Джоана Линдзи
Сърцето на воина (47)

Глава 46

— Знаеш ли, Далден, когато двама души решат да отидат заедно на екскурзия, обикновено го обсъждат предварително, за да са уверени, че и двамата са съгласни с дестинацията. Така ще е сигурно, че и двамата искат да отидат и няма да има неразбирателство.

Той не отговори. Всъщност, откакто напуснаха Ша-Ка-Ра, тя бе направила доста забележки, но той не отвърна на нито една от тях. Истината бе, че Далден не обели нито дума, като я замъкна навън от палата.

Пред сградата ги чакаха два хатаара. Тя се беше разтревожила, че ще се наложи да язди едно от животните сама, но се оказа, че не е имало нужда. Второто животно бе за багажа, който Далден бе решил да вземе с тях, и животното бе оставено да ги следва от разстояние.

Докато стигнат до подножието на планината, навън беше вече нощ. Около тях бе плътна тъмнина, все още не се беше показала луната, но звездите си изглеждаха напълно нормални. Тя не се тревожеше, че не вижда съзвездие, което може да разпознае. Вече бе осъзнала, че ще я заведат в някоя далечна, непозната държава, ако искаха проекта им да има някакъв шанс за успех, и звездите, с които бе свикнала обикновено, не се виждаха в тази част на света.

Британи седеше пред него на хатаара. Мъжът бе обгърнал здраво с едната си ръка кръста й и тя не се тревожеше, че може да падне. Другата му ръка контролираше движенията на животното. Пътуваха бавно, което вероятно бе добро решение. Всичко наоколо бе потънало в сенки и можеха лесно да се изгубят. Тя едва можеше да види черният път, по който се движеха, ако въобще отъпканата, неравна земя можеше да се нарече път. Но очевидно Далден го виждаше.

Все още бе облечена с тънкото чаури, което се вееше покрай нея, тъй като бе яхнала хатаара, и парчетата на дрехата й покриваха само част от бедрата й. И все пак не й бе студено. Времето не се бе променило осезаемо, макар да се бе стъмнило и навън бе толкова топло, колкото и през деня.

Свръзката на Марта бе оставена в палата, както тя сама бе предрекла. Далден я бе свалил от колана й и я бе захвърлил в храстите около градината, в която я бе намерил.

Далден бе облечен с много по-малко дрехи от обикновено. Гърдите му бяха голи, като се изключи масивния му златен медальон. Отнякъде се бе появил широк и дълъг меч, който бе прикачен към колана му. От ботушите му стърчаха дръжките на дълги кинжали. На ръката си отново носеше щита, който бе използвал по време на битката си с Джоран. Облечен така, той изглеждаше толкова примитивен. Това вероятно трябваше да й покаже, че не е същия мъж, с който бе прекарала последните три месеца.

Когато стигнаха до една гора, в която бе толкова тъмно, че не можеше да се види абсолютно нищо, тя отново опита да получи някакви отговори.

— Защо не искаш да ми кажеш къде отиваме?

— Когато кажеш нещо, което заслужава отговор, ще го получиш. Дотогава вниманието ми остава насочено към пътя, за да осигуря безопасността ни.

Нещо, което да заслужава отговор? С две думи, нямаше защо да знае къде отиваха?

— Не знам дали ми харесва как звучи това — заяви тя.

— Мнението ти не е от значение, керима.

Тя настръхна от възмущение. Просто нямаше как да го пренебрегне. Неочаквано бе започнал да се държи твърде… варварски за нейния вкус. Може би бе заради дрехите, които носеше. Щом изглежда примитивен, става такъв?

— Марта беше права. Ти…

— Марта беше пречка — сряза я той. — Може да забравиш всичко, което ти е казала.

— Нима най-после ще ми кажете истината?

— За каква истина говориш?

— За това къде съм.

— Ти си при мен — каза той простичко.

— Добре, а къде си ти?

— С теб. — Той отпусна брадичка на рамото й. — Винаги ще бъда с теб.

Това прозвуча толкова сигурно, достатъчно, че да я успокои поне за момент. Предположи, че ако се опита, ще може да чете между редовете на малкото информация, която й даваше той. Марта се интересуваше единствено от това тя да повярва във фантастичната им история. Далден обаче очевидно имаше друга задача. Той бе нейната фантазия или поне голяма част от нея. И за него не бе важно дали приема истината за това къде се намират, докато приема за истина това с кой е.

Марта беше каза, че го е убедила да бъде търпелив, което явно значеше, че досега е прикривал истинската си същност. За какво бе всичко това? Нима отиваха някъде насаме, за да се срещне с истинския Далден, онзи варварин, който бе зърнала само за миг и то отдалече?

Изведнъж почувства истински страх. Ами ако не харесаше варварската му страна? Ами ако тези му наклонности бяха толкова лоши, че не би могла да понесе да живее с него?

Те продължиха да яздят през гористата местност и сякаш нямаха определена посока. Ако се движеха по път, то тя вече не го виждаше. Изминаваха километри, но бе толкова тъмно, че тя нямаше идея откъде са минали. Стигнаха малка поляна, която бе осветена от посипаните по небето ярки звезди.

— Ще направим лагер тук — каза Далден, слезе от хатаара и я свали да стъпи на тревата до него.

Британи беше задрямала и не бе разбрала кога излязоха на поляната. Наблизо имаше поток. Тя го чуваше, но не можеше да го види. Докато спеше, се бе показала голяма жълта луна, която сега надничаше през дърветата.

— Това ли е крайната ни цел, или ще продължим пътя си на сутринта? — попита тя.

— Ще останем тук.

— А целта ни?

— Тук сме, за да се научим.

— Нека позная. Аз ще съм тази, която ще учи, а ти ще си учителя.

Той се бе преместил, за да разтовари второто животно. Чувайки думите й, погледна към нея и вдигна едната си вежда.

— По тона ти личи, че вече си предубедена, не е ли така? Не беше ли ти тази, която неведнъж повтори, че стига да си с мен, ще бъдеш щастлива където и да отидем? Лъжа ли бяха думите ти? Има ли значение къде се намираме?

Тя въздъхна.

— Прав си. Не знам защо съм толкова напрегната. Не, всъщност знам, но сега, след като отново общуваме, ще го преживея. Отново ще общуваме, нали? Няма повече да ме наказваш с това нелепо мълчание?

— Винаги, когато правя нещо, имам причина — каза й той. — В тези гори живеят много диви животни. Ловците идват тук, за да ги убият. Оттук минават търговци, пътуващи от град на град. Моята главна грижа е да те опазя жива и здрава. Освен това исках Марта да не може да ни проследи, засичайки гласовете ни с далекочестотните си радари. Вече нямаш нужда от нейната закрила. Аз се грижа за теб. В крайна сметка ще научиш, че има теми, за които не позволявам да се започват дискусии.

— Уау, това беше страхотно обяснение до самия край — заяви сухо тя.

Той продължи да разопакова багажа им, но не пропусна саркастичните нотки в гласа й.

— Решена си да намериш някаква грешка в мен. Защо?

— Марта ме предупреди…

— Отново Марта? — прекъсна я той. — Казах ти да забравиш всичко, което ти е казала.

— Знаеш, че това няма как да стане.

— Макар че така или иначе не вярваш на почти всичко, което ти е казала?

Тя се изчерви до корените на косата си. За щастие Далден не гледаше към нея и не забеляза как грейна лицето й. Заради предупреждението на Марта тя очакваше какво ли не ужасно отношение от негова страна. Беше й казал, че са тук да се учат, а това означаваше и двамата да научат по нещо. В това нямаше нищо нередно, нали? Тя искаше да го опознае по-добре, да узнае всяко малко нещо за него.

— Съжалявам — каза тя. — Наистина дойдох тук предубедена, но сега ще загърбя всичко. Искаш ли да ти помогна? Като малка бях при момичетата скаути, затова знам как да разгъвам палатки, да приготвям храна и разни трикове за оцеляване на открито.

Това привлече вниманието му за момент.

— Наистина ли? Във вашия свят жените учат такива неща?

— Ами не навсякъде — призна тя. — Това е програма, която се прави в моята страна, а понякога има подобни програми и в други страни. Не е нещо особено разпространено, напоследък много малко момичета се присъединяват към скаутите, тъй като днешните деца имат други по-интересни занимания. Срамота е, тъй като се усвояват някои много полезни знания. Обичам да лагерувам с братята си и тогава тези знания са ми много полезни.

Той кимна и й се усмихна.

— Радвам се, че обичаш да оставаш на открито. Повечето от нашите жени ще се оплакват непрестанно, че се били изведени от комфорта на дома си. Те се страхуват от „дивото“, както би го нарекла.

Тя се надяваше страховете на жените да са безпочвени, или поне не й каза: твоето „диво“ е различно от нашето „диво“. Колкото до нейното предложение, той не поиска помощта й, вероятно защото палатката се оказа прекалено голяма и тежка за нейните сили, не тънък найлон или армейски брезент, а много тежък дебел материал, предназначен да ги опази от всичко наоколо, което би могло да заплашва живота им. Все пак, след като разпъна палатката, прие помощта й да внесат останалите неща, които носеше.

Когато приключиха, в средата на палатката имаше разпъната голяма пухкава животинска кожа, която щеше да им служи за легло. Многобройни чанти бяха внесени вътре, заедно с гаалски камък, който осветяваше щедро цялото пространство, карайки я да осъзнае, че ще им трябва лагерен огън само когато готвят. Това обаче нямаше да е нужно, тъй като си бяха донесли вече сготвена вечеря.

Двамата вечеряха заедно. Далден настоя да я храни, за което тя дори не си помисли да възрази. Умишлено или не, той направи преживяването толкова еротично, че Британи му се наслади без задръжки. Никой не можеше да я обвини, че очакваше да се любят, след като приключи вечерята им.

— Ела тук.

Заситена и отпусната, тя реши, че това пътуване може би щеше да се окаже доста приятно. Затова Британи не се поколеба да изпълни молбата му. Тя се настани в скута му, почувства как силните му ръце я обгръщат и зачака той да я целуне. Което обаче не се случи.

Той придърпа лицето й на правилната позиция, за да я целуне, но изведнъж промени решението си.

— Толкова ли бе трудно да ми се подчиниш?

Думата „подчиниш“ бе тази, която я разтревожи. Британи застина и се опита да се отдръпне от него, предвиждайки, че дискусията, която щеше да последва, нямаше да й хареса. Но той я задържа на място. Твърдо напомняне, че ако някой не желае да се подчини, може да бъде принуден.