Джон Лескроарт
Наградата (22)

22.

— Да, в момента сме пред дома й и се надяваме да поговорим с нея — каза Джул. — Имаш ли някаква представа къде би могла да бъде?

Хънт се намираше в колата си и говореше по мобилния телефон, който като по някакво чудо разполагаше с ясен сигнал два етажа по-долу в паркинга на Градската зала. След като приключи с Ал Картър, той почти тичешком премина под все по-засилващото се ръмене, влезе в колата си и набра номера на Джул.

— Съжалявам. Зная къде беше преди един час и това бе тук. Но Елън Комо накара да я изритат.

— Имаше ли право да направи това?

— Партито си беше нейно, Девин. Можеше да прави каквото си поиска. Не беше особено приятно. — Той помълча. — Е, какво научихте?

Джул му скицира последните брънки от веригата, която очевидно почваше да се затяга около Алиша Торп.

— Поне — заключи Джул, — ако това е нейният шал…

— Защо мислиш, че е нейният?

— Тя е единствената жена-шофьор. Шалът е в лимузината. Ало? Както и да е, поне ни дава повод да я питаме. Да не говорим, че Ал Картър потвърждава версията на Елън, че Доминик я е уволнил. Ти вярваш ли му?

— Да.

— В същия ден? Правилно ли разбрах?

— Във вторник сутринта.

— В такъв случай, Картър промени ли историята си относно човека, с когото Комо е трябвало да се срещне?

— Не. Не знае. Доминик казал, че има среща със стар приятел и не пояснил нищо повече. Всъщност, би могло и да не е Алиша. Но Картър мисли, че е била тя. А кога ще разберете за спермата? Дали е на Комо.

— А на кого да е?

— Не зная, Дев. Може би на някой друг мъж, който е бил в лимузината и някоя с шал му е правила свирка. Къде точно в лимузината го намерихте впрочем? Шала?

— Под задната седалка. Защо?

— Просто се опитвам да си представя сценария при който Доминик се мести на задната седалка.

— Точно там сядат хората в лимузините, Уайът.

— Да, най-вече там, зная. Само че не мисля, че Доминик го е правил. Прочетох го някъде. Или пък съм го видял на снимка. Може и двете. Той се е гордеел, че е обикновен човек и сядал на предната седалка. Сигурен съм.

— И какво трябва да означава това?

— Не зная. Може би нищо. Е, след колко време?

— Какво след колко време?

— Докато разберете, дали спермата е негова?

— ДНК-то ли? Горе-долу както при ДНК-то от манивелата. Грубо казано четири дни, може и шест, умножи го по фазата на луната и го раздели на, не зная, да кажем на четиринайсет. Можем само да гадаем. Но след като мине днешният ден, може и да не ни трябва до делото. Ще видим.

— Мислиш, че сте близо до арест ли?

— Ще видим.

— Би било чудесно, ако можеше да кажеш нещо по-различно от „Ще видим“.

— Да, чудесно би било, зная.

— Е, дръж ме в течение.

— Ще видим. — Тонът на Джул бе подчертано ироничен. — Хей, това може да е тя. Трябва да бягам. — И той прекъсна връзката.

 

 

Алиша паркира до бордюра пред къщата, в чийто сутерен бе наетата от нея стая и поседя неподвижно, вперила поглед право напред, без да изключва двигателя, стиснала здраво волана. Фаровете на колата й светеха, а чистачките ритмично се движеха наляво-надясно.

— Какво прави? — попита Джул.

— Не зная. Чака да свърши любимата й песен? Медитира?

Джул й даде цяла минута, преди търпението му да се изчерпи. Той слезе от колата, прекоси улицата, отиде до нея и почука на страничното стъкло на шофьора.

Алиша стреснато пусна волана и обърна глава към Джул, който бе надянал професионалното си изражение и държеше картата си отворена срещу прозореца.

След един кратък момент на объркване, тя сложи едната си ръка на вратата и стъклото се плъзна надолу.

— Да?

— Госпожице Торп. Инспектор Джул, може би ме помните. Чудех се, дали не можем да ви зададем само още няколко въпроса?

Раменете й сякаш омекнаха и тя наведе глава, после отново я вдигна. Успя да изобрази полуусмивка и каза:

— Разбира се — грабна си чантата, вдигна прозореца и отвори вратата.

През това време Русо се бе присъединила към Джул и тримата поеха през градинката по алеята, която водеше към входа на стаята й от задната страна. Вятърът не бе толкова силен, колкото в центъра, но ръменето се беше превърнало в истински дъжд, който падаше отвесно върху тях.

Но това не стана причина който и да било от тримата да се забърза.

Щом влязоха и затвориха вратата, Алиша светна лампата, завъртя термостата и се обърна.

— Само ще отида да си сложа един пуловер, ако не възразявате. — Тя прекоси стаята, свали един яркозелен плетен пуловер от кука на стената и го навлече през главата си. Върна се, отиде до масата, издърпа си стол и им направи знак да сторят същото.

Всички седнаха.

— След около час и половина трябва да съм на работа. Да се обадя ли да кажа, че ще закъснея?

Джул и Русо си размениха погледи и Русо каза:

— Не мисля, че ще се забавим толкова, но ако стане късно, ще имате тази възможност. Става ли?

— Чудесно. — Тя погледна от единия към другия инспектор. — И така. — Пое си дъх. — Какво мога да направя за вас?

— Ами — започна Джул, — както вече казах, имаме да ви зададем още няколко въпроса.

— За господин Комо ли?

Станала сериозна, Русо кимна.

— За него, както и за още няколко други неща.

— Заподозряна ли съм в нещо? — попита Алиша.

Отговори Джул:

— Все още нямаме истински заподозрени, госпожице Торп. На този етап се опитваме да уточним и попълним някои празноти. Надяваме се вие да можете да ни помогнете.

— Значи не съм арестувана?

— Абсолютно не — заяви Джул. — Изобщо не сте длъжна да разговаряте с нас и можете да прекъснете този разговор по което и да е време.

— Значи не се налага да викам адвокат?

Русо се насили да изобрази съзаклятническа усмивка.

— Ако искате да си повикате адвокат, Алиша, това е ваше право — увери я тя. — Можем да го почакаме тук или пък да си уговорим среща по-късно. Но се надяваме по-бързо да напреднем по този случай и си помислихме, че ще искате да ни помогнете да заловим убиеца на господин Комо.

— Няма да ни отнеме повече от половин час — добави Джул. — Може и по-малко.

— Добре — съгласи се Алиша. — В такъв случай…

— Чудесно. Благодаря ви. — Джул извади джобния си касетофон и го постави на масата помежду им. — Ще записваме казаното, за да изготвим точен доклад. Направихме го и миналия път, помните ли?

— Да.

— Добре. — Джул се отдръпна от масата и се облегна назад на дървения стол. Кръстоса крак върху крак, езикът на тялото му ясно показваше, че не представлява заплаха нито за Алиша, нито за някой друг. — Извинявам се, ако отново питаме нещо, което сме обсъждали миналия път, но вече разговаряхме с много хора и понякога губим следите откъде тръгва дадена информация.

Това си беше чиста глупост и Джул го знаеше. Всъщност се надяваше Алиша да изпадне в противоречие с по-ранните си отговори и така да им даде съществено преимущество. И разбира се, ако Алиша бе избрала да почака и да говори с адвокат, тя щеше да го знае. Но вече нищо не можеше да направи. Изглежда, че дори и не подозираше, че това може да се окаже проблем.

— В такъв случай — започна Джул, — вие сте шофирали за господин Комо колко време?

Редувайки се, Джул и Русо я преведоха през повечето от предишните й показания — службата й в „Сънсет“, задълженията й като шофьор на Комо, мнението й за някои от другите ключови членове на персонала в кампуса „Ортега“ и накрая стигнаха до личните й отношения с нейния шеф, на което тя отговори както винаги досега. Били са близки приятели, но не интимни.

Джул продължи небрежно.

— Значи, още веднъж, не сте имали никаква физическа връзка с господин Комо?

— Не.

— Никога не сте го целували?

Тя се поколеба.

— Не и по някакъв романтичен начин, не.

Русо се хвана за разликата.

— По какъв друг начин сте го целували тогава?

Алиша показа първи признаци на истинско притеснение, въздишка и леко набръчкване около устните.

— По-скоро лека целувка по страните понякога, когато го видех за пръв път или си тръгвах.

— И в двата случая ли? — попита Русо.

— Понякога.

Русо не искаше да изостави темата.

— Обикновено?

Алиша отново помълча, после кимна и каза:

— Към края да. Повечето дни. Точно както правят приятелите. Може би по една лека прегръдка и целувка за здрасти.

— Значи и прегръдка, и целувка? — настоя Джул.

— Не голяма прегръдка. Наистина съвсем като поздрав или довиждане. — Тя се втренчи последователно в двамата инспектори. — Хайде де. Знаете какво имам предвид. Обикновено си разменяхме целувка за здравей и довиждане, точно както правя с брат ми. Нямаше нищо сексуално. Бяхме станали приятели, това е всичко.

Джул попита:

— Все още ли бяхте приятели в деня, когато той бе убит?

— Да, разбира се.

Русо:

— Да сте имали някакви проблеми в работата?

— Не.

— Никакви?

Алиша се поизправи в стола си.

— За какво е всичко това?

Русо се приведе напред, но не отговори на въпроса й. Вместо това каза:

— Тази сутрин сте била на погребението на господин Комо.

— Не задълго.

— Разбрахме, че госпожа Комо ви е помолила да си тръгнете.

Горчив смях.

— Ако така искате да го опишете.

Джул попита:

— А вие как ще го опишете?

— Вие бяхте ли там?

— Не, мадам.

— Ами, аз бих го описала така, че тя накара да ме изхвърлят.

— И защо би искала да постъпи така? — попита Русо.

— Защото е една луда жена — заяви Алиша. — Мисли си, че съм имала нещо с Доминик, което смятам, че обсъдихме достатъчно, не е ли така?

— Знаехте ли — каза Джул, — че тя е настояла господин Комо да ви уволни?

— Това не би ме учудило. Нищо, което прави тя, не би ме учудило.

— Но господин Комо не ви е казвал това, така ли?

— Кое?

— Че жена му е искала той да ви уволни.

— Не. Кога?

— Когато и да е. Никога ли не сте говорили за това?

— Не. Никога.

Сара Русо, хванала ръцете си в скута, вдигна глава.

— И той всъщност не ви е уволнявал?

— Не, не е.

— Онзи последен вторник е бил просто обикновен ден в офиса за вас — отбеляза Джул. — Това ли казвате?

— Точно това казвам. Господ е свидетел, че достатъчно съм го премисляла, в усилията си да си спомня някакъв намек от негова страна, докато сме били на пътя, за срещата му същата нощ. Но си беше просто един обикновен ден.

— Вторник имате предвид?

— Именно. Онзи последен вторник.

— Но на следващия ден не сте отишли на работа? — попита Русо.

— Не, отидох. Но като видях, че Доминик го няма, се прибрах вкъщи.

— А на следващия ден?

— Какво за него?

— Тогава отидохте ли?

Алиша помълча.

— Не.

— Защо не?

Този път тя се поколеба за по-дълъг момент.

— Ами, Доминик го нямаше, значи за мен нямаше да има работа.

Подушила следа, Русо попита:

— Откъде знаехте, че го няма?

— Какво имате предвид?

— Имам предвид — това е директен въпрос — откъде знаехте, че Доминик го няма?

— Не зная. Не си спомням. Трябва да съм се обадила.

— Трябва да сте се обадила? И защо ще се обаждате? Повечето дни ли се обаждате сутрин да проверите, дали той е на работа, преди вие да отидете?

— Не. Понякога. Но в онези дни така трябва да съм постъпила. Или пък съм чула, че отсъства. — Очите на Алиша искряха от вълнение и неочаквано тя го изрази с думи. — И докато сме на тази тема, чуйте — каза тя. — Седя тук и ви позволявам да ми задавате всички тези въпроси, но не мислите ли — забравете инсинуациите за мен и Доминик, — не мислите ли, че е малко съмнително, дето жена му дори не е подала сигнал за изчезването му, докато не е минал цял ден? Това не е ли малко трудно да се обясни? Това изобщо ли не ви притеснява? Плюс фактът, че госпожа Комо е ревнива, независимо дали съм й дала повод или не. А аз не съм. Тя е тази, която си мисли, че Доминик я е мамил и ако си го е мислила, може да е поискала да го убие заради това. Тук няма ли повече логика, отколкото да се души около мен?

Джул повдигна вежди към партньорката си. Не бе дошъл тук, за да каже на Алиша всичко или каквото и да било от това, което знаеха или допускаха: че Елън Комо реално не е имала достъп до предполагаемото оръжие на убийството, че не разполагаха с информация тя някога да е карала или дори да се е качвала в лимузината на съпруга си и следователно не би могла да остави там вероятно уличаващия шал, че и двамата, Елън и Ал Картър, явно независимо един от друг, недвусмислено бяха заявили, че действително Доминик бе уволнил Алиша същата онази сутрин. Въпреки поведението на Елън и непотвърденото й алиби, тя фактически не бе основната заподозряна. Макар, разбира се, да не я бяха отписали напълно.

Джул обаче само каза:

— Оценяваме, че споделихте виждането си, но както вече казахме, разследването не е приключило. Просто се мъчим да съберем информация.

— И за тази цел — поде Русо, — чудя се, дали ще ни кажете какво сте правили последния понеделник вечер?

Ако въпросът трябваше да я разтърси, той го постигна почти до точката на паниката. Устата на Алиша се изви надолу, веждите й се сключиха над очите. Тя погледна към Джул, сякаш да провери, дали наистина това искат да знаят.

— Понеделник вечер преди една седмица? — попита тя. — Нощта преди Доминик да бъде убит?

— Не — търпеливо поясни Русо. — Последният понеделник, преди две нощи.

— Преди две нощи? Защо?

Джул отново бе нахлузил професионалната си физиономия.

— Ако може просто да отговорите на въпроса, Алиша.

Професионалният тон постигна целта си и Алиша се облегна покорно назад, стиснала ръце в скута си.

— Понеделник вечер, понеделник вечер. Във вторник бях у приятели на вечеря, а в понеделник… о, сетих се. В понеделник спах в колата си долу на плажа. „Оушън бийч“. Исках да карам сърф във вторник сутринта.

— И сте била в колата си сама? — попита Русо.

— Да.

— А от колко часа?

— Не помня точно. Ядох пица с приятелката ми Даниел в „Джорджос“. На „Клемент“. Струва ми се, че си тръгнах към десет.

— И сте отишли на плажа? — попита Русо.

— Точно така.

— Там говорили ли сте с някого? — попита Джул. — Да е имало лагеруващи тази нощ?

Алиша поклати глава.

— Отидох да спя в колата ми. Имам си един дюшек вътре и спален чувал. Исках да стана рано. Какво се е случило в понеделник вечер?

Русо отново пренебрегна въпроса и и хвърли остър поглед към Джул. После бръкна под сакото си и извади от вътрешния си джоб цветна снимка. Постави я на масата пред Алиша.

— Познавате ли това? — попита тя.

Очите на Алиша леко се оживиха, после се обърнаха към Русо.

— Да. Това е моят шал. Изгубих го преди няколко седмици. Къде го намерихте?

 

 

— Казва се Линда Колорес — Тамара настани Хънт в единствения стол срещу нея на рецепцията веднага, щом той се върна в офиса. — Затварящата дама.

— Напълно бях забравил за нея — призна той. — Какво имаше да каже?

— Много, бих казала. Била е при Двореца в нощта, когато господин Комо е бил убит. Някъде към десет — десет и половина. Просто се разхождала сама след вечеря по пътеката покрай лагуната и точно пред нея двама души са се карали.

— Кажи ми, че ги е видяла.

— Ще ми се да можех, но не ги е видяла. Те били зад мястото, където пътеката извива в края на дясно, близо до мястото, където Мики намери тялото. Но работата е там, че ги е чула и то съвсем ясно.

— Добре.

— Мъж и жена. Мъжът казал на жената, че не я обича повече. После се чуло нещо, като че ли тя го ударила. Нещо като напрегнато пъшкане и нещо като болезнен звук.

— Тя какво направила тогава? Твоята свидетелка.

— Уплашила се, обърнала се и си тръгнала, колкото се може по-бързо и тихо.

— Докато нашата убийца — каза Хънт, — се уверила, че Комо е мъртъв, завлякла го в лагуната и го навряла в коренаците.

— Линда не знаеше нищо за това, но бих казала, че вероятно така е станало.

— И аз така мисля.

— Както и да е — заключи Тамара. — Не зная, дали това ни казва нещо, което вече да не знаем или поне да предполагаме, но по някакъв начин ми изглежда важно.

— Дяволски важно е — увери я Хънт. — Дори и само, защото наистина показва края. Ако Комо е бил убит тъкмо тогава.

— На Линда така й прозвучало.

— А ако случаят е такъв, значи не е заради проблемите с паричните фондове, нали? Въпреки онова, в което ме убеждава Джина.

— Също така — добави Тамара, — значи че не е мъж.

— Може би. Не и ако нашата жена тук не е ударила Комо, а после да е повикала някого да го довърши.

— Значи стават двама?

— Не е много вероятно, признавам, но не е и невъзможно. Алиша и брат й…

— Не, Уайът, не.

— Казвам само… — Тогава обаче в ума му изскочиха други възможности — Елън Комо и Ал Картър или Елън Комо и Лен Търнър; или дори Нанси Нешек и съучастник, който впоследствие е убил и нея. Пак се върна на Алиша и… кажи-речи всеки мъж, който би направил всичко за нея и каквото пожелае. А дори и след краткия поглед, който й бе хвърлил на погребението, Хънт прецени, че в това число навярно е по-голямата част от познатия му свят.

 

 

23.

 

Ако Мики бе завил на ляво, т.е. на юг по „Потреро“, той щеше да стигне до Цезар Шавез Драйв само след няколко пресечки, после веднага щеше да хване отбивката за 101 Север и да се върне до гаража на „Стоктън“ през изхода на „Пета“ улица тъкмо по времето, когато предполагаше, че Уайът щеше да се връща от погребалната служба. Щяха да хапнат някъде, да си сравнят бележките от сутрешните приключения и да развият план за остатъка от деня или дори седмицата.

Но както се оказа, той зави надясно, стигна „Осемнайсета“ улица, което му припомни крехкото и вкусно козешко месо, което бе купил предишния ден в „Би райт маркет“, също на „Осемнайсета“. Затова зави наляво по нея с намерението да набави провизии за вкъщи — каквото му хареса, а все нещо щеше, — за следващите няколко дни. Възнамеряваше да продължава да готви у дома, докато Тамара показваше признаци за възстановяване на апетита.

Когато стигна до „Мишън“ светофарът грееше в яркозелено, така че нямаше причина да забавя ход. Мислеше си за едни специални свински филета, каквито трябваше да има в „Би райт“, а после може би щеше да отскочи до любимото си заведение за бурито, само на няколко пресечки вдясно по „Мишън“.

Според доклада, изготвен по-късно за катастрофата, той дори не бе зърнал волвото от 2009 година, носещо се с приблизително петдесет километра в час. Колата профуча на червено и се заби странично в неговата откъм пасажерската страна.

Първоначалният удар отмести неговия автомобил точно на единайсет метра встрани, където инерцията му бе спряна от един десетгодишен шеви събърбън, паркиран до брояча при западния тротоар на „Мишън“. Вторият удар, вече от страната на Мики, точно зад седалката му, огъна странично неговия камаро, смачка главата му в страничното стъкло, причини му мозъчно сътресение, счупи лявата му ръка, както и три ребра и го потопи в безсъзнание. Мобилният телефон, който преди няколко минути бе захвърлил на седалката до себе си и който съдържаше всичката информация за контактите му, се изстреля като топче от флипер и се блъсна в нещо достатъчно твърдо, че да строши екрана му и да го направи напълно безполезен.

Паркираният събърбън прескочи тротоара и уби бездомника Джон Доу, когото всички наричаха Франки и който през последните седемнайсет месеца неизменно стоеше и просеше точно на това кръстовище. Шофьорката на волвото, която караше със закопчан колан и чиято въздушна възглавница се изду идеално, напълно според фабричните показатели, бе малко натъртена, но като цяло остана невредима.

 

 

Хънт излезе от собствения си кабинет в дъното и се подпря с бедро на бюрото на Тамара. Тя работеше по една таблица на компютъра си и продължи още една секунда да потраква на клавиатурата, преди да обърне лице към него.

— Да?

— От половин час, докато карах, се борих с тази мисъл и трябва да ти задам един въпрос.

Тя отговори незабавно:

— Почти на трийсет. Но повечето хора биха ми дали около двайсет и пет.

Хънт наклони глава с престорено разочарование.

— Кога ще узная?

Тамара си придаде непреклонен вид.

— Един ден просто ще се случи. Трябва да почакаш. — Тя се засмя. — Добре, какъв е истинският въпрос?

— Истинският въпрос е Мик. Колко са сериозни намеренията му към тази жена Торп?

Тамара се облегна назад.

— Алиша, Уайът. Казва се Алиша.

— Зная името й, Там. Малко ме притеснява това, че и двамата го използвате и сте си на малки имена. Не ми се иска да ставате прекалено близки с нея.

— Вече го каза тази сутрин.

— И тогава го мислех. И забелязах, че ви подразни, Мики може би повече. А това бе преди да говоря с Ал Картър и да чуя последните новини от Девин. С тази мисъл се борех. Дали изобщо да ви казвам какво са ми споделили — те двамата на вас двамата.

— Разбира се, че ще ни кажеш. Трябва да знаем с какво си имаме работа.

— Вярно е, но не ми се ще да ме отблъснете, понеже не си затварям очите за възможните заподозрени.

— А не ги ли затваряш?

— Не, доколкото ми е известно, Там. Кажи ми за кого ги затварям?

Тя докосна ръката му.

— Не е нужно да се ядосваш.

— Знаеш ли, боя се, че не мога иначе. Преди шест месеца, спомняш си, имахме малък проблем с…

— Не е същото.

— Не е ли? Служител на клуба „Хънт“ се оказва свързан със заподозрян в убийство, който пък се оказва…

— Крейг никога не е бил заподозрян.

— Вярно, не е. Обаче и двамата знаем какъв беше Крейг, нали? Истински убиец, но твърде умен, за да допусне да го заподозрат. И измами всички. Дори мен.

Тамара пламна.

— Дори теб? Все си мисля, че ако в това уравнение има „дори“, то е „дори“ мен.

— Добре. Признавам ти го. Но не там е смисълът. А в това, дали Мики не е сляп за истината по отношение на някого, за когото очевидно го е грижа. И ако е така, какво да направя по този въпрос.

— А сигурен ли си, че ти знаеш истината?

— Не. По принцип не. Но зная някои истини или вероятни истини и току-що научих още няколко такива. Искаш ли да ги чуеш?

Все още отдръпната от бюрото си, непреклонно стиснала устни, Тамара скръсти ръце.

— Давай.

— Добре. Да започнем с връзката й с Комо. Тя признава, че са били близки. Всъщност, доста близки. Госпожа Комо твърди, че е било повече от това — Доминик бил влюбен в нея. Той го признал. Но дори и да не беше признал, хванали са ги в офиса му.

— Не, не са.

— Госпожа Комо твърди, че са. Лорейн Хес твърди същото. Наричаме това потвърждение. Но и без него, според мен, мъж като Доминик не се влюбва в някого, ако помежду им няма нещо физическо. Приемаш ли това?

— Слушам те.

— Добре. Знаем, че намерената манивела, вероятно от лимузината, е оръдието на убийството. Знаем, че Алиша е имала достъп до нея по което си време иска. След това, от днешната ти свидетелка — Затварящата дама — научихме, че двама души, мъж и жена, са имали тежък скандал горе-долу по същото време и на същото място, където Доминик е бил нападнат. Така ли е? Така е. После пък, тази сутрин, само преди час, аз разговарям с Ал Картър и дори не го питам нищо за госпожица Торп, а той по собствено желание ми дава информация, която директно потвърждава историята на госпожа Комо, че Доминик я е уволнил в същия вторник, денят, в които е бил убит. Когато разговаряхме тук сутринта, това не го знаехме. Имахме само думата на Елън. Но сега, с показанията на Картър…

— Тя какво казва? Алиша. Когато Джул е говорил с нея.

— Какво мислиш? Отрича.

— И според теб лъже?

— Според мен Ал Картър и Елън Комо не са си измислили независимо един от друг еднаква история, така да го кажем. Не бихме ги определили като най-близки приятели, нали така? Няма данни дори да са разговаряли помежду си някога.

Тамара просто сви рамене.

— Какво друго?

— Ами, след като питаш, последното от Девин е, че под задната седалка на лимузината са намерили шап, целият в сперма. Шалът е неин. Тя си е признала. Бил е пъхнат под седалката.

Тамара отпусна ръце. Опипа корема си и го притисна няколко пъти.

— Не исках с това да ти причинявам стомашни болки, Там. Но не ми се иска ти и Мик да си мислите, че сте длъжни да я подкрепяте, защото сте станали близки, откакто е почнало разследването. А също, да си припомним понеделник вечер. Спала е в колата си на четиристотин метра от дома на Нанси Нешек. — Той отново седна на бюрото. — Не казвам, че го е направила. Не още. Макар че Дев и Сара са доста близо до това. Казвам само, че ще сме глупаци — всички ние, — ако просто пренебрегнем тези факти.

Сега Тамара отпусна ръце в скута си. Нещо бе притиснало раменете й, а очите й се взираха в нищото.

— Мики знае ли всичко това?

Хънт поклати глава.

— Не и, което научих през последния час и нещо. Информацията от Картър и Девин. Опитах да му звънна, но телефонът му е изключен. Сигурно още е в Убежището. Оставих му съобщение, но само да се обади. Мислех да му го кажа, както го казах и на теб, лично. Да видя как ще го приеме.

Тамара тежко издиша.

— А какво ще кажеш за всичките работи около паричните фондове? Не говори ли и с тези хора на погребението? Имат ли алибита за понеделник?

Стегнатите мускули на лицето на Хънт се поотпуснаха. Той едва привдигна ъгълчетата на устата си.

— Е, това е другата причина да не съм на сто процента на страната на Девин и Сара за госпожица Торп засега. Не съм елиминирал доста други хора. Но ще ти кажа едно — този Лен Търнър е страшна работа.

— Говори ли отново с него?

— О, да. Определено.

— Пита ли го за понеделник вечер?

— В интерес на истината, да.

— И?

— И, питах и не получих отговор. Нито от него, нито от който и да било друг.

— Защо не?

— Защото той ме отряза.

— Ами Елън?

— Какво за нея?

— Уайът? Понеделник вечер?

Хънт срещна погледа й и поклати разочаровано глава.

— Не.

— Какво не?

— Не. Изобщо не съм говорил с нея. Дори не съм си го и помислял.

Тамара се приведе към бюрото.

— Искаш ли да й се обадя и да уговоря среща? Може би, ако това е единственото нещо, което се очаква от нея, ще си спомни.

— Може би — каза Хънт. — Но не бих се обзаложил.

 

 

Лен Търнър седеше на кожения фотьойл в другия си просторен кабинет, където осъществяваше юридическата си практика, на петнайсетия етаж на №1 на улица „Калифорния“. Пушеше кубинска пура и пиеше коняк „Хенеси“ от кристална чаша.

Не му харесваше бурната отрицателна публичност около парите на ОВ, но той бе устоявал и на по-лошо. Простата истина бе, както щеше да обясни на Джеф Елиът веднага, щом успееше да си уреди интервю с журналиста, че понякога не могат да се видят осезаеми резултати от определени проекти, защото парите просто не стигаха, точка. И както във всеки друг бизнес, трябва да се правят реклами, маркетинг, да се провеждат шоута, за да се възбуди ентусиазъм за каузата, да се наемат консултанти и специалисти по връзки с обществеността, да се плащат прилични заплати на служителите, за да разполагаш с квалифицирани хора. И това не бе само в нестопанския свят; така бе и в целия голям свят.

Най-големият проблем с колоната „Градска мълва“ беше, че тя създаваше впечатлението, че понеже специфичните цели на програмата ОВ не са били постигнати, Търнър е пренасочил фондовете. А това, по неговото искрено мнение, не бе така. Простичкият факт бе, че тези 4.7 милиона долара от частни фондации — напълно оскъдни, — които поддържаха ОВ през последните няколко години трябваше да са двойно или дори тройно повече, ако искаха да посрещнат реалните нужди на реалните хора, които живееха в бедните райони на града.

Причината бе, че нищо не се вършеше безплатно в Сан Франциско. Самата среда изискваше да плащаш, ако искаш да играеш и така бе през цялата дълга кариера на Търнър.

Ако искаш да преустроиш някой коптор на „Мишън“ и да го превърнеш в пазарен или дори само използваем имот, първо трябва да го купиш от сиромаха собственик, който не го е ремонтирал, дори боядисвал, от 1962 година. Този собственик, разбира се, осчетоводяваше значително намаление на печалбата си, заради финансовата загуба от „дарението“, което правеше на благотворителната ти организация. После ти трябват планове, след тях преработени планове, одобрени от градоустройствения отдел и всеки път се плащат сериозни такси. Често, ако не и винаги, се налагат промени в регулацията от Надзорния съвет, който проявяваше изключителна чувствителност дори и към най-далечните и изопачени възражения срещу проекта, направени от една или друга заинтересована страна.

Едно общежитие за рехабилитация на наркозависими, например, понеже се ползваше съвместно със съда, се смяташе за обществена сграда и като такава бе обект на строго прилагане на Акта за американските инвалиди и нерядко се налагаше изграждане на вътрешни асансьори, достъп за инвалидни колички и специални паркоместа за инвалиди. Естествено, сега вече всички сгради в Сан Франциско трябваше да бъдат земетръсно укрепени. Азбестът трябваше да се отстрани.

Всяка стъпка от този процес ги изцеждаше — все на някого да се плати, дали финансово или политически, а най-често и двете.

А нищо от това дори не се включваше, когато започнеше същинската веселба по сключването на договора за действителната работа. По една общественополезна дейност, например, най-добре беше договорът да се сключи с контрагент, който има в състава на работниците си една-две жени, няколко гея, и политически съобразена смесица от бели, афроамериканци, испаноговорящи и азиатци. О, и няколко ветерана, по възможност ранявани или сакати.

Но голямата работа около фондонабирането в Сан Франциско бе в това, че самата идея някой да положи усилия за изграждане на по-хубави жилища и по-добър живот за бедните, дори когато се използваха рехабилитирани наркозависими за тази благородна мисия, успяваше да отприщи щедростта на филантропията. Няма значение, че къщите често оставаха непостроени, курсовете по изкуства и центровете за дневни грижи без попълнен персонал, театрите не показваха нито една постановка, заради разните караници, ежби и други проблеми. Въпреки това, парите продължаваха да идват, за да подкрепят усилията. А тяхната сума се равняваше горе-долу на онази, която отиваше за реклама, популяризиране и промоции.

Разбира се, Търнър нямаше да изпада в такива подробности с Джеф Елиът. Достатъчно щеше да е да му обясни цената и ползата от това програмата изобщо да се поддържа в ход. Главните спонсори на фондацията до един разбираха играта и вероятно щяха да продължат да дават със същото темпо, както досега. Затова той всъщност не беше особено загрижен за частта, свързана с ОВ в колоната „Градска мълва“.

Но от друга страна, онова, което засягаше Америкорпс, особено последното небрежно подмятане на Елиът, че благотворителната игра може да се окаже смъртоносна, пораждаше незабавна и сериозна грижа. Преди всичко, макар финансирането да бе спряно само за година, това бяха федерални пари, които, веднъж оттеглени, можеха и никога повече да не се върнат. Калифорнийските политици притежаваха голямо влияние във Вашингтон, Търнър знаеше това. Калифорния щеше да си вземе своя дял от парите, а на Сан Франциско винаги щеше да се пада голям залък от тях. Но това не означаваше, че организациите на Търнър ще видят и петак. Имаше десет други, които само чакаха да го видят, че пуска кръв, за да го захапят. И още, макар всички обвинения за злоупотреба да бяха насочени към Комо, Търнър знаеше, че ако федералните почнеха да душат около „Сънсет“ за пренасочени фондове, нямаше да е трудно да стигнат и до неговото съучастничество и още по-зле — до откровените му мошеничества.

Търнър бе предупреждавал Комо за прекалената му щедрост към повечето градски политически деятели, но човекът си бе природна стихия и си правеше, каквото му хрумне. А сега всички тези пари бяха отишли, без нищо, което да се покаже насреща. Реалните разходи — назначаването на шофьори, момчета за всичко, плащането на преподавателския състав с парите на Америкорпс — всички можеха да се обяснят със счетоводни грешки. Когато се върши работа от неспециалисти, се случват такива неща.

По-големият проблем бе, че самият Търнър не бе проявил достатъчно предпазливост. Юридическите хонорари, които бе получил от Комо — както и от всички останали изпълнители на Америкорпс, които той представляваше, — си бяха чисти рушвети за това, че помага на тези благотворителни организации да получат федералното финансиране. Тук петдесет хиляди на година от „Мишън“, там сто хиляди от Убежището, половин милион за четири години от „Сънсет“.

Търнър си даваше сметка, че бе позволил на алчността си да вземе връх над здравия разум — дори не знаеше защо, тъй като нямаше нужда от тези пари. Но те си стояха там и чакаха да ги вземе и би било смешно да не го направи. А след първите няколко години, той просто бе почнал да си вярва, че правителството никога няма и да потърси къде са отишли парите, камо ли да прави финансови ревизии.

Но бе грешал.

И сега отчетите бяха налице, готови за одиторите, ако дойдат на проверка и търсят измами. Ако разполагаше с време, навярно би могъл да изчисти тези сметки. Комо и Нешек вече ги нямаше, за да свидетелстват срещу него и той би могъл да припише излишните разходи и лошото счетоводство на техните организации. За щастие Търнър бе сигурен също, че може да държи под контрол Джейми като предложи „Сънсет“ на него и да остави „Мишън“ на жена му. Навярно все още имаше възможност всичко да се окаже за добро.

Обаче с този приятел Хънт, дето си навира носа…

Очевидно Хънт бе разширил правомощията, дадени му от Търнър само да препредава обажданията за наградата на полицията и, което бе по-важно, да го държи информиран относно напредването на разследването. Сега на Търнър му се струваше, че Хънт активно разследва не само убийството на Комо, но и това на Нешек. А никой — със сигурност не и консорциума по наградата, — не го бе наел за това.

Търнър се замисли дали просто да не го уволни и да наеме някой по-послушен за работата. Но като поразсъди, реши да следва старата мъдрост: дръж приятелите си близо, но враговете си още по-близо. Май по някаква причина участието на Хънт щеше да се окаже за добро. Докато формално работеше за него, Търнър поне щеше да може да го държи под око, а вероятно и под някакъв контрол относно какво смята да прави.

При тази мисъл най-накрая Търнър почувства как възелът в стомаха му се поразхлаби. Той отпи голяма глътка от коняка си, дръпна силно от пурата и издуха ароматния дим в красиво обзаведения си кабинет.

Щеше да се обади на господин Хънт, да му припомни първоначалното им споразумение, както и границите, до които се простираше неговото участие. Да махне тази последна маймунка от гърба си.