Джон Лескроарт
Наградата (32)

33.

— Тук съм с нея — каза Хънт. — Тя е добре.

— Тя ли е откарала вчера Джим вкъщи?

— Не. — Хънт направи пауза. — Закарала го е там.

— Къде?

— Където си ти сега. В „Сънсет“.

— Но той ми обеща… — Мики спря по средата на изречението. Обещанието може и да си беше обещание, ала друго клише казваше, че обещанията се дават, за да бъдат нарушавани. А Мики знаеше кое точно бе нарушил Джим вчера. — Това копеле! И къде е сега?

— Точно затова ти се обаждам. Все още не знаем. Допреди половин час не се беше прибрал вкъщи. Кампусът е бил затворен, когато са отишли двамата с Алиша. Затова тя го оставила в едно заведение, наречено „Ървинг пица“… — Хънт му разказа останалото.

— И ти вярваш ли на това?

— Така е било — заяви Хънт. — Обадих се в пицарията. Управителят потвърди. Запомнил го е.

Мики се поколеба.

— Значи… ти й вярваш?

— Започвам. Може би.

— Уау! Обуздай си ентусиазма, Уайът.

— Под контрол е. Но от полза ще е най-вече, ако говоря с Ал Картър, ако можеш да го намериш колкото е възможно по-скоро. Той там ли е днес?

— Беше. Може още да е.

— Добре. Първо го намери, после виж, дали някои там не е виждал Джим.

 

 

— Не. — Лорейн Хес бе преполовила обяда си от целина и моркови, поставен на бюрото й. — Не съм го виждала. А много би ми се искало, тъй като и на мен той ми липсваше на погребението. Чудесен човек. Сигурен ли сте, че е бил тук?

Мики поклати глава.

— Не. Зная къде е бил към два часа или два и половина, но не и дали действително е дошъл дотук. Възразявате ли да поразпитам наоколо?

— Ни най-малко. Направете, каквото смятате за необходимо. — Тя набързо отхапа от един морков. — Но, за всеки случай, да знаете, че по-голямата част от персонала се върна тук чак към три. Отворихме към три и петнайсет. Затова може и да е дошъл дотук, но да не му се е искало да чака. Особено, ако е стоял навън във вчерашното време.

— Разбирам — каза Мики. — Пък и всичко това може да се окаже фалшива тревога. Джим и преди е прекарвал нощи навън. Обеща ми също да не идва тук да задава въпроси и да безпокои хората, така че може би на път за насам съвестта му да е проговорила. Макар че, като го познавам, едва ли.

— Винаги е бил своенравен. — Хес разпери длани и му отправи съчувствена усмивка. — Е, ако има нещо, което мога да направя, ако имате нужда от нещо… сигурен ли сте, че сте в състояние да обикаляте толкова?

Без особен успех, Мики се помъчи да изобрази убедителна усмивка.

— Главата ми е била и по-добре, но съм сигурен, че ще се оправя.

— Някой отвън в кабинките може да има болкоуспокояващо.

— Благодаря. Може би просто ще ида и ще видя какво мога да науча.

Излезе във фоайето и забеляза, че импровизираната маса, на която преди подготвяха пощата с благотворителните картички, сега бе приспособена за нещо като учебно бюро и около нея бяха насядали шест двойки учители и техните ученици. С болезнено пулсираща отново глава, той закуцука нататък и почука в единия край на масата.

— Извинете — започна и дванайсет чифта очи се обърнаха към него. — Някой от вас да е виждал един възрастен мъж да се мотае наоколо вчера следобяд, вътре или вън от сградата? Висок около метър и осемдесет, слаб, към седемдесетгодишен?

Гледаше го море от безизразни лица. Не беше голяма изненада.

По телефона Хънт бе инструктирал Мики да открие Ал Картър, ако може и да го помоли да му се обади. След този разговор Мики бе склонен да зареже проучването на алибитата и обажданията до членовете на ОВ и да посвети времето си на опитите да установи какво се бе случило с Джим. Хънт бе дал ясно да се разбере, че изчезването му все повече изглеждаше по някакъв начин свързано с разследването, а това не бе никак добра новина. Всъщност, новото развитие се видя на Мики толкова внезапно и важно, че той съвсем забрави какво му бе наредил шефът му — първо, да намери Картър и да му предаде да се обади на Хънт. Чак тогава трябваше да почне да търси Джим и да проследи, ако е възможно, къде е отишъл след „Ървинг пица“.

Внезапно Мики се сети, че е пропуснал първата част от задачата си. Върна се в административните кабинки, откъдето бе звънял по телефона, намери аспирин и узна, че Картър е на паркинга — върнали им лимузината и той отишъл да провери, дали не са и направили нещо.

Намери го да седи сам зад волана, явно спеше под приятното, току-що показало се слънце. Предните стъкла бяха спуснати. Мики се поколеба, после закуцука към страната на шофьора. Щом стигна на около метър и половина, Картър проговори със затворени очи.

— Шумът от походката ти те издава. Кажи ми, че съм спечелил наградата.

— Съжалявам. Не още. Но шефът ми би желал да му се обадите. Може и да сте близо до наградата.

 

 

Мики набра номера на Хънт по телефона на Картър и му го връчи обратно. После се дръпна, така че да не подслушва и седна на асфалта, подпрян с гръб на сградата, потънал в сънливо полу-вцепенение под греещото слънце. Задряма, против волята си. Няколко секунди или минути по-късно се събуди. Картър все още говореше, но неговите реплики се състояха предимно от „да“ и „не“. С изключение на финалната фраза, когато каза:

— Това никога не ми е минавало през ум.

После Картър се приближи до Мики и свивайки рамене, му подаде телефона.

Гласът на Хънт потреперваше от напрежение, докато даваше на Мики новите разпоредби и дали заради тях, дали от кратката дрямка, или пък аспиринът бе подействал, но Мики внезапно почувства прилив на яснота и надежда.

Хънт знаеше, че Джим вече е пил, когато е напуснал „Ървинг пица“. После е заваляло горе-долу по времето, когато се предполага, че е тръгнал към „Ортега“. Не беше нелогично да се предположи, че това го е принудило да влезе в някой друг бар по пътя. Хънт бе проверил в интернет баровете в района и бе набелязал седемнайсет в близост с „Ортега“ кампус. Сега той продиктува на Мики имената и адресите им.

Тези места трябваше поне да бъдат проверени.

Щом затвори, Мики вдигна очи към Картър и каза:

— Е, какво ви каза той?

И Картър отговори:

— Каза ми да не ти казвам.

 

 

Девин Джул, Сара Русо и Уайът Хънт се срещнаха в „При Лу Гърка“ и заеха едно празно сепаре в дъното. Докато обядваха в колата, Сара бе решила да се обадят в „Мортънс“. От там разбраха, че Алиша Торп се е обадила и е казала, че е болна от грип. Щяла да отсъства поне през уикенда, което, заедно с почивните й дни, означаваше, че няма да я има най-малко до следващата сряда. И за двамата, Джул и Русо, това бе ясен знак, че тя се е скрила или е избягала, затова инспекторите отмениха проучването си в квартала на Нешек и си насрочиха среща с Хънт. Сега от първостепенно значение бе да попаднат на следите на Торп и ако я намерят, да я доведат за разпит.

— Хей — възрази Хънт, — случва се хората да се разболеят.

Русо намръщено отпи голяма глътка от лимонадата си.

— Вярно е — каза, — но тя не си лежи вкъщи да се лекува. Не е и при брат си. Не е в болница. Допускаме, че не е и с твоето момче Мики.

Хънт остана с наведена глава и се въздържа от коментар.

— Какво остава тогава? — попита Джул. — Избягала е.

— Може вчера да сте я изплашили — допусна Хънт. — Тя знае, че сте намерили шала. Било е само въпрос на време.

Джул късаше салфетката си на малки парченца.

— Мамка му.

Русо кимна.

— Точно така, мамка му. В ръцете ни беше.

— Ще се появи — заяви Джул.

— Да се надяваме, че ще го направи, докато сме още живи — язвително подметна Русо.

Хънт забеляза очевидното напрежение между двамата инспектори, дължащо се вероятно на нежеланието на Джул — резултат от опита му напоследък, най-вече във връзка с Джина Роейк, — да задържат Алиша и да говорят с нея в една от стаите за разпити на отдела по убийства, където, благодарение на страховитата обстановка, много по-лесно се постигаха резултати.

— Затова искахме да включим теб и Мики, а дори и сестра му — добави Русо. — Те се познават с много от онези хора, нали така? Искаме да пуснеш слуха.

— Абсолютно — съгласи се Хънт, — веднага се залавяме. — После смени темата. — Междувременно, докато така се забавляваме тук, дали не изкопахте нещичко за Кейдриън?

— А, Кейдриън — каза Джул. — Как се натъкна на него?

Хънт сви рамене.

— Той е полковник или нещо такова в Батальона в „Сънсет“, но се мотае с Лен Търнър и се чудех каква му е ролята. Имате ли нещо за него?

— Чист е — отговори Джул. — Поне, откакто е пораснал. Разбира се, само от седем месеца е напуснал младежката ферма, така че не е имал много време да се върне към старите навици. Но като дете е бил доста голям задник. Прибрали са го за непредумишлено убийство, когато е бил на шестнайсет, въпреки че е имало съмнения, дали не става въпрос за умишлено. Окръжният прокурор едва не го е обвинил като възрастен, но чух, че твоят приятел господин Търнър е оказал известно влияние и изведнъж се оказало, че Кейдриън се нуждае от рехабилитация и утеха.

— Мислиш, че Кейдриън по някакъв начин е свързан с всичко това ли? — попита Русо.

— Не е невъзможно — отговори Хънт. — Но трябва да разбера със сигурност.

— И аз трябва да разбера много неща — обади се Джул.

Хънт тутакси добави:

— Антъни — каза той.

— Какво е Антъни?

— Моето второ име. Ето, него го разбра.

Джул само поклати глава, а Русо погледна Хънт смразяващо.

— Оценявам притесненията ти за него, Уайът, но за нас Кейдриън не е важен — каза тя. — Ние търсим Торп и ако искаш да си ни от полза, и ти трябва да я търсиш.

— Ще издадете ли бюлетин? — попита Хънт.

Русо бавно поклати глава.

— Не можем. Не още. Не и официално. Официално, само искаме да поговорим с нея отново.

Джул каза:

— Но първо трябва да я намерим.

Хънт кимна.

— Добре. С вас съм, момчета. Ще видим какво може да се направи.

 

 

Хънт седеше в кабинета си, а стомахът му бе свит на топка. След последния половин час, ако Джул и Русо някога разберяха, дори и Алиша вече да не се намираше в дома му, той щеше да е мъртвец. Не беше невъзможно и да му повдигнат обвинения за препятстване на правосъдието или каквото там искаха да хвърлят върху него и да си заслужи известно време в затвора. И то, в случаи че беше прав.

Ако пък грешеше — т.е. инспекторите бяха прави и Алиша действително се окажеше сериен убиец, както и той беше убеден само допреди няколко часа, — можеше да стане и много по-зле.

Хънт обаче не бе в състояние да се изясни с тях. Дори не можеше да ги въведе в бавно оформящия се в главата му план, понеже този план зависеше от онова, което Мики щеше да установи, а Хънт още не се бе чул с него. От наученото досега, от онова, което му бяха казали Алиша и Ал Картър, той бе останал само със силно предчувствие за истината, но не и с логически стройна теория, която да издържи на критики.

Трябваше да чака. Можеше само да чака.

А чакането бе двойно по-мъчително, понеже ако Мики дадеше отговора, на който Хънт се надяваше, и с резултата, който очакваше, това щеше да е последното нещо, което би желал, тъй като то почти със сигурност щеше да означава, че Джим Пар е мъртъв.

— Хайде, Мики — изрече на глас. — Хайде, де.

 

 

„Салон Нориега“ бе още едно хитроумно наречено заведение на Нориега авеню — най-близо разположеният бар, северно от кампуса „Ортега“, само на една пресечка от там. За жалост, не се водеше на Деветнайсето Авеню, поради което не се виждаше от главния път, но Мики реши да си остане педантичен, както обикновено и да претърси всичко по пътя южно от Университета на Сан Франциско на север до парка „Голдън Гейт“.

Вече бе спрял на осем места, когато в четири часа стигна до „Нориега“. Помисли си, че дори и да не бе широко рекламирано, напълно възможно бе заведението да е спечелило приза за „Най-гратисния гратис час на Сан Франциско“, който официално почваше след половин час — две питиета за едно, нищо по-скъпо от два долара и безплатни ордьоври. Една доста впечатляваща разнолика тълпа вътре бе в настроение да си докара още настроение, огромни тонколони с усилени басове излъчваха дискомузика, а два безмълвни телевизора — единият показващ Опра, а другият спортна програма, — се бореха за място и внимание над бара.

Всеки стол бе зает.

Мики си намери удобно местенце да застане прав между два стола и го зае. Без да иска удари с гипса си съседа отляво, брадясал мотоциклетист с провиснали от гайките на колана му вериги.

Той се извъртя на стола си и почна нещо като:

— Хей, гледай къде… — но после забеляза окото и гипса на Мики. — ’Звинявай — каза, премести се с няколко сантиметра и му направи повече място. — Добре ли си, приятел?

— Вися си тук — каза Мики. — Катастрофа.

— Шибаните шофьори — изруга мотоциклетистът. — Никога не гледат другия. Хей, Клаудио! — провикна се към бара. — Я обслужи приятеля ми тук. — Той протегна ръка. — Аз съм Айвън. Какво пиеш?

— Мики. „Кола“ е добре. На работа съм.

Айвън се разсмя от сърце.

— На работа си тук? Искам твоята работа. Аз направо живея тука, човече, а никой не ми предлага да ми плати. — Барманът се появи иззад гладкия черешов тезгях. — Клаудио — каза Айвън, — това е Мики. Той е на работа. Дай му една „Кола“. — После пак към Мики: — И над какво работиш?

— Опитвам се да намеря някого — отговори той. Извади си портфейла и го разтвори на единствената снимка на Джим, която по случайност притежаваше и пазеше. Беше отпреди пет-шест години, направена при дипломирането на Тамара и на снимката бяха и тримата.

— За мен е бебчето отдясно — каза Айвън.

— Не тя е изчезнала — каза Мики. — Това е сестра ми.

— Толкова по-добре. Честно ти казвам — настоя Айвън. — Ще се срещна с нея, когато кажеш.

— Ще й предам — увери го Мики. — Обаче сега търся стареца, дето е в средата. Може да се е отбил тук за едно питие вчера около това време или малко по-рано. Може да е бил сам. А може и с някого.

Айвън завъртя стола си и взе снимката от Мики. Вдигна я така, че да попадне на светлината от прозореца зад тях.

— Не съм съвсем сигурен. Изглежда ми малко познат. Обаче, виж, половината, дето сега сме тук, бяхме и вчера.

— И той отново се провикна към бара: — Хей, Клаудио! Докарай си задника тук. Виж тая снимка, човека по средата. Не е ли оня приятел, дето се размаза тук вчера?