Джоана Линдзи
Сърцето на воина (30)

Глава 29

Британи бе в шок. Бе се случило отново, в един момент бе в една стая, а в следващия — на съвсем различно място. Дали не бе заспала? Не, тя стоеше на крака. Дори и да бяха успели да я преспят по някакъв начин, бе невъзможно да се събуди на крака.

Сигурно това бе някаква илюзия или въртящи се стени. Досега бе видяла доста движещи се стени и знаеше бързината, с която се движеха, затова бе напълно възможно да е в същата стая, просто с нови стени и един наистина огромен компютър в центъра на стаята.

— Това е командния център. — Гласът на Марта идваше от всички страни на стаята. — Ако аз не бях тук, тази стая щеше да бъде пълна със специалисти, които са нужни за управлението на кораб с този размер. Но сега цялата работа се извършва от Мок II. Между другото, аз съм Мок II.

— Какво е Мок II? — поиска да узнае Британи. — И къде се криеш този път?

— В момента се помещавам в конзолата точно пред теб. Точно така, кукло, аз съм компютър, най-напредналия компютър, който е създаван някога. Далден се изпусна за това миналия ден, но, за щастие, ти просто реши, че се шегува с теб. Не те обвинявам за твоето недоверие, тъй като компютрите на вашата планета може да бъдат сравнени с праисторически динозавър.

— Поредната глупост?

— Недоверието ти е крайно изтощително, дете — каза Марта с въздишка. — Ще ти кажа нещо, преди Далден да е дошъл, за да те вземе. Той не е много доволен от мен в този момент. Причиняваш и на него, и на себе си страшно много мъка, без да има нужда от нея. Той се справи добре днес. Би трябвало да празнува победата, вместо да се разправя с истерична жена, която отказва да приеме един прост факт.

— Прост факт?

— Защо не се опиташ да използваш онази логика, за която говореше преди няколко минути? Малко егоистично е от страна на хората на вашата планета да мислят, че в цялата необятна вселена вие сте единствената форма на живот. Погледни нещата така: вашата соларна система се е преместила в нещо като добре подреден квартал. А вие сте като новото дете в квартала. Но преди вас в квартала е имало друга система, много по-стара от вашата, където хората са изследвали галактиката още откакто наоколо са се разхождали динозаври.

— Ти май не схващаш. Трябва да сънувам, за да повярвам, че това е реално, но аз не спя в момента. Знам го, защото се ощипах и ме заболя адски много. Затова спри да се опитваш да ми мътиш мозъка.

— Трябва да сме много студенокръвни, за да правим това, в което ни обвиняваш, че вършим. Нима възприемаш Далден по този начин?

Разбира се, че не го възприемаше така, и точно по тази причина нищо от това нямаше смисъл. Трябваше да има рационална причина за тази лъжа, но не можеше да се надява да разбере каква е, преди да полудее напълно.

— Просто ме отведи у дома — каза тя. — Свърших работата си. Хванахте крадеца си. Вече не съм ви нужна. Искам да си ида у дома.

— Прекалено късно е за това. Стана прекалено късно, когато Далден те направи своя другарка в живота.

— Какво значи това, по дяволите.

— Вече ти казахме какво значи. Ти сама реши да го приемеш за шега. Но не е. И може ти все още да не мислиш сериозно за това, но за него е много по-сериозно, отколкото може да си представиш. Сега ти си под негова закрила, негова, за да те пази и закриля до края на живота си. Няма връщане назад, подобно на вашите хора тук. Няма как да се разделите. Вече е свършено и е завинаги. Затова ти отиваш там, където отиде и той, без никакви възражение, кукло. А той си отива у дома на Ша-Ка’ан, планета в системата Нива, на светлинни години от тук.

— Спри точно тук — каза Британи и триумфално посочи с пръст към конзолата на Марта. — Светлинните години ще отнемат повече време, отколкото ще продължи живота ми.

В отговор из стаята отекна смях.

— С нещо, произведено на вашата планета, да, но останалата част от галактиката има различни източници на енергия. Този кораб е захранван от Гаалски камъни, най-новият и най-впечатляващ източник на енергия, който познаваме, затова ще ни отнеме само няколко месеца, за да се приберем у дома. Но дори крисилиума, последният ни най-силен източник на енергия, имаше свойства, подобни на тези на гаалските камъни. Всичко на вашата планета дори не се доближава до това, което притежаваме ние.

— Имаш отговор на всеки въпрос, нали? — заядливо попита Британи.

— Разбира се, аз съм Мок II. Ние не се похабяваме, а събираме все повече и повече информация.

— Имаш предвид, че се ъпгрейдваш?

— Не, моите части не могат да бъдат заменяни, но няма да има и нужда. — Заяви надуто Марта, преди да обясни: — Представи си изкуствен интелект, супер мощен още от самото си създаване, и все пак, като всеки друг интелект, способен да трупа знания. Да, това значи, че аз мога да разсъждавам и да вземем решения, точно както можеш и ти, въпреки че съм създадена от хора.

— Това не е възможно.

— Кукло, за Морилианите, които ме създадоха, няма невъзможни неща. Те са много стара раса, чиято интелигентност може да се оприличи на божествена, ако имаш нужда от сравнение. Говоря за гениалност извън всичко, което би могла да си представиш, над всичко, което може да изобретят на вашия свят. Ирационално на това, те са много обикновени хора, които нямат почти никакви други нужди, освен интелектуалните, много мирен народ, за голямо щастие на останалата част от вселената. И тази миролюбива страна е заложена във всеки компютър Мок II, преди да бъде продаден.

— Продаден? Нима искаш да кажеш, че ти имаш собственик?

— По-добре ще разбереш всичко това, ако спреш да мислиш за мен като за личност. Макар това да е страхотно за моето его, не е много функционално. Компютрите Мок II са създадени да са съвместими само с един-единствен човек, всички програми, заложени в нас, са приспособени към този индивид, и той, неговото щастие и добруване са нашият най-голям приоритет. Този индивид за мен е Тедра, майката на Далден — добави Марта. — Нейно щастие е тясно обвързано с щастието на семейството й, точно по тази причина бях изпратена на тази мисия. Не просто да се погрижа за връщането на Променящите палки, но и да се погрижа сина й да се прибере у дома невредим. Спомняш ли си сина й? Ша-Ка’анския войн, който реши, че ти си единствената жена, с която иска да сподели живота си? Нима наистина смяташ, че умишлено бих те наранила, като си играя с ума ти?

— Опитвам се да не мисля. Ако започна да размишлявам сега, ще изпадна в нервна криза.

— Няма да го позволя.

— Ще бъдеш ли способна да го предотвратиш?

— Разбира се. Нима си забравила опцията, която щях да използвам, ако Далден бе решил да те остави след себе си, след като се позабавлявате? Нима искаш да направя точно това? Да те накарам да забравиш Далден и той да замине без теб?

— А каква е алтернативата? Да отлетя за дълбокия космос? Никога да не се върна тук и никога повече да не видя семейството си? Всичко това ще се случи, ако се съглася, нали?

Марта се засмя.

— Едно нещо, което още не сме споменали, е, че в нашата част на вселената семейството на Далден е по-богато и от най-богатото семейство по простата причина, че те притежават най-големите мини за Гаалски камъни, които всъщност са най-големият и неизчерпаем източник на енергията, който ни е познат до момента, и всеки би платил каквото им поискат, за да се доберат до някой от Гаалските камъни. Тъй че не се и съмнявам, че би могла да убеждаваш твоя другар в живота от време на време да те води обратно тук на земята, за да виждаш семейството си.

— Никой не ме е питал дали искам да му бъда другарка в живота — каза Британи с тих глас.

— Воините никога не искат позволение. На Ша-Ка’ан решенията се взимат от мъжа и жената няма дума. Но само от любопитство, какъв би бил отговора ти, ако Далден си бе направил труда да те попита?

— Преди да ми наговорите всичко това, или сега?

— Няма значение. Някой ден отново ще ти задам този въпрос, защото точно сега ще ми кажеш нещо, водена от емоциите си, и това няма да е същото, което чувстваш в действителност. Хората го правите много често. Глупаво е и най-често тези грешни отговори водят до ненужно наранени чувства, а всичко това би могло да бъде избегнато, като просто бъдеш честен.

— Нямаш никаква представа какво чувствам. Дори не можеш…

— Точно тук грешиш — заяви Марта с тон, който ясно казваше Готова-съм-да-те-впечатля. — Все още не си свикнала да общуваш с компютър като мен, но скоро ще разбереш, че е безсмислено да спориш с мен или да ми противоречиш по простата причина, че аз съм създадена, за да предричам вероятности. И дори да нямам всичките отговори, от които се нуждая, аз все още мога да ти дам нужните отговори. Нека вземем теб за пример.

— Нека не…

— Твърде късно. Сега доказвам правотата си, и съм доста стриктна, когато се налага да изложа гледната си точка. Ти хлътна по воина още първия миг, в който го зърна. Нямаше никакво колебание, ти хлътна до уши по него. Въпреки факта, че го мислеше за „чужденец“, което е вероятно най-долу в списъка ти за идеалния мъж, това не успя да намали дори малко привличането, което изпита към него. Ти се постара да издигнеш всички възможни бариери, познати на твоя вид, за да устоиш на това привличане, и все пак ти бяха нужни няколко питиета, за да забравиш всичко и да се хвърлиш към него с отворени обятия, готова да се обвържеш с него. И ти се обвърза, между другото, което бе единственото „да“, от което имаше нужда той, за да реши да те привържи към себе си до края на живота си.

— Не съм съгласна с теб — заядливо заяви Британи, умишлено наблягайки на всяка дума. — Но какво общо има това, което каза, с това тук, с този кораб, с абсурдните глупости, които ми наговорихте за извънземни и други космоси?

— Не космоси, а вселени, кукло. Така ги наричаме. Ние не сме по-различни от вашите хора в Азия и Индия. Ти няма да разбираш езика им, преди да го научиш. Няма да приемеш техните култури, защото не са твои, и е естествено да предпочиташ своята култура. Но може да ги посетиш, да ги разглеждаш, дори може да ти хареса държавата и хората в нея, достатъчно много, че да пожелаеш да живееш там. Единствената разлика между тях и нас е, че вместо да се налага да се качиш на кораб или самолет, за да ги посетиш, трябва да се качиш на космически кораб, който, между другото, е по-удобната алтернатива. И сега, време е за последно доказателство, за да можеш да се успокоиш и да погледнеш на всичко това като на приключение, а не като на кошмар.

— Искате да разбиете целият ми живот на парчета и да гледам на това като на приключение? — изсумтя Британи.

— Ти ще си първата от вашия вид, която ще пътува в открития космос. Ще видиш неща, които ще те изумят. Трябва да трепериш от нетърпение, а не да ревеш, че искаш всичко да изчезне. Проучванията, които направих, показаха, че вашият вид е много по-смел от това, което ми показваш ти.

Думите й бяха казани пренебрежително. Ако възнамеряваше така да обиди Британи, то напълно успя.

— Какво последно доказателство?

— Може би ще поискаш да седнеш — каза Марта и един от столовете в стаята се плъзна към Британи. — И гледай към стената с екраните, които ще включа, за да мога да ти обясня по-ясно. Най-големият екран, който е в средата, е гледката пред нас. Докато говорехме, ни издигнах над равнището на океана. Няма смисъл да киснем вече там долу, тъй като имаме малко работа за вършене от другата страна на луната ви. Ще бъдем на повърхността само за миг и с висока скорост ще се отдалечим от орбитата на планетата ви, затова седни.

Британи се тръшна на приспособяващия се стол и се хвана здраво за подлакътниците, сякаш от това зависеше живота й.

— Няма предпазен колан — заяви тя паникьосано.

— Какво си мислиш, да не съм аматьор? — арогантно попита Марта. — Не се е родил пилот, който може да пилотира по-добре от мен. Не се тревожи за скоростта, кукло, ще се приспособя към гравитацията ви. Ще почувстваш само леко придърпване, докато кораба се издига.

На екрана пред нея спокойната вода се изпълни със ситни балончета от раздвижването на водата навън. Гласът на Марта отекна в целия кораб, предупреждаващ, че следва излитане. Показа се друг монитор, на който се виждаше огромна маса, приличаща на безформен камък.

— Този кораб има способността да се дегизира и точно сега изглеждаме така. Доста добре имитираме метеор, не мислиш ли? Дори си мисля, че когато пристигнахме, бяхме отразени в една от вашите новинарски емисии.

Очите на Британи се извъртяха към компютъра, когато си спомни как Джан й каза за метеора, който бе изчезнал миг, след като го бяха засекли, и че учените смятаха, че е изгорял в атмосферата.

— Преди това, миналата седмица бе забелязано друго НЛО, оттогава ли се криете в океана?

— Това не бяхме ние. Беше тъпият капитан на кораба на Джоран. Гледай екраните, превключвам на режим излитане. По-малко се забелязва, когато голям камък пада от небето, но този камък да се върне нагоре е нещо невиждано. Всичко, което ще видиш за тези милисекунди, които ще са ни нужни да излетим оттук, са облаци, но няма как, ако сме по-бавни, ще ни засекат.

В средата на най-големия екран се видя как излизат над повърхността на водата, докато на по-малкия екран се виждаше облак точно над океана. Появи се друг екран, показващ какво се случва под самия кораб, и гледката на водната повърхност бързо се превърна в изглед към цялата планета от въздуха, която изглеждаше невероятно малка на фона на огромния черен космос. Главният екран сега показваше луната, която вече бе много по-голяма.

Британи остана безмълвна. Нима току-що бе напуснала планетата без изгледи за връщане обратно? Или това, което виждаше на екраните бе просто компютърна симулация и изглеждаше по-реално, отколкото е в действителност?