак е разкъсан, тъй като точно там то бе впило зъбите си.

Последната й мисъл, преди отново да изпадне в безсъзнание заради силната болка, бе, че Далден я бе замъкнал през половината вселена, за да бъде изядена от този глупав звяр. Със сигурност нямаше да е доволен.