Джоана Линдзи
Сърцето на воина (18)

Глава 17

Британи трябваше по-рано да се сети, че да остави Далден на пейката под висящото дърво няма да има никакъв ефект и хората ще го забелязват заради височината му. Изживяването по-рано в мола трябваше да й служи за урок, и сега всеки път, щом погледнеше към него, забелязваше как поне трима души го наблюдаваха с неприкрит интерес.

Не стига, че бе толкова висок, но бе и дяволски красив. Освен това, в стойката му имаше някаква увереност, която минаваше всички норми, а уникалното му присъствие сякаш има нареждаше да го удостоят с вниманието си. Хора, които знаеха собствената си цена или знаеха, че са способни да вършат всичко, което пожелаеха, имаха подобна увереност. Политици, известни личност и милионери, както и вероятно специално тренирани воини на армията бяха единствените хора, които според нея, се държаха като Далден.

Разбира се, това бяха само нейни предположения. Можеше да почувства увереността, силната същност под лустрото на воин, която бе над нормалната за обикновените хора. Вероятно тези, които го виждаха за пръв път, бяха запленени единствено от външността му.

Краят на времето за обяд явно не бе най-доброто време за търсенето на Джоран, тъй като наоколо бе пълно с хора, които бързаха да се върнат по работните си места след обедната почивка. Което значеше, че наоколо има прекалено много хора и тя нямаше как да говори с всичките едновременно, и по тази причина, щеше да изпусне повечето от тях.

Най-лесния начин да ги заговори, е като спираше хората и ги питаше за посоката. Обикновено й бяха нужни само няколко секунди, докато се прехвърли на нов човек, разбира се, ако не попадне на някой, който има свободно време и желание да си побъбрят и така да изгуби цели пет минути, но това се случи само веднъж.

Кметът беше в сградата. Първо научи това, и чак тогава започна да говори с всички в приемната му, които бяха само трима сприхави човека, които бяха изпуснали обяда си, за да могат да се видят с кмета, и очевидно си бяха изгубили времето. След това тя се върна в преддверието, като не изпускаше от око вратата на кабинета на кмета за някой, който може да се приближи до нея.

След час тя най-после имаше причина да се върне при Далден. Тя седна до него, и му прошепна.

— Не поглеждай веднага натам, но онзи мъж вляво, с къдравата кафява коса и прозрачнобялата кожа е много странен.

Далден, разбира се, не я послуша и моментално погледна в посоката, която му бе казала.

— По какъв начин странен?

— Той не просто говори като теб, ами ми каза, че не го виждам, сякаш си мисли, че е невидим, или нещо такова. А и тази странна палка, която носи, сякаш…

Британи не успя да продължи. Далден скочи от пейката с такава невероятна бързина, че я остави с отворена уста. Не бе подозирала, че някой би могъл да се движи толкова бързо, че само след секунда беше на другия край на залата и обвиваше ръка около раменете на мъжа, сякаш бяха стари приятели. Но те, разбира се, не бяха и в този момент тя сериозно се разтревожи, тъй като всички в залата щяха да ги видят. Но всичко свърши много бързо, и след като размениха няколко думи, странния пич тръгна след Далден, докато той се връщаше обратно на пейката.

Тревогата на Британи изчезна. Сега всичко изглеждаше така, сякаш двама приятели просто се бяха поздравили и бяха решили да излязат да се разходят. Тя просто не можеше да повярва, докато ги гледаше как се приближават към нея. Какво се бе случило току-що?

— Не помисли ли за тази възможност? — каза Далден на Марта, все още говорейки на Ша-Ка’ански. — Джоран да не знае, че палките нямат ефект върху жените?

— Не му казвай — посъветва го Марта. — А и Фаръл не е обсъждал надълго и нашироко всичко за палките, затова той няма как да знае, че действа само на мъжете. Знаех това, но го надцених. Предположих, че ще е достатъчно умен първо да изпробва палките. И вероятно го е направил, но не е достатъчно умен да го тества и на жени. Вероятно защото е смятал, че новият му дом ще е като старият, където жените са със статут на робини. И като говорим за това, много умно от твоя страна, хлапе, да използваш палката върху него и да го накараш да мисли, че ти е роб. Там, където живее, имат роби, затова той много добре знае как да се държи като такъв.

— Вие двамата знаете ли колко е грубо да си говорите на вашия си език, когато до вас стои някой и ви слуша, без да разбира и думичка? — най-после се обади Британи, нетърпението й се бе превърнало в истински гняв.

— Не си мисли, че сме го направили нарочно, кукло — каза й Марта. — Секретна информация, помниш ли?

Това не бе кой знае колко успокояващо, затова Британи каза:

— Ако си мислите, че ще се изплъзнете, без да ми кажете какво се случи току-що, значи сте побъркани. И защо този мъж изглежда така, сякаш всеки миг ще се свлече на колене и ще зацелува краката на Далден?

— Може би, защото ще го направи — отвърна сухо Марта. — Изпрати го по-далеч от вас, Далден, за да не се обърка от това, което чува.

Британи гледаше изумена как Далден каза на мъжа да отиде до отсрещния ъгъл и да ги чака там, и мъжа стори именно това.

— Все пак ти го познаваш, нали? Той е нещо като твой подчинен, така ли?

Марта почти изкрещя.

— Никога преди не сме го виждали.

— Тогава защо той прави всичко, което му наредите? — попита Британи.

Марта въздъхна и то неведнъж, а цели три пъти, сякаш иска да покаже, че я принуждават да обяснява.

— Добре, тъй като смятаме да го заличим от паметта ти, не виждам причина да не ти кажем. Там, откъдето идваме, са изобретени много невероятни неща. Такива, на които едва ли ще повярваш. Тази палка, която Далден току-що конфискува, е едно от тези невероятни изобретения. Тя бе открадната, или по-точно цяла каса с такива палки бе открадната, и ние бяхме изпратени, за да ги върнем.

— Какво правят тези палки?

— Чудеше се как Джоран може просто да дойде тук и да стане ваш кмет? Е, той е смятал, че палките ще му помогнат за това.

— Все още не си отговорила на въпроса ми — посочи нетърпеливо Британи.

— О, искаш детайли ли? — попита Марта с фалшива невинност.

— Какво ще стане, ако счупя тази твоя кутия? — попита Британи, усмихвайки се.

— Далден ще получи нова — прозвуча надутият отговор.

— Досетих се — промърмори Британи.

Изминаха няколко секунди, преди Марта да продължи.

— Какво би помислила, ако човек може да контролира нечие съзнание само с докосването на една плака? Някой е измислил как точно да направи това. Казват се Променящи палки. Така някой, който знае как да използва тези палки за контрол над съзнанието, може да го използва върху някой мъж и да го накара да прави всичко, което му нареди. За пример, Далден току-що използва палката върху онзи мъж, като му каза, че е роб, така след миг човекът вече вярва, че е роб на Далден. Затова, докато не му каже друго, той ще прави всичко, което му нареди Далден.

Британи изскърца със зъби и дори преброи до десет, преди да каже.

— Наистина ли мислите, че ще повярвам на това?

— Не казах ли, че е изобретение, за което няма да повярваш? А нима ти не изпита на собствен гръб пръчката, когато мъже се опита да те убеди, че не го виждаш?

— Което доказва точно, че това, което казваш, не е вярно. Аз все още мога да го видя, и то идеално.

— За твое щастие, кукло, тази палка не действа върху жени — отвърна Марта. — И за наше щастие, Джоран и хората му очевидно не знаят за това.

— Хората му? Искаш да кажеш, че този мъж, който Далден залови, не е Джоран?

— Не, той може да промени външността си, но не и височината. Джоран пътува с цял антураж, а променящите палки са раздадени на много от тях. Трябва да хванем Джоран, за да заловим всички останали.

— Значи за това е всичко? Да върнете открадната собственост? Защо не отидохте в полицията?

— Не осъзнаваш ли каква масова параноя щеше да настане, ако новината за палките се разпространи и хората научат, че наоколо се мотаят хора, които могат да си играят с умовете на останалите? Нима не осъзнаваш за какво биха могли да се използват? Някой напълно непознат може да бъде убеден да даде всичко, което притежава, и да го направи с радост, а после спокойно да си отиде, без да осъзнава, че е докаран до просешка тояга. Може да кажат на някой да напусне работа, и той дори няма да подозира защо го е направил. Хората могат да бъдат принудени да правят неща, които са напълно в разрез с тяхната природа. Не разбираш ли, че колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре?

— Не. Полицията може да ги намери много бързо и…

— Британи, Британи — каза Марта с въздишка. — Изпускаш най-важното. Първо, ще ти се наложи да убедиш полицията, че палките са истински, а после трябва да ги накараш да бъдат дискретни. Сега имаме една от пръчките и можем да ги убедим в съществуването й, но човешката природа е такава, че няма да успеят да го запазят в тайна. Новината ще се разпространи и ще имаме цял град с хора, които се гледат подозрително един друг. Масова истерия, параноя и паника. Това ли предлагаш?

— Ако наистина има повече от един замесен човек, както ме подведохте да вярвам в началото, значи начинанието ни е обречено на провал. Как ще успеем да намерим всичките?

— Няма нужда да намираме всички, а само Джоран. Останалите ще дойдат доброволно при нас, ако го заловим, и ще отведем всичките там, където им е мястото. Можем да пратим още мъже да го търсят, но така има вероятност Джоран да разбере, че сме тук, което не искаме да се случи. Ако той заподозре, че сме наоколо, ще изчезне и тогава няма да имаме никакъв шанс да го открием.

— Няма ли да заподозре, че нещо не е наред, ако този пич не се свържи с него, за да докладва?

— Не се тревожи, кукло. Трябва да знаеш, че аз винаги съм няколко крачки напред във всяка ситуация. Тъй като не искаме да пращаме много хора при очния им лекар, посочи ни някое местенце, където голямото ми момче може да се погрижи насаме за своя „роб“.

— Как да се погрижи за него?

От свръзката се чу смях.

— Това е забавно. Нали наистина не смяташ, че ще го убием?

Британи се изчерви притеснено. Беше прозвучала леко ужасено и бе помислила най-лошото. Но какво можеше да помисли, след като изведнъж я попитаха къде могат да останат незабелязани?

— Разпит — заяви Марта, сякаш можеше да прочете мислите на Британи. — И тогава ще го изпратим обратно в лагера на врага, без да си спомня, че ни е срещал, но без палката, разбира се, той ще мисли, че я е изгубил. Освен това, ще му дадем приемник и веднъж на ден устройството ще носи рапорт за действията на Джоран.

— Караш го да звучи толкова лесно.

— Това е лесната част — каза Марта. — Но има и една по-трудна. Трябва да спрем Джоран, преди да нанесе прекалено много щети.

— Не мислите ли, че този ваш „роб“ може да ни отведе до Джоран?

— Почти невъзможно е. Джоран вероятно се е обградил само с няколко много близки човека. Останалите му служат, без да задават никакви въпроси. Те ще имат начин да се свържат с базовия им лагер, но няма да имат връзка директно с Джоран. Под достойнството му ще е да говори с обикновените наемници.

— Той да не е какъв престъпен бос?

— По-скоро самозван крал.

— Не е много по-различно.

— Съгласна съм, макар че те вероятно биха възразили само заради принципа. Така, ако сме свършили с шегите, къде да се усамотят?

Британи въздъхна. Предпочиташе да продължат с дискусията си. Новото парче от пъзела все още не пасваше идеално към останалите. Но реши, че е безсмислено да настоява, след като Марта й заяви, че повече няма да говорят по тази тема.

— Тоалетната зад ъгъла може да предостави някакво усамотение, но тъй като е публична, няма да имате много време. Обаче колата ми сигурно ще свърши работа — и тя подаде ключовите на Далден. — Просто включи климатика и дръж прозорците затворени, така никой няма да ви чуе.

— Повече се тревожа дали няма да ги видят — каза Марта. — Но предполагам, че колата ще свърши работа. А какво ще кажеш, докато ни няма, да си побъбриш с кмета ви? Само за да се убедим, че все още не е докосван с палката.

— Тук не може просто да отидеш да си „побъбриш“ с кмета. Трябва предварително да си уредиш среща и да имаш добър повод за това. Той е зает мъж. Секретарят му няма да ми позволи да вляза, само да си поговоря с него.

— Секретарят жена ли е?

— Не, всъщност е мъж.

— Далден, уреди извънредна среща на Британи с кмета, преди да отидем на паркинга с твоя роб.

Британи остана с отворена уста, когато Далден кимна, влезе в приемната на кмета понесъл Променящата палка и след миг излезе, повика „роба“ си и напусна сградата. Тя погледна към вратата, водеща към офиса на кмета Съливан. Не бе възможно Далден наистина да е успял да й уреди среща с кмета просто така. Щеше да се направи на кръгла глупачка, ако кажеше, че има уредена среща. И все пак, ако беше така, Далден нямаше ли да й каже да не ходи?