Джон Лескроарт
Наградата (8)

8.

Когато Уайът Хънт отвори вратата на офиса си в Чайнатаун на следващата сутрин в 8:43, Тамара седеше зад старото си бюро. В събота вечерта му бе казала, че ако я приеме обратно, тя ще е там, но като я видя в плът и кръв пред себе си, той изпита прилив на адреналин. Може би все пак фирмата щеше отново да се изправи на крака и това бе първият знак, че нещата се оправят.

Тя си погледна часовника и вдигна светнало лице към шефа си.

— Не знаех, че си променил графика си.

На пръв поглед Тамара изглеждаше добре, леко гримирана с червило, спирала и сенки за очи. Черна копринена блуза и разноцветен шал около врата прикриваха изпъкналите и ключици. Цялостният ефект не подсказваше анорексия. Явно беше загубила част от теглото си, разбира се, но Хънт нямаше да забележи нищо нередно, ако не я бе видял и прегърнал преди две нощи.

Той обаче не искаше да я притеснява, нито да я стряска с многословието си, затова се въздържа от коментари.

— Е, значи все пак се домъкна обратно. Само за протокола, не мога да ти опиша колко се радвам да те видя отново тук.

— Аз не мога да ти опиша колко се радвам да съм тук отново. — Тя се поколеба, после добави: — Наистина бих искала да ти благодаря за това, което правиш, Уайът. Не познавам много хора, които биха ме взели обратно.

— Всеки, за когото си работила някога, би те върнал на мига, Там. Аз съм този, който трябва да ти благодари. И го правя.

— Добре. — Тя сведе поглед, после пак го вдигна към него. Около устните й играеше предишната дяволита усмивка. — Мислиш ли, че ще можем скоро да приключим с тези лигавщини?

— Абсолютно. Никакво лигавене повече, почваме отсега.

— Добре. Мики вече тръгна по списъка на Лен Търнър, който ти му даде. Ще се отбие, щом приключи или малко преди обяд, което от двете се случи първо. И Девин Джул се обади. Не остави съобщение, само помоли да му звъннеш, щом се появиш.

— Разбрах. И, Там — запътен към кабинета отзад, той се спря отстрани на бюрото й. — Едно последно лигавене.

Тя театрално въздъхна — един от старите й маниери, които той обожаваше.

— Добре, едно. Какво?

Хънт мълниеносно се наведе и я целуна по главата.

— Добре дошла отново.

 

 

Докато отиваше към административните сгради на младежкия проект „Сънсет“ на улица „Ортега“ и Сънсет булевард, Мики не можеше да прогони от мисълта си заплатата на Комо от шестстотин и петдесет хиляди долара. Нито пък бюджета на „Сънсет“ от петдесет милиона долара годишно. Такива пари в картинката изместиха първоначалните му догадки за убийството. Толкова много пари в едно подобно престъпление нямаше как да не са замесени по някакъв начин.

А този ход на мисли бе добра новина за Алиша. Ако тя изобщо представляваше интерес за полицията, то той не бе продиктуван от парите, а от връзката й с Комо.

Както Алиша му бе казала, информацията за организациите с нестопанска цел подлежеше на публикуване и следователно беше лесно достъпна. С помощта на списъка, даден от Лен Търнър, предишната нощ Мики бе провел известно проучване на компютъра и установи, че трите най-големи организации, в чиито бордове Комо бе участвал — коалиция „Мишън стриит“, „Убежище за жени — жертви на домашно насилие“ и „Дом за адаптация“ — оперираха с бюджет от над 30 милиона годишно всяка. И понеже никоя от тях не съответстваше на размера и мащабите на младежкия проект „Сънсет“, първото обаждане на Мики беше в седалището.

Двуетажната сграда не бе нищо особено. Надвисналото небе също не допринасяше за впечатлението.

Всъщност, застанал отсреща на улицата, Мики бе поразен от незабележителния и тъжен вид на това място. Иначе то заемаше площта между две пресечки. От лявата страна, зад триметрова телена ограда, опасана отгоре с бодлива тел, се намираше празна асфалтова площадка, четири баскетболни коша без мрежи, метална катерушка и паркинг за пет-шест коли, сред които една лимузина „Линкълн таун“.

Над входната врата висеше наполовина смъкнато знаме.

Мики влезе и пресече широкото, но ниско фоайе, което много напомняше обществените училища, които бе посещавал. Десетина младежи се шляеха около стълбището вдясно. Той се запъти към указателя на отсрещната стена, но забеляза, че в големия офис до него, със стъклени стени и щори, свети, вратата му беше отворена и очевидно вътре имаше хора. На стъклото бяха гравирани думите: „Младежки проект «Сънсет», кабинет на изпълнителния директор“. Вътре в просторното помещение се мотаеха още хора между бюрата зад плота. Мики си лепна една усмивка и почука.

— Извинете — каза той, — търся Лорейн Хес.

 

 

Заместник-директорката стоеше зад бюрото в кабинета си. Тя протегна ръка и се здрависа с Мики.

Мики вече бе разбрал, че Доминик Комо имаше око за жените. Първо, наистина красивата Алиша Торп, а сега, неговата заместничка. Макар и едра, с доста наднормено тегло и дори с очила без рамки, Лорейн Хес очевидно е била навремето си мацка и ако не бяха килограмите, и сега щеше да мине за такава. Беше облечена в малко старомоден ръждивокафяв вълнен костюм и чисто бяла блуза. Дългата й до раменете, доста посивяла коса, представляваше някаква бъркотия, но пак беше привлекателна и си отиваше с пламенните, хлътнали от недоспиване, очи. До неотдавна тя сигурно бе палила страсти и навярно щеше да го прави и сега, ако обръщаше малко повече внимание на външния си вид. Явно обаче не я беше много грижа. И особено днес, в първия работен ден след откриването на тялото на Комо.

— Сигурно разбирате — заговори тя, — че тук сме тотално объркани и вцепенени. Да не говорим за загубата в личен план. Никой от нас не може да разбере как е могло да се случи това — случайно убийство на такъв чудесен човек. Никой, който го познаваше, не би искал да му навреди. Такава загуба.

— Отвсякъде чувам същото — потвърди Мики.

— Не се учудвам. Така казах и на полицаите, когато дойдоха. Трябва да е било случайно, навярно нападение с цел обир. Не е възможно да е бил някой, когото е познавал и който го е познавал.

— Знаете ли с кого е трябвало да се срещне?

— Не. Не е казал на Ал. Господин Картър. Неговият шофьор.

— Мислех, че Алиша Торп му е била шофьор.

Хес леко се смръщи.

— Госпожица Торп беше един от дневните му шофьори. Смяната й свършва в три. Ал Картър караше през останалото време. Във всеки случай, вие попитахте дали зная с кого е трябвало да се срещне Доминик и отговорът е не. Ал го е оставил близо до дома му и тогава е бил… — Тя мъчително преглътна. — Тогава е бил последният път, когато някой го е видял жив. — Тя си махна очилата, потърка очи, после отново си ги сложи и погледна Мики така, сякаш го виждаше за първи път. — Извинете. Казахте, че работите за частна детективска фирма? Има ли нещо, което сте дошъл да ми кажете или мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами, всъщност… — И Мики изложи подготвената си реч за наградата и приключи с обяснението, че Уайът Хънт е избистрил идеята с Лен Търнър, който щеше да управлява наградния фонд.

— Искате да кажете, че ще работите както с господин Търнър, така и с полицията?

— Да, госпожо. Нещо такова. Предполагаме, че щом идеята проникне в благотворителното общество, наградата може да стане значителна и тогава ще можем да се проявим при оценяването на получаваната информация и предоставянето на същественото от нея на полицията. Надяваме се да извлечем информация от хора, които иначе не биха съдействали доброволно на силите на реда. Същевременно ще пресяваме обажданията на разни смахнати и търсачи на известност, понеже сме убедени, че ще има и такива. В основни линии ще действаме като диспечерски пункт. И разбира се, ще претегляме претенциите за наградата, ако има такива.

— Но полицията няма ли да разследва също?

— Разбира се. Господин Търнър обаче е съгласен, че ще предоставим ценна услуга, служейки за връзка с една общност, която невинаги е склонна да сътрудничи на властта. Дори и да имат убедителни служители. Затова е и нужна наградата. Тя е малко по-мотивираща. А поне до снощи, полицията не разполагаше с никакви значими следи, по които да работи.

Хес не положи особено усилие да прикрие стреса и умората си от последните няколко дни след изчезването на Комо. Сега тя се облегна назад, затвори за кратко очи и въздъхна дълбоко.

— И да разбирам ли, че сте дошъл при нас, за да дадете старт?

— Да, госпожо. Господин Търнър поръча да му се обадите, ако имате някакви въпроси или опасения. Ние си предлагаме услугите, това е всичко. Ще се опитаме да координираме и предоставим наградата. Но изборът си остава ваш.

— Е — започна Хес. — Оценявам това, но не съм сигурна, дали съм оторизирана да взема подобно решение. Както знаете, без Доминик тук на върха сега зее огромна празнота и… — Тя отново затвори очи, поклати угрижено глава, после отново погледна към Мики. — От друга страна обаче, щом господин Търнър казва… Зная, че искаме да направим всичко възможно, колкото се може по-скоро, да се открие кой е отговорен за случилото се. Колко пари мислите, че ще са ви необходими за начало?

— Това зависи изцяло от вашата преценка. Но трябва да са достатъчно, за да поощрят човек, който иначе не би бил склонен да се обади. А, както вече споменах, господин Търнър не смята, че ще сте единствени в това отношение. Той ни каза, че господин Комо е членувал в още няколко борда. Може би ще пожелаете да им дадете пример, който да последват.

— Ще трябва да съобщя на нашия борд, но… — внезапно като че ли взе решение. На страните й се появи малко цвят и тя плесна с длан по бюрото си. — По дяволите, така поне ще правим нещо, вместо само да седим, да чакаме да видим какво ще направи полицията и да стискаме палци. Мислите ли, че двайсет хиляди ще са достатъчни? Сигурна съм, че толкова ще мога да съобщя на борда. Мога да се свържа с всички още тази сутрин по телефона.

— Мисля, че изглежда добро начало — отговори Мики, потискайки желанието си да заподскача от радост. Всъщност, той знаеше, че това бе горе-долу максималната награда, която професионалистите препоръчваха да се предложи. Наясно беше, че едно нещо е да се предложат 100 милиона долара за Бин Ладен, а съвсем друго да размахваш подобна сума за местен случай — тя само щеше да отклонява вниманието и да привлича прекалено много сведения, от които трудно биха се извлекли важните. Сега обаче идеята беше да се стимулира всяка приемлива информация. Дори и параноиците си имаха врагове, дори психопатите понякога притежаваха верни сведения, знаеше това. Той обаче отговори сдържано: — Предоставяте ми нещо, с което мога да отида в другите благотворителни организации.

— Но не и преди да се чуем отново — предупреди Хес. — Нужно ми е одобрението на борда.

— Абсолютно — съгласи се Мики. — Ще почакам, щом желаете.

 

 

Изглеждаше като училище, защото все още си беше училище — „Училище К-8 Сънрайз“.

Той излезе на асфалтирания двор, точно когато биеше последният звънец. Докато около него търчаха деца, Мики излезе през малка врата в оградата, зави зад ъгъла на сградата и се озова на тесния паркинг, който бе забелязал от другата страна на улицата.

Висок слаб чернокож мъж на средна възраст стоеше облегнат на стената, с кръстосани пред гърдите ръце и наблюдаваше като надзирател двама младежи, които отиваха с гъби и маркуч към лимузината. Воден от някакво предчувствие, Мики се приближи и привлече вниманието на мъжа.

— Извинете — каза той, — вие ли сте Ал Картър?

С озадачено изражение мъжът се оттласна от стената. Излъчваше властност. С изключение на една добре очертана тонзура, той бе с гола глава, и високото ясно чело подсказваше интелигентност и спокойствие. Когато заговори, гласът му бе нисък, отмерен и възпитан.

— Така се казвам — отговори. — Но не зная вие как се казвате.

Мики протегна ръка и се представи.

— Не ме познавате — продължи той, — но може би сте познавал дядо ми, Джим Пар?

При споменаването на това име сдържаното лице някак се отпусна.

— Определено познавах дядо ви. Той още ли шава?

— Не съм сигурен — каза Мики. — Напоследък го дава по-кротко, но…

Картър се изкиска, поклати глава и го прекъсна.

— Да шава, млади момко — обясни той, — е обратното на умрял. Да шаваш и да си умрял. Питах дали Джим е все още жив.

— Поне до тази сутрин.

— Е, това са чудесни новини. Предай му поздрави от мен.

— Непременно. — Мики посочи към колата. — Какво правят тези момчета?

Картър им хвърли кос поглед.

— Казваме му измиване на лимузината. Едно от задълженията им.

— Да не са наказани или нещо такова?

Приглушена усмивка.

— Наказани. Напротив, наградени са. Тези двама младежи бяха избрани лично от господин Комо за работата и ако продължават да се справят добре, ще бъдат повишени на по-отговорни и важни места. — Сега обаче изразителното му лице се помрачи. — Или поне щяха да бъдат повишени. — Внезапно погледът му се фокусира върху Мики и той насочи пръст към него. — Ти си младият човек, който го намери.

— Да.

— А също така си и внук на Джим Пар?

— Точно така.

— Странно съвпадение.

— Да, така е — съгласи се Мики.

— А как така — попита Картър, — продължаваш да си свързан с обстоятелствата около смъртта на господин Комо?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че ти си намерил тялото му. Дядо ти му беше шофьор. А сега — той очерта с ръка пространството наоколо, — си тук. Връзката ми убягва.

— Няма нищо тайнствено. Аз работя за един частен детектив. Предлагаме да координираме програмата за награден фонд.

— А, програма за награден фонд. Не мисля, че съм чувал нещо за това.

— В доста ранен етап е. Госпожа Хес се надява младежкият проект „Сънсет“ да предложи двайсет хиляди долара награда. Ако се включат и другите благотворителни организации на господин Комо, може да се стигне до значителна сума.

Веждите на Картър се повдигнаха, главата му се наклони на една страна.

— Значи — започна той, — предполагате, че някъде има някаква информация. Че някой знае нещо, което не казва.

— Не зная дали е предположение — обясни Мики. — По-скоро надежда. Може някой да знае нещо, но да не осъзнава важността му. Надяваме се парите да успеят да мотивират такива хора да помислят повече за онова, което са видели или чули. Например вие, господин Картър. Били сте последният човек, който го е видял жив, ако не греша? Така ли е?

— Не. Това трябва да е бил убиецът му. — Картър се усмихна тъжно. — Малко, но решаващо уточнение, не мислиш ли? Но полицаите вече говориха с мен и аз им казах всичко, което зная, макар то за жалост да е твърде малко. Оставих го близо до дома му във вторник вечер.

— Колко близо?

— През няколко пресечки.

— И той изобщо не спомена с кого е трябвало да се види?

— Не и по име, не. Каза само, че бил стар познат, който имал проблеми. Но старите познати на господин Комо могат да запълнят целия телефонен указател, господин Дейд. Според този критерий, теоретично може да е бил и дядо ти. Освен това, възможно е да се е срещнал със стария си познат, а после да се е срещнал с убиеца си. Или пък, както смятам, че предпочита да си мисли Лорейн, да е било случайно нападение с цел обир.

— Но ти не мислиш така?

— Не — отвърна Картър. — Не мисля така.

— Имаш ли някаква специална причина да не мислиш така?

Картър поклати глава.

— Бих искал да имам. Ще ми се да имаше нещо, което да изтъкна, но става въпрос просто за смътно предчувствие.

— Ако обаче — Мики измъкна една визитна картичка от портфейла си, — се окаже нещо повече, обади се на този номер. Или, естествено, на полицията. Не е нужно информацията да минава през нас, за да важи за наградата, ако това те притеснява.

— Не ме притеснява. Не бих го направил за наградата, господин Дейд.

— Разбира се, че не. Не исках да прозвучи така. Пък и не забравяй, че докато си говорим тук, наградата все още е нулева. И все пак — добави Мики, — ако нещо ти хрумне, или се появи ново, не е лошо да знаеш, че парите си стоят там и чакат някой да ги заслужи.

Картър кимна с каменно лице.

— Ще го имам предвид — каза той.