Джон Лескроарт
Наградата (25)

26.

Действието на успокоителните бе почнало да отслабва, но когато Мики отвори очи, за момент си помисли, че халюцинира.

— Алиша? Какво правиш тук? Не трябва ли да си на работа?

— Сестра ти ми каза какво се е случило. — Тя седеше на един стол до леглото му. Той хвърли око на часовника зад нея — 8:45. — Наистина имаш вид на смазан.

— Това не би ме изненадало.

— Как си?

— Казват, че ще оживея. Но тя направо ме закопа. Шофьорката, имам предвид. — Той затвори за кратко очи и отново ги отвори. Да-м, Алиша все още беше там. — Не беше нужно да идваш тук — каза й. — Радвам се, че го направи, но…

— Трябваше да те видя — каза му тя.

— Е, дошла си на точното място. Няма изгледи да поема нанякъде скоро.

— Трябва да говоря с теб. Можем ли?

Той изостави лекомисления тон.

— Разбира се. Защо да не можем?

— Защото шефът ти е казал да не говориш с мен?

Мики се опита да поклати глава, но болката не му позволи.

— Не ми го каза точно така. Каза само, че това би било тъпо.

— Защо? И той ли казва, че аз съм убила Доминик?

— Казва само, че ще има едно наум. Обаче е убеден, че ченгетата така си мислят. Затова аз и Там също трябва да си имаме едно наум.

— Мики. — Тя се пресегна и положи длан върху неговата. — Кълна ти се. Нямам нищо общо с това. Нито пък с Нанси Нешек. Честна дума.

— Добре.

— Моля те, кажи ми, че ми вярваш.

Мики си пое дъх. Тук бе разковничето, наистина. Нямаше нужда съзнателно да си припомня многобройните разговори с Тамара малко преди да стане гадже с онова момче, което предаде нея, Уайът Хънт и всеки друг, когото познаваше. Тези разговори за Мик вече бяха станали част от неговата ДНК. Дори той бе смятал Крейг за добро момче, навярно бъдещ зет и чудесен избор при това.

А ето, че сега самият Мики се намираше в аналогична ситуация с жена, към която изпитваше — нямаше друга дума за това — опасно привличане. И въпреки всичко, въпреки натрупания опит и онова, което знаеше, той мислеше да постъпи по същия начин като сестра си.

И не само мислеше.

Едва ли не без съзнателно да го иска, той установи, че й отговаря.

— Вярвам ти. Ти не си убила никого.

При тези думи очите й се напълниха със сълзи, тя сведе глава и я отпусна отстрани на леглото. Раменете й се повдигнаха и сведоха няколко пъти, преди отново да вдигне поглед към него.

— Ще мога ли някога да ти се отблагодаря?

— Не се безпокой за това. Големият въпрос е какво ще правиш сега?

— Не зная. Нямам никаква представа. Затова и дойдох тук. Да те питам. Мисля, че ще ме арестуват. Не мога да допусна да ме арестуват, Мики. Наистина не мога.

— Наистина ли мислиш, че са толкова близо до това?

Тя кимна.

— Не зная какво още им трябва, но ме питаха, дали имам някакви планове да пътувам извън района скоро. Ако питаш мен, мисля, че съм главната им заподозряна. — Тя приближи стола си до леглото и продължи почти шепнешком: — Днес не отидох на работа. Не исках да знаят къде могат да ме намерят.

— Мислиш, че биха те арестували там? В „Мортънс“?

— Защо не? Тъкмо там ме разпитаха първия път.

Мики се поколеба, следвайки неумолимата логика на вероятната истина.

— Значи си се изнесла и от стаята си? — попита той.

Тя не се изненада от въпроса.

— Събрах си някои неща веднага, щом те си тръгнаха и ги метнах в колата.

— И къде ще отидеш като си тръгнеш оттук?

— Мики. — Тя се поколеба. — Нямам къде да отида. Брат ми е единственото семейство, което имам, затова зная, че ще ме потърсят при него. Стоях на плажа, докато Тамара не се обади. И най-накрая реших, че трябва да дойда тук. За да те помоля да ми помогнеш.

Въпреки нежеланието си, Мики го напуши смях, от което гръдният му кош се надигна, но рязко спря, прободен от ребрата. Той трепна и ги натисна с дясната си ръка.

— Мики?

— Добре съм, добре съм. — Издиша накъсано. — Просто се разсмях на смешката ти, че мога да ти помогна. Особено в настоящото си състояние.

— Но аз зная, че можеш.

Той затвори очи и помисли малко. Тя искаше той да й помогне, молеше го да го направи. Алиша не беше онази, за която я мислеха и може би той бе последната й надежда. Отвори очи и срещна втренчения й поглед.

— Виж, Алиша — започна. — Това е малък град. Колко дълго смяташ, че ще можеш да се криеш от тях, ако наистина искат да те намерят? Няколко дни? Седмица? Месец? И наистина ли мислиш, че така ще е по-добре за теб, когато най-накрая те хванат? Дори и ако успееш да ги преметнеш за известно време, само ще си навредиш.

— Не ме интересува дали са само дни или седмица, Мики. Просто ми трябва известно време. А и на тях им трябва, за да се огледат за други заподозрени.

— Значи цял ден си стояла на плажа?

— Точно така.

— Не мислиш ли, че те имат номера на колата ти?

— Не зная. — После осъзна очевидното. — Сигурно го имат, нали?

— Можеш да се обзаложиш. Със същия успех можеше да отидеш и на работа. Щом си в онази кола, ще те хванат.

— Не помислих за това.

— Използвала ли си мобилния си телефон?

— Разбира се. Обадих се в работата да кажа, че съм болна. После у вас и накрая, когато Тамара ми звънна. А също и Ян, само да му кажа къде съм.

Този път бавно, заради болката, Мики поклати глава.

— Не можеш да използваш мобилния си телефон, Алиша. Ще те локализират чрез него.

— Могат ли?

Слаба усмивка.

— Средата наоколо не е благосклонна към бегълците.

— Но аз не съм бегълка. Не съм арестувана. Поне не още. — Тя обхвана с длани челото си, потърка го и отново ги свали. — Те просто не търсят където трябва, Мики. Няма начин. Със сигурност пропускат нещо. Точно за това си говорихме, когато се запознахме с теб, помниш ли? Ти трябваше да разследваш убийството, сега вече убийствата, и да не допуснеш накрая да се нахвърлят върху мен. Не помниш ли? Нали затова беше всичко? Да не би да си го измислям?

Спомените бяха все още пресни в главата му. Той си припомни моментите, когато бе решил, че планът му би могъл да съживи клуба „Хънт“ и в същото време да му даде възможност да опознае тази жена. Тази забележителна жена. Жената, до която се виждаше в бъдеще.

Е, беше свършил онази част от работата, свързана с клуба „Хънт“. Той вече си имаше новите клиенти, както и хонорар за наградата. Усилията му дори се бяха увенчали с успеха да върнат сестра му от ръба на анорексията и да и вдъхнат малко самочувствие. Онова, което оставаше, в известен смисъл в личен план, бе най-важната част.

А сега жената, която бе в центъра на това, го питаше, дали не си е измислила всичко. Всичко онова, което и бе обещал — дали не си го е измислила? Да не би то за Мики да бе просто игра, да се позабавлява и да я захвърли, когато стане неудобна, трудна, дори опасна? И ако се оставят самооправдателните разсъждения — дали тя не бе просто поредното хубаво момиче за него?

— Така ли е, Мики? — повтори въпроса си тя. — Измислих ли си всичко това?

Той вдигна дясната си ръка от ребрата и нежно я постави на рамото й.

— Не. Тъкмо за това става дума все още.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Благодаря ти. — Положи длан върху неговата, после се наведе и я целуна. — И какво ще правим сега?

Мики се надигна от леглото с усилие.

— Първо — започна той, — най-добре да открием къде са ми скрили дрехите.

Дрехите и принадлежностите му бяха окачени в найлонова торба в гардероба. Леглото на Мики бе в стая за трима, но най-близо до вратата. Около леглата на останалите пациенти бяха опънати паравани, а този по средата имаше трима посетители, които не спираха да си бъбрят. Алиша донесе торбата с дрехите на Мики, после отиде до вратата и едва се подаде навън.

Въпреки, че се движеше бавно и с огромно внимание, на Мики не му отне повече от две минути да нахлузи бельото и панталоните си. Не можеше да облече ризата си върху гипса, но слава Богу, денят бе студен и той си носеше якето, което сега му вършеше работа. Повика обратно при себе си Алиша и тя му помогна да си обуе обувките — оставиха ги незавързани, а и чорапите им се видяха твърде голяма грижа, така че изобщо не си направиха труда. Чорапите, както и ризата, отидоха в джоба на якето му.

Тя пое дясната му ръка, която беше здрава и заедно поеха по коридора.

 

 

Излизането от болницата беше предизвикателство. На три пъти му се зави свят и се наложи да спира. Освен това, въпреки, че счупена беше лявата ръка, явно и левият му крак бе ударен лошо. И бедрото, и коляното му пулсираха болезнено при всяка стъпка, а ребрата бяха още по-зле — постоянна пронизваща болка, която не му позволяваше да стои изправен. Напуснаха сградата като безпрепятствено излязоха през централния вход и се сблъскаха с ръмящия дъжд и хапещия вятър. Алиша беше с дънки, туристически обуща и непропускливо яке за ски върху пуловер. Тя измъкна лявата си ръка от ръкава и загърна Мики с якето си през раменете, придържайки дясната му ръка и силно притисната до него.

Въпреки всичко, докато стигнат до колата на Алиша в най-далечния край на тъмния паркинг, Мики вече се тресеше, зъбите му осезателно тракаха и от треперенето общата болка се разпространи по цялото му тяло. Алиша отвори предната врата и го настани на пасажерското място, после изхлузи тежкото си яке, метна го върху него и го зави от всички страни. Тичешком заобиколи колата, седна вътре, запали двигателя и пусна парното на максимум.

— Ще се стопли след минута — каза тя. — Тогава ще пусна вентилатора.

Мики продължаваше да трепери, а тракането на зъбите му ясно се чуваше в тясното пространство. Сгушен в якето, той едва успя да отрони една дума:

— Добре.

Алиша форсира двигателя, за да усили подгряването, но не включи нито фаровете, нито чистачките. Бяха като в пашкул, дъждът, който се стичаше по прозорците, им пречеше да виждат ясно навън. След по-малко от минута тя се пресегна и включи вентилатора на най-силно. Усетиха топлия полъх и тя кимна.

— Вече е по-добре, отколкото навън.

Мики се поклащаше напред-назад, почти без да усеща. Той само кимна с глава.

 

 

Пет минути по-късно колата се затопли достатъчно и той нямаше нужда от якето й. Тя внимателно му помогна да се отвие. Треперенето бе спряло, а с това и болката чувствително отслабна навсякъде, освен в ръката и ребрата.

— Никакви телефони — каза той. — Всъщност направо го изключи.

— Ами ако се наложи да се обадим на някого?

— Ще поискаме телефона на някого или ще намерим уличен автомат. Наистина не бива да използваме твоя. От този момент.

— Добре. — Тя задържа бутона за изключването. — Вярвам ти.

— Добра идея.

Алиша го погледна.

— Е, какво ще правим сега?

— Добър въпрос — каза той. — Обаче танците определено отпадат.

— По дяволите.

— Зная. Разочароващо е. Всъщност аз съм страхотен танцьор. Ходила ли си в клуб за суинг?

— Не много. Това е недостатъкът да работиш през нощта.

— Добре, щом се измъкнем от това, може някой понеделник или вторник… — Той потъна в замислено мълчание.

Накрая Алиша го наруши.

— Мики?

— Мисля. Имаш ли някоя близка приятелка, на която можеш да се довериш и която да живее сама?

Тя помисли за момент, после поклати глава.

— Не и такава, която да живее сама, не. Аз май съм единствената на моята възраст, която познавам да живее сама. За какво си мислиш?

— Мисля, че ще се наложи да се спотаиш някъде, където ченгетата няма да се сетят да те търсят, ако се стигне дотам. Освен това, имаме проблем с колата. Тази тук може да бъде забелязана, затова трябва да я скрием някъде, където да не може да се вижда.

— Но тогава няма да можем да я използваме.

— Точно така.

— А как ще се придвижвам?

— Къде имаш да ходиш? Това не е най-големият ти проблем.

— Вярно е. Обаче ти как ще се оправяш? Също вече нямаш кола. Плюс другото, едва ходиш.

— И това е вярно — мрачно се съгласи той. — Дай ми една минута. — И леко опипа главата си.

— Боли ли те много? — попита тя.

Той я погледна и се помъчи да се усмихне.

 

 

Във всекидневната на апартамента си на „Ноб Хил“ Джина Роейк отпи от уискито и каза:

— Имаш половин час да приключиш с това, момчето ми. Сериозно.

Както разтриваше краката й на кушетката, Уайът Хънт се подсмихна.

— Обзалагам се, че след половин час ще съм преминал на други неща.

— Обещания, обещания.

— Почакай и ще видиш.

— Със сигурност ще го направя. — Тя въздъхна доволно, облегна се назад и отново отпи от уискито.

— Е, как напредва нашият инспектор Джул?

— Чака да излязат резултатите от ДНК експертизата на спермата. Но дори и там да улучи, чака го още доста път до Рим. Всичко се свежда до това, дали той я е уволнил същата сутрин. — Той й кимна признателно. — И обърни внимание, сигурен съм, че тук ще се почувства твоето влияние върху Джул. Ще мине известно време, преди отново да арестува някого, без да е събрал нужните доказателства.

— Да се надяваме. Човек би си помислил, че ги учат на това в полицейското училище.

— Учат ги. Но после те излизат навън в реалния свят и трябва да извършват арести. Особено, когато знаят кой е извършителят, както в този случай.

Джина въздъхна.

— И в много други.

— Ами, да. Няма спор.

— Значи са убедени, че е тази жена, Алиша?

— Бих казал да.

— А ти как мислиш?

Хънт помълча за секунда.

Роейк леко подритна ръцете му.

— Въпросът не е труден. Не ми отговаряй, ако заради това ще спираш.

— Извинявам се. — Ръцете му се върнаха на краката й. — Какво мисля ли? Мисля, че е крайно съмнително и двамата, Елън Комо и Ал Картър, независимо един от друг да си измислят историята за нейното уволнение в деня на убийството му. Мисля, че това се е случило.

— А тя какво казва?

— Отрича. Но пък, се очаква, нали?

Роейк сви рамене.

— Затова мисля — продължи Хънт, — че ако това е вярно и Комо я е уволнил, то тя има дяволски добър мотив да го убие. Особено, ако са били интимни.

— А шалът го потвърждава?

— В голяма степен. Ако е неговата сперма.

Роейк поднесе уискито до устата си.

— Някой виждал ли ги е заедно извън работа? Може би да отиват в нейния апартамент? В някой мотел? В някое от общежитията на „Сънсет“?

— Не съм чул. В работата да, според Елън. Но не мисля, че на Девин и Сара им е хрумнало да разпитват съседите, ако това имаш предвид. Само че, нали знаеш, ако сте си насаме в лимузината по четири-пет часа на ден, мога да се обзаложа, че една по-разкрепостена двойка може и да се поразгорещи от време на време. И всъщност се оказва, че точна така се е случило, нали?

— Би могло да се е случило. Ако действително е бил Комо. Или пък Алиша, впрочем. Макар че може да не е бил никой от двамата.

— Никой ли?

— Никой. Шофьорът — Картър ли беше? — и неговата приятелка, ако има такава. Или пък някой друг от младите шофьори с някоя, която е возил в който и да е от дните.

Хънт отново спря да и разтрива ходилата и се изкикоти.

— Роейк, определено си на мястото си, знаеш ли?

— Какво означава това?

— Означава, че изкривеният ти адвокатски ум автоматично регистрира всички начини да пренареди и аргументира фактите така, че най-очевидното обяснение да се изгуби във въртележката.

— Е, понякога най-очевидното обяснение е погрешно.

— Но повечето пъти не е.

— И все пак. Достатъчно пъти, за да си струва да се помисли.

— От това, което ти казах, не мислиш ли, че най-вероятно е Алиша?

— Нямам представа. — Тя с въздишка свали краката си от кушетката и седна изправено на стола си. Постави чашата си на близката масичка. — Просто нищо от това, което чух, не е достатъчно, за да й се отправи обвинение, Уайът. Ако трябва да вложа някаква енергия, трябва да ти кажа, че Лен Търнър продължава да ми харесва.

— С когото проведох мил разговор сутринта, знаеш ли?

Роейк рязко си пое дъх, Изражението й внезапно стана загрижено.

— Не си направил нищо, за да се почувства заплашен, надявам се.

— Не. Той бе наобиколен от бандата си на погребението.

— Знаеш ли, дали Джул и Русо правят нещо във връзка с него?

Хънт поклати глава.

— Не. Не мисля, че правят много по този въпрос.

— Не проверяват ли дали има алиби? Не се ли опитват да добият впечатление за финансовите му отчети? Не питат ли Елън Комо или някой друг за служебни или финансови проблеми, които може да са възникнали напоследък между него и Комо? Дали Търнър няма по-особени отношения с някои от членовете на Батальона?

— Всички тези въпроси спадат към общото заглавие „не много“. Какво за Батальона?

— Нищо по-особено. Пак само клюки.

— Защо ли се съмнявам в това, Роейк?

Тя отстъпи пред втренчения му поглед.

— Добре де — каза. — Макар да се дразня, че по този начин трябва да стига до Джул и Русо. Те вече би трябвало да гледат в тази посока. Ако не бях убедена, че е нужно ти да го знаеш, за да вземеш по-насериозно господин Търнър, нямаше да го споменавам.

— Добре — небрежно произнесе Хънт. — Добро въведение. Какво знаеш?

— И аз, и всички знаят, че една от нескритите задачи на Батальона се свежда до това, само срещу двайсет долара да раздават едни малки знаци, които слагаш на витрината си, за да покажеш, че подкрепяш младежкия проект „Сънсет“. Виждал си ги навсякъде из града, така ли е?

— Така е. И?

— Но онова, което повечето хора не знаят, е с колко процента от бизнеса във всички сфери са се свързали, за да си осигурят такава подкрепа. Искаш ли да познаеш?

— С целия бизнес?

— Правилно. Фирми за почистване и ресторанти на азиатци, семейни бизнеси на испаноговорящи, магазини на мюсюлмани, адвокатски кантори, будки за цигари, всички. Познай колко.

Хънт сви рамене.

— Четирийсет процента.

— Близо си — каза Джина. — Сто процента.

Хънт остана мълчалив за един дълъг момент.

— Продават протекция — заключи той.

— Не, не биха могли — възрази Джина. — Градската управа ще ги обвини, нали така? О, освен ако по някакъв начин не притежават достатъчно политическо влияние, че да оставят тази практика да съществува като едно необходимо зло, като цена да се прави бизнес тук. МПС наистина прави добро на много хора и това е вярно. Следователно, бизнесът трябва да се радва, че има възможност да даде двайсет долара за такава благородна кауза. Плюс това, получават красива емблема на витрината си.

— Не може целият Батальон да е такъв.

— Не. Не е. Само няколко са, които излизат на улицата, когато някой не си плати. Доверени по-големи момчета. С други думи, професионални мускули. Водят се на ведомост и им се плаща от твоите данъци, впрочем.

— И смяташ, че Търнър има достъп до тези момчета?

— Не съвсем. Не.

— Ами тогава…

— Уаъйт, аз го зная. Ако двайсет години си адвокат тук, научаваш някои неща. Да започнем с това, че тези деца не са ангели, да ти кажа. Комо им дава работа, напълно законна, стават преподаватели или чистачи в Ортега, раздават политически памфлети, такива неща. На финала най-обещаващите отиват в Батальона, издигат се, почват да получават достойни пари. Всъщност, парите на Америкорпс. Животът е хубав. Търнър избира по няколко всяка година и просто им казва, че ако искат да останат, трябва да вършат това и това. Да счупят витрината на този магазин, да вандалстват в онази цветарница, да оберат с взлом еди-кой си магазин за алкохол. Иначе се връщат обратно в затвора.

— И Комо не е знаел за това?

Джина сви рамене.

— Може и да е знаел. Не ми е известно. Но не е задължително. Възможно е и това да е била неговата цена да си върши работата и си е мислел, че е справедлива сделка. А може и да е разбрал едва миналата седмица и затова да се е обадил на Търнър.

— Искаш да кажеш, че Търнър може да е накарал някое от онези хлапета в Батальона да го убие заради него?

— Искам да кажа, че ако аз бях на мястото на Джул и Русо, щях поне да се опитам да разбера. О, а ако се окаже, че тази информация доведе до нещо, свързано с наградата, казах на Джеф Елиът, че ще си я разделя с него.

— Ще го впиша в доклада си, ако стане така. С горещи препоръки.

— Аз имам една гореща препоръка за теб. — Роейк се пресегна, пресуши остатъка от уискито си и триумфално положи чашата си на масичката. Пресегна се отново, взе дланта му в своята и се изправи. — Ако не искаш да изпуснеш представлението.