Джоана Линдзи
Сърцето на воина (39)

Глава 38

Нямаше да може да повярва, дори и да се опиташе.

Британи очакваше да види наоколо дузина космически кораби, които кацаха и отлитаха, очакваше една добре направена визуална илюзия. Все пак това бе космическо летище. Но тук нямаше нищо, кръгла нула. Дори този кораб, от който бе слязла, не се виждаше. Стъпиха на една платформа, която бе почти същата, с която бяха слезли от кораба, и след минута тази платформа ги отведе до началото на голям тунел с формата на тръба, който водеше към обла стая. Поглеждайки назад, тя видя как се отваря тунела и стена с много врати по нея.

Сградата бе необятна, поне това им го признаваше. Не се виждаше често таван с височината на десететажна сграда. Освен това, нямаше много хора, а малкото, които се мотаеха наоколо, бяха облечени доста странно.

— Това е просто терминала за слизане — обясни Марта. — Оттук минават всички, които идват на планетата. Корабите не кацат напълно, освен ако не се нуждае от ремонт. За космическите кораби не е полезно да се приземяват.

— Значи просто си летят в космоса, докато им свърши горивото? Да бе, да.

Марта реши да подмине сарказма й.

— Ако не знаеш, да ти кажа, че горивото, такова, каквото го знаеш, е отживелица. А корабите могат да летят вечно с Гаалските камъни. И не, веднъж, щом влязат под щита, те не излизат в открития космос, преди да са готови за отпътуване. Те се свързват с този център, за да оставят пасажерите си, след това до следващия център, в който да презаредят с провизии, и след това отиват в трети център във въздушни хангари, които са определени за чакащите кораби. Би било доста впечатляващо, ако ги видиш отвън, но хангарите са създадени така, че да не се виждат, за да не напомнят за съществуването си на другите хора, които живеят на планетата и не са настроени добре към чуждите технологии. Хангарите са в една безлюдна местност далеч от повечето градове, дори далеч от Ша-Ка-Ра.

Готово извинение да не й покажат Центъра за посетители от далечно разстояние. Явно илюзиите им не бяха дългообхватни.

След миг забеляза другите тунели, общо десет на брой и достатъчно големи, че да съберат големи групи пристигащи. Но сега нямаше такива, тук бяха само те. Имаше и голям отворен изход, който водеше до коридор към още една много голяма сграда. Никъде нямаше прозорци, за да може да се види гледката навън. Защо това не я изненадваше?

— Този център е като малък град, или поне това, което ти би сметнала за малък град. Градовете в Ша-Ка’ан не са толкова големи — каза Марта, продължавайки да се изявява като гид. — Пристанището заема две квадратни мили. Основна част от тях са складове за различни стоки. Има още жилища на търговските посланици, на охраната, персонала и квартири за посетителите, които трябва да преспят тук. След това има зони за поддръжка, консумативи, ремонт и всичко, което е нужно за едно самостоятелно общество.

— Планетата не го ли поддържа?

— Всъщност, не. Голяма част от обитателите на планетата отказват знанието, което е събрано тук. Ръководи се от Лигата, под закрилата на Лигата на Обединените планети. Бащата на Далден е единственият шодан, който идва тук, а ако останалите шодани имат интерес за нещо, свързано с това място, те се обръщат към Чалън.

Тя вече бе научила, че шоданът е нещо като кмет на града или, за да сме напълно точни, средновековен владетел, който едноправно властва над малкото си кралство. Но дори това не го описва напълно. Когато има проблем или дискусия, засягащи града, който сам е създал, хората се обръщаха към него. Сираците и вдовиците бяха под негова закрила. И все пак, всеки воин можеше да го предизвика и ако спечели, да заеме позицията му. Позицията в Кан-ис-Тра не бе наследствена, макар да имаше места, като Ба-Хар-ан, откъдето беше Фалон и където шоданите бяха хора от едно управляващо семейство. Но дори тогава сина, който иска да наследи поста, е длъжен да приеме всички предизвикателства и да ги спечели.

— Горе главата, кукло, ще се срещнеш с новите си роднини — провикна се Марта.

— Какво?

Британи се закова на място, принуждавайки Далден, който я държеше за ръка, да спре и да се обърне към нея, за да види какво не е наред. Той се усмихна окуражително. Също като нея бе видял двойката, която стоеше в края на широкия коридор.

Мъжът беше огромен, голям колкото Далден и също толкова златист, да не споменаваме също толкова хубав. След като бе прекарала три месеца в обкръжението на петдесет воина, вече бе забелязала, че те предпочитат да носят кожени панталони, които наричаха браки и свободни широки туники. Жената бе висока почти колкото Британи, с дълга черна коса, вързана на конска опашка, облечена в странна зелена дреха, която изглежда бе направена от вързани един за друг шалчета, като повечето от тях бяха доста прозрачни и стигаха до обутите й в сандали стъпала. А на раменете си носеше бяло наметало. Нямаше съмнение, че е голяма красавица. И бе млада, прекалено млада, че да бъде майка на напълно пораснал мъж.

Далден побърза да я успокои.

— Не се тревожи, керима. Марта е в контакт с Брок още от изгрев-слънце. Моите родители са имали доста време да се подготвят за срещата си с теб и Марта им е разказала всичко за теб. Нали така, Марта?

— Можеш да си сигурен.

Шанел вече бе стигнала тичешком до двойката, за да ги прегърне.

Воините, които бяха с тях в кораба, подминаха двойката, оставяйки семейството да се порадва на събирането си.

— Върви. Дай ми минута да се успокоя — каза Британи на Далден.

Той й се усмихна, макар и леко пресилено. Изглеждаше малко нервен, което бе нормална реакция, все пак би бил притеснен дали родителите му ще я харесат… ако всичко това бе истина. По дяволите, той беше добър, показвайки й това едва доловимо притеснение, което тя едва ли щеше да забележи, ако не бяха живели три месеца заедно.

Сега той бе прекалено далеч от нея и нямаше как да я чуе, когато каза на Марта:

— Можеше поне да изберете някой достатъчно възрастен, че наистина да прилича на негова майка. Хич не се хаби да се опитваш да ме убедиш, че тя е майка му. Тя е почти на моите години, както и мъжа до нея.

Чу се изсумтяване, а после и нисък смях.

— Тедра старее много красиво и по-бавно от останалите хуманоиди. Както и Ша-Ка’анците, тъй като водят много здравословен живот, а Тедра има и още едно преимущество — тя е трениран Охранител I, обучена е да се грижи за тялото си, което само̀ по себе си е смъртоносно оръжие, напълно легално в някои страни. Но тя е на четиридесет и четири години. Както знаеш, тя ми принадлежи.

— Мислех си, че е обратното, и че ти принадлежиш на нея?

— Това е въпрос на гледна точка — промърмори Марта.

Британи не вярваше наистина, че красивата двойка пред нея са истинските родители на Далден. Тогава защо изведнъж стана толкова нервна? Вероятно защото бе започнала втората фаза в това да я убедят, че всичко е реално. Космическият кораб не бе свършил работата. Сега бе ред на новите актьори и цяла нова планета, пълна с чудеса, да я накарат да повярва. Трябваше да е облекчена. Огромното й притеснение от това, че ще напусне кораба и че довечера ще спи в собственото си легло, бе изчезнало. Но все пак нещо продължаваше да я гложди.

— Време е за шоу — обяви Марта, когато групичката пред Британи спря да я чака да се присъедини към тях и вместо това всички тръгнаха към нея.

Марта се правеше на остроумна, но израза „Време е за шоу“ се доближаваше ужасно близо до представите на Британи за това какво се случваше тук. Шоу специално за нея, просто актьори с написан сценарий, които импровизират, когато се налага.

— Добре дошла на Ша-Ка’ан, Британи Калъхан, и добре дошла в семейството ми.

О, господи, това прозвуча наистина мило. Нейното собствено семейство се бе разпокъсало на части и вече се виждаха много рядко. Разбира се, поддържаха връзка, но липсваше близостта, която имаше между тях, докато живееха заедно. Един от уроците, които научи по време на пътуването, е, че Ша-Ка’анските семейства обикновено не се разделят, че когато децата станат пълнолетни, те остават в същия град, а понякога и в същата къща с родителите си. Понякога жените намираха другарите си в живота с мъже от друг град или държава, но това се случвало изключително рядко, тъй като воините предпочитали да избират за другарки в живота си жени от техните градове.

След поздрава си, Тедра я прегърна силно, и прошепна в ухото й:

— Успокой се, хлапе. Никой няма да те съди за нищо. Когато един воин направи своя избор, няма връщане назад, затова всичко, което получава от семейството, са пожелания за много щастие. На някои им отнема много време да решат, а други знаят истината инстинктивно. И в двата случая те знаят най-добре. Много жалко, че ние жените никога не можем да сме толкова сигурни, колкото са те.

Дали това бе шега? Тедра се усмихваше, след като я пусна от прегръдките си. И все пак, това, което й каза, бе напълно обратното на това, което знаеше Британи. Жените бяха тези, които веднага разбираха дали са влюбени. Обикновено на мъжете им отнемаше доста време да се влюбят и след това още време да го осъзнаят. Разбира се, имаше и изключения, но обикновено жените първи вадеха козовете си, решавайки да заложат всичко.

Виждайки Тедра от близо, Британи все още не можеше да повярва, че тя е жена на четиридесет и четири години. „Остарява красиво“ със сигурност бе меко казано. Но така или иначе от нея щеше да излезе наистина страхотна свекърва. Британи обаче не бе толкова сигурна за Чалън, чийто размери бяха доста заплашителни и чийто поглед беше проникващ и преценяващ, и все пак напълно неразгадаем.

Сега Тедра се обърна към Далден.

— Шест месеца в открития космос! Никога вече, Далден. В разрез с древната поговорка „Далеч от лицето, далеч от сърцето“, болката от липсата не бе никак по-лека. Никога повече. И баща ти е съгласен с мен… поне веднъж.

— Не създавай впечатлението, че никога не се съгласявам с теб, жено — избоботи навъсено Чалън. — Това ще е невярно или, както би се изразила ти, ще е опашата лъжа.

Тедра изсумтя.

— Съгласяваш се, само когато на теб ти изнася, не когато изнася на мен.

Това извика усмивка на лицето на грамадния мъж. Сграбчи Тедра и я притисна силно към тялото си. Тя го плесна по гърба с такава сила, че вероятно нея я заболя повече, отколкото него.

— Ще обсъдим това по-късно — закани се Чалън.

— Да се обзаложим ли? — парира го Тедра.

Тедра се отскубна от него, хвана Шанел за ръката и тръгна надолу по коридора. Чалън и Фалон ги последваха малко по-бавно. Далден хвана ръката на Британи и я поведе след останалите.

Марта реши да я успокои, като зави весело:

— Не им обръщай внимание, хлапе. След време ще свикнеш с начина им на шегуване.

— Шега, а? Да бе, да.

Далден я погледна.

— Марта е права, но ще ти се наложи да свикнеш само с майка ми. Тя не се държи така, както трябва да се държат Ша-Ка’анските жени.

Британи се закова на място.

— И точно как трябва да се държат Ша-Ка’анските жени? Да се усмихват и да благодарят на мъжете си, задето ги блъскат наляво и надясно?

Далден изглеждаше объркан, но Марта я разбра много добре и веднага се намеси.

— Веднага се спри, момиче. Тялото на Тедра е тренирано и не изпитва лесно болка. Той въобще не я е наранил и дори ще се учудя, ако действията му не са я възбудили поне малко. Чалън би си отрязал ръката, преди да си позволи да я нарани по някакъв начин. Почти всички воини се чувстват така спрямо жените си.

— И ти ли? — попита тя Далден.

— Определено — на мига отвърна той, леко обиден, че тя дори пита.

Определено, повтори тя на ум. Но тук говореха за физическа болка, не стана и дума за психическа, нали? Щом не остава белег, не значи, че не боли. Започваше да чувства, че втора фаза ще е много по-емоционална, отколкото визуална. Дали щяха да се постараят да бъде разтревожена и несигурна и да не забележи, когато започне да вярва на всичко това?