Джон Лескроарт
Наградата (28)

29.

Ал Картър не искаше да променя прекалено много навиците си, за да не привлича ненужно внимание върху себе си. Затова в четвъртък сутринта той се появи в кампуса „Ортега“ в 8:20 — откакто Доминик изчезна, бе почнал да идва в този час. Разбира се, лимузината още я нямаше, но той се надяваше някой ден нещата отново да се нормализират и не му се щеше, когато това стане, да е изгубил мястото си в йерархията.

Изглежда, че тази сутрин денят отново започваше бавно, след като предишният ден администрацията бе затворена до късния следобяд заради погребението на Комо. След срещата с брат си и снаха си в „Мъдхаус“, Ал се бе отбил само, колкото да се весне и да вземе едно тесте с дарителски картички — прясно отпечатани, със скорошна снимка на усмихнатия и лъчезарен Доминик Комо, — които трябваше да помогнат за набирането на средства за наградата. Всички сътрудници на „Сънсет“ бяха помолени да ги раздават на свои познати, приятели, на хора от бизнеса, затова бе похвално да грабне една връзка и да изчезне с тях, макар в неговия случай, да стана така, че с прибирането си вкъщи, той ги изхвърли в кошчето.

Сега Картър затвори чадъра си и тръгна през празното, кънтящо фоайе. Изглежда всички, които бяха дошли на работа до момента, се бяха събрали в учителската стая, в дъното зад просторната площ на общите офиси и там бръмчеше от тихи разговори. Отправи се между бюрата и етажерките отвън. Щом стигна до вратата на стаята, изобрази уверена и сериозна физиономия и се смеси с тълпата.

По-младите членове на Батальона демократично се бяха смесили с чиновническия и управленски персонал. Някой бе донесъл понички, имаше разбира се обикновено и безкофеиново кафе, както и гореща вода за онези, които предпочитаха чай или горещ сайдер. Но въпреки сладкишите и напитките, в резултат от смъртта на Комо и Нешек, на вчерашната колона „Градска мълва“ и на лошото време, настроението в помещението определено бе мрачно.

Ал потупа няколко човека по гърба и размени тук-там по две-три думи, докато си проправяше път към масата със закуските — всичките години, отдадени на работа за такъв изпечен политик като Доминик Комо, не бяха отишли напразно. Най-сетне се озова с желирана поничка и чаша кафе в ръце в края на малка групичка от жени, сред които и формално новата му шефка, Лорейн Хес.

Един бърз преценяващ поглед му показа, че събитията от последните две седмици са имали опустошителен ефект върху външния й вид. Когато Ал бе дошъл за първи път в „Сънсет“, тя бе в края на трийсетте: много привлекателна, жизнена и бодра, с тяло, на което малко не му достигаше да се нарече поразително. През годините видът и тонусът й значително се бяха изменили и сега вече тя съответстваше на представата на Ал за застаряваща бюрократка — едра и посивяла. В някои моменти обаче, особено, когато се засмееше, а това доскоро се случваше доста често, лицето й неизменно възвръщаше нещичко от младежкия си блясък и дори красота.

Не и днес обаче.

Днес умората като че ли я обвиваше отвсякъде като саван. Очите й, с тъмни торбички отдолу, бяха хлътнали в едрите страни. Дебелият слой немарливо положен грим не прикриваше петната по челото и по провисналата гуша. Разговорът и с другите жени наоколо засягаше нарушенията, свързани с Америкорпс и какво щяха да означават те с оглед на текущото финансиране, дали ще има съкращения, какъв щеше да е ефектът върху способността на „Сънсет“ да развива бизнеса си с града. Хес бе опитна в подобни административни и бюрократични детайли, затова омаловажаваше опасността и устояваше своето мнение срещу външните атаки, но Ал ясно виждаше, че като капак на всичко преживяно, както темите, така и хората й, я изтощават.

Реши да я спаси.

— Извинете, че се намесвам — каза той, — но Лорейн ви казва истината. Нищо няма да се промени. Доминик също знаеше за това отдавна. Мъчеше се да оправи нещата дискретно, преди да станат публично достояние, но… е, знаем какво се случи, преди да успее да направи това. Простата истина обаче е — при това всички сме го чували да я повтаря стотици пъти, — че когато става въпрос за държавно финансиране и има различни мнения, едната страна винаги ще хвърля вина върху другата. Жалко е, особено, при положение, че задачата ни е да помагаме на другите. Но онова, което всички ние трябва да направим сега, е да забравим за лошите новини, да си гледаме собствената работа и да не се занимаваме с неща, над които нямаме власт. Първо на първо, Лен Търнър и Доминик вече бяха говорили за обжалване на запора върху финансирането, и второ, щом Лорейн поеме изцяло работата тук, ще убеди одиторите, че това са незначителни проблеми, които в голямата си част са решени. Не е ли така, Лорейн?

Тя измъчено се усмихна.

— Точно така е. Това се опитвах да кажа. Не е време да се паникьосваме, а да се стегнем и да си вършим работата. А, и Ал, — сега усмивката и малко разцъфтя, — за миг ми се стори, че слушам Доминик.

— Струва ми се, че за осем години трябва да съм поприхванал нещо.

— Е, задръж го, ако можеш.

Ал също се усмихна широко.

— Така и възнамерявам.

Чу се звънецът, отбелязваш края на първия учебен час и Ал небрежно пое заедно с Хес към кабинета й. Щом излязоха от учителската стая, тя го хвана за ръката и се облегна на него.

— Благодаря ти за това, което направи.

Той сви рамене.

— Те просто се притесняват. Трудно време настана.

— На мен ли го казваш? Но все пак съм ти много благодарна за помощта. Човек се уморява все да повтаря едно и също.

После тя отвори вратата на кабинета си и двамата влязоха вътре. Хес заобиколи бюрото си и въздишайки седна на стола.

— Исках да те питам — започна Ал, — дали си чула кога ще ни върнат лимузината?

Тя поклати глава.

— Не трябва да я бавят много. Защо питаш?

— Ами, май никой още не обръща внимание, но аз като че ли останах без работа. Запълвах си времето с раздаване на дарителски картички, но… — той замлъкна с плаха усмивка.

— Но това едва ли е най-полезният начин да си прекарваш времето.

— Ами, да, така е. Обаче има и друго, чудех се за… после.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа, щом нещата приключат, какво ще правим с лимузината. Дали ти ще вършиш твоята работа като Доминик? По неговия начин?

От реакцията й пролича, че за пръв път се замисля над този въпрос. Тя наклони глава на една страна и за момент на устните й заигра лека замислена усмивка.

— Ако ме питаш, дали ще ми трябва шофьор — отговори тя, — не мога да си представя как ще си гледам работата иначе. А също и не си представям с кой друг, освен теб, Ал. Това отговаря ли на въпроса ти?

Не му се щеше да изглежда нито прекалено благодарен, нито крайно нуждаеш се, затова просто кимна.

— Да, госпожо, напълно. Благодаря ви.

 

 

Хънт беше толкова ядосан, че не знаеше какво ще направи, ако се изправи лице в лице с Мики отново и затова не смееше да излезе. Увери се, че той разполага със собствен транспорт — фолксвагена на сестра му, — и нареди по интеркома на Тамара да му каже да установи самоличността на всеки, присъствал на срещата на „Обществото на възможностите“ в Градската зала, както и алибитата им: какво са правили след напускането на срещата. Това би трябвало да му отнеме остатъка от деня, а може би и повече и в такъв случай бе възможно, макар и не напълно сигурно, на Хънт да му поразмине и да не убие или осакати своя млад, наивен и дяволски тъп служител.

Когато се увери, че Мики е излязъл, той стана, отвори вратата, излезе във външния офис и подпря бедро на бюрото на Тамара.

— Каза ли ти?

— А-ха. В общи линии. Тя е у вас.

— Освен, ако не ми е обрала скъпоценностите и не се е отправила към границата вече. Каза ли ти обаче, че е излъгала и полицията?

Челото й се помрачи.

— Май пропусна тази част.

Хънт й разказа.

— Знаеш какво означава това, нали?

— Не съвсем.

— Ами, встрани от факта, че е възпрепятствала правосъдието, дори тази кратка информация е достатъчна да я пъхне в затвора.

— Защо?

— Защото има значение, дали си уволнен в последния ден от живота на Доминик, повярвай ми. Ако го знаехме само от Елън Комо, щеше да става въпрос за това, какво тя си мисли, че е имал намерение да направи Доминик. Ако го узнаем от Картър, ще означава, какво той си мисли, че е чул. Но щом е признание директно от Алиша, познай какво? Тогава е факт. — И удари с длан по бюрото й. — Мамка му. Извини ме за израза.

— Няма нищо — каза тя. — Трябваше да ме чуеш какви ги говорих аз снощи.

— Ти какво ругаеше?

— Идиотите в болницата. Не ти трябва да знаеш. А, и Джим също. Той така и не се прибра.

Хънт млъкна за един дълъг момент.

— Джим не се е прибрал вкъщи? До колко часа?

— Понастоящем, до последния път, когато се опитах да се свържа с него, което бе преди около десет минути. — Тя сподели с Хънт собствените си правдоподобни обяснения, намислени предишната нощ. Имал намерение да отиде на погребението на Комо. След това може… или пък може… най-накрая ентусиазмът й се изчерпа. — Можеше да избере и по-подходяща нощ — заключи Тамара. — Това е всичко.

— Да се надяваме, че е така.

Веднага, щом изрече думите, Хънт съжали за тях. И Тамара не закъсня:

— Какво искаш да кажеш с това „да се надяваме“?

Той се поколеба, не му се искаше да го назовава направо. Но не виждаше никакъв друг начин.

— Искам да кажа, че ако е отишъл на погребението, Там, може да е срещнал някой от възможните заподозрени. Което не ми се ще да е станало. Но нали знаеш, че и аз бях там, а изобщо не го срещнах.

— Може изобщо да не е стигнал до там.

— Или пък да не е могъл да влезе. Беше претъпкано.

— Добре. — Тя успя да изобрази невесела усмивка. — Значи можем да кажем, „да се надяваме, че е така“. Бих искала просто да се появи.

Хънт се оттласна от бюрото.

— Аз също, скъпа. Аз също.

 

 

Върна се в кабинета си, но не можеше да се съсредоточи. Докато все още не бе ясно, дали наистина Алиша е била уволнена в онзи вторник сутринта, той успяваше да поддържа презумпцията за нейната невинност. Обаче узнаването на факта, че Доминик действително го е направил и тя е излъгала, премахна голяма част от личните му съмнения.

А сега тази жена се намираше в дома му.

Освен всичко останало, трябваше да се обади на Джул, но как да разговаря с него, след като вече знаеше всичко това? Темата неминуемо щеше да изплува и тогава Хънт щеше да се окаже в положение да укрива улики в разследването на убийство. Няма спор за отнемането на лиценза му. Но отделно от другото, как щеше да се оправдае? Как щеше да се помири със самия себе си?

Откакто бе напуснал дома си, мисълта му неизменно се връщаше към Алиша. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни, дали бе заключил тайния сейф, след като бе взел пистолета със себе си. Ами ако тя почнеше да претърсва наоколо? Дали бе метнал отново килима върху капака? Дали изобщо го бе затворил добре? Каза си, че при всички случаи, трябва да се върне и да провери.

Накара Тамара да се обади и да види, дали Алиша е все още там. Да.

Внезапно обаче телефонът на бюрото му иззвъня. Вдигна го предпазливо.

— Какво? — попита той Тамара.

— Тук има двама господа, които искат да ви видят, сър. Господин Лен Търнър и сътрудник. Господин Търнър няма уговорен час, но твърди, че ще искате да говорите с него.

— Прав е — каза Хънт. И без дори да се замисли, с един бърз жест, той се пресегна към гърба си и провери пистолета, затъкнат в кобура на колана му. — Покани ги вътре.

 

 

Афро-американският сътрудник на Търнър, когото той незабавно представи като полковник от Батальона Кейдриън Мугиса, изглеждаше около двайсет и петгодишен. Висок около метър и деветдесет, той със сигурност не тежеше повече от осемдесет килограма. Липсата на тегло обаче не го правеше по-малко страшен. Ръкостискането му бе хладно и макар да беше кратко, видимо небрежно и съпроводено с учтиво кимване, то бе смразяващо. Под класическия си шлифер бе изтупан в светлозелен панталон, светлокафява риза, тънка тъмнокафява вратовръзка и кафеникаво спортно сако. Косата му бе подстригана в Обама-стил. Кожата на лицето му беше изключително черна и гладка; очите — тъмнокафяви, празни и безизразни. Поддържано катинарче обграждаше плътно затворени тънки устни.

На свой ред Търнър, в раиран бизнес костюм за хиляда долара, пое ръката на Хънт с двете си длани, сякаш бяха стари приятели. Един от недостатъците на кабинета на Хънт, бяха малкото места за посетители, но Тамара внесе стол отвън и веднага излезе, затваряйки вратата след себе си.

— И така — започна Хънт, когато всички се настаниха. — С какво мога да ви помогна?

— Всъщност — отговори Търнър, — мислех си, че аз мога да ви помогна.

— Това би било чудесно. Всяка помощ ми е добре дошла.

— Май това се отнася за всички ни. Но от нашия разговор онзи ден наистина останах с впечатлението, че вие разширявате сферата на ангажимента си до степен, която всъщност никой не е искал, когато взехме решение да ви включим. Когато говорихме за първи път, сигурен съм, че си спомняте, идеята беше вашата функция да се свежда до подпомагане на полицията в анализа на качеството на информацията, постъпваща по горещата линия за наградата и последващо препращане на истинните и обещаващи улики към тях. Това звучи ли ви познато?

Хънт съзаклятнически се усмихна.

— Доста вярно го казахте.

Търнър му върна усмивката.

— Аз също така разбрах. И фактически това бе причината да се съглася от името на учредителите на наградата да ви наемем. Стори ми се ценна услуга, заслужаваща си хонорара, който сам си определихте.

— Благодаря. Мисля, че вече спестихме на полицията доста ненужна странична работа и, честно казано, междувременно доставихме някои ценни улики. Вероятното оръжие на престъплението, например. Благодарение на един от обадилите се. Струва ми се, че полицаите са доволни от онова, което правим до момента — във всеки случай, няма оплаквания.

— Да, но, вижте… — Търнър кръстоса крака. Нямаше и следа от враждебния му тон от предния ден макар че според Хънт, присъствието на Мугиса внасяше нотка на неизречена заплаха на срещата. — Вчера останах с впечатлението, че сте разширили първоначалните си правомощия до степен да храните подозрения към някои от нас в благотворителната общност.

Хънт не каза нищо. Седеше изправен с хванати една за друга длани върху бюрото пред себе си. Загледа Търнър недоумяващо.

— Мисълта ми е — каза накрая Търнър, — че таксата ви за подпомагане на работата с наградата е адекватна и приемлива за нас, но ако хвърляте усилията си за наша сметка в едно независимо разследване, ще се наложи да преразгледаме споразумението си. Имаме нужда от човек, чиято лоялност не подлежи на раздвояване, господин Хънт и който да се съсредоточи изцяло върху работата, за която ви плащаме. Ако не сте в състояние да покажете такава лоялност и насока, ще трябва да си намерим друг, който ще може. — Той вдигна ръка. — Аз отговарям за изразходването на фонда за наградата. Затова моя е отговорността да съблюдавам процесът да не се компрометира.

След тази кратка реч Хънт кимна замислено.

— Обаждането на Нанси Нешек беше едно от първите на телефонната линия за наградата, господин Търнър. Тя беше убита в същата нощ, точно след среща на вашето „Общество на възможностите“. Аз и моите служители просто проследяваме случилото се след нейното обаждане, което може би пряко или косвено е довело до убийството й. Полицията смята, че това е разумно предположение, а също и че навярно нейната смърт по някакъв начин е свързана със смъртта на господин Комо. Мисля, господин Търнър, че в интерес на тези, които обявиха наградата, е не само добросъвестно да предаваме информацията на полицията, но също така и да са сигурни, че не са подложени лично на риск, заради нежеланата връзка с тези ужасни събития. Разбира се обаче, ако вие се разпоредите да не разглеждаме подобни възможности, ние естествено ще постъпим, както желаете. Предпочитате ли аз да обясня лично ситуацията на хората, които дават най-голям дял в наградата?

Преди да отговори, Търнър помисли за минута.

— Не, не мисля. Сам мога да се погрижа за това. Ако се натъкнете на нещо, което ви безпокои в това отношение, първо се свържете с мен и аз ще реша с кого, ако изобщо се налага, трябва да се свържем. Така как ви звучи?

Звучи ми като патова ситуация, помисли си Хънт. Не можеше да прави нищо, което Търнър не му позволяваше. Същевременно, Търнър не можеше просто да му заповяда да пренебрегне евентуална заплаха срещу някой от учредителите на наградата. С други думи, той можеше да продължи да работи както досега и оставаше да се води на ведомост.

— Звучи ми като че ли ще свърши работа — отговори той. И, загубил нерви в тези увъртания, се върна право на въпроса си: — И така, имало ли е някаква лична връзка между Комо и Нешек, за която да не зная?

— Не и такава, за която аз да зная. Бяха колеги в работата, нищо повече.

— Значи, това, че са убити през една седмица, като тя — в деня, когато се обади по повод на наградата и във връзка с убийството — всичко това е съвпадение?

— Възможно е, макар да сте прав и не изглежда твърде вероятно. Обаче ако търсите отговора сред професионалната общност, в която работя, до никъде няма да стигнете, гарантирам ви.

— Това, което правя, е да търся отговора където и да е и навсякъде. И в тази връзка има нещо, което искам да знам, ако можете да ми кажете: вие какво правихте в понеделник през нощта, след срещата на ОВ?

Очите на Търнър леко трепнаха. Той хвърли поглед към Мугиса, който по време на цялата дискусия приличаше на каменен блок. Накрая Търнър отново се обърна към Хънт и поклати глава с очевидно разочарование.

— Струва ми се, че не сте чули и дума от това, което казах, господин Хънт, но за протокола: останах в Градската зала с още някои членове на моя състав, в това число и Кейдриън тук. — Обърна се към младия мъж. — По кое време си тръгнахме, Кей, към девет ли?

— Девет.

— Значи в девет. Живея с жена си и двете си деца на Седемнайсето авеню, близо до „Калифорния“. Прибрах се вкъщи към девет и петнайсет най-късно. По-големият ми син Бен имаше гости — петима приятели, с които правеха декори за годишното си представление във всекидневната ми. Всички те ме посрещнаха, когато се прибрах. Това как ви се вижда?

— Добре — отговори Хънт. Тогава се обърна към спътника на Търнър. — Ами ти, Кеидриън? Направо вкъщи ли си отиде, щом го остави у тях?

Търнър отново поклати глава с видимо отвращение.

— Да си вървим, Кей — каза той.

 

 

След като си тръгнаха, Хънт изнесе стола за посетители от кабинета си. Сложи го на мястото му до прозореца срещу Тамара.

— Чу ли се нещо за Джим? — попита той.

Тя безмълвно поклати глава.

— Ще се появи.

— Не е нормално, толкова време.

Хънт въздъхна и се почеса по страната.

— Какво искаш да направиш? Искаш ли да се прибереш и да го чакаш?

— Не. Каква полза?

— Сигурно никаква. Но ако искаш, може.

— Не, просто ще чакам. Може, ако Мики се появи, да го пратя да провери на обичайните му места. След като свърши със задачите си, искам да кажа.

— Няма нищо, Там. Можеш и сега да му се обадиш, ако много се притесняваш.

— Не, не мога. Той няма телефон. Трябва той да се обади.

— Е, добре, ако го направи. — Хънт я погледна. — Нали знаеш, изпратих го най-вече, за да ми се махне от очите.

— Наистина ли си му толкова сърдит?

— Доста, да.

— Опитва се да прави онова, което смята за най-правилно.

— Ако не го мислех и аз, вече щеше да е уволнен. Обаче ме въвлече в потенциално ужасно положение спрямо Девин и Сара и то, тъкмо когато почнахме да ги омилостивяваме. При това, в собствения ми дом. Наистина, не ми харесва усещането, че мога да отворя вратата на дома си и да се окажа срещу дулото на един от собствените ми пистолети.

— Уайът. Стига. Тя няма да направи такова нещо.

— Е, както казах и на Мики, когато заяви същото, надявам се да си права. Но така и няма да зная със сигурност, докато се случи или не се случи, нали?

— Няма да се случи.

Хънт сви рамене. Или щеше да се случи, или не, без значение колко говореха за това.

— И така, слушай — започна той. — Преди двайсет минути трябваше да се обадя на Глория Уайт, но се появи Търнър. Затова трябва да се свържа с нея, колкото се може по-скоро. А може ли междувременно да те помоля да се обадиш на Девин и да ми уговориш среща с него? Мисля, че те още не знаят за срещата в понеделник вечер, преди да бъде убита Нешек, а няма да навреди също да се позанимаят с това.

— Плюс което, то малко ще ги откъсне от Алиша.

— Като страничен ефект. Знаех си, че ще се досетиш.

— Душичка — усмихна му се доволно тя.

— Не храни големи надежди — предупреди я той. — Навярно ще е само за кратко. Както и да е — Девин. Виж също, дали той не може да направи справка за Кейдриън Мугиса — каза й името му буква по буква. — Хлапето произнесе точно една дума за цялото време, представяш ли си? Което ме кара да си мисля, че присъствието му тук нямаше за цел да допринесе с нещо за разговора.

— Защо тогава?

— За да ме накара да си дам сметка, че Търнър може да отиде и по-далеч от това да ме уволни, ако се отклоня от предначертания път.