Джон Лескроарт
Наградата (35)

36.

Обвинението срещу Лорейн Хес бе повдигнато с многобройни юридически формалности във вечно претъпкания съд на Сан Франциско. Хънт седеше в зала 11 в тази петъчна сутрин и слушаше как тя пледира невиновност на основание невменяемост по две обвинения в убийство първа степен, едно обвинение в опит за убийство и за заплаха със смъртоносно оръжие.

Едва след като я отведоха обратно в килията, той пресече фоайето на Съдебната палата. Застана отвън на стъпалата, на вятъра и греещата светлина и поведе спор със себе си, дали да се върне и да се опита да говори с Джул. Не му се искаше обаче да се постави в позиция, че се извинява за необичайните си методи.

В крайна сметка, въпреки критиките на Джина, че е действал безразсъдно, той бе успял да предаде в ръцете на Джул убиеца на Доминик Комо и Нанси Нешек, без ни най-малка съпротива. През това време бе спасил приятеля си, както и Русо, от още един неправилен или в голяма степен погрешен, арест.

Ако на Джул не му харесваше начина, по който Хънт си бе свършил работата, толкова по-зле. Когато си на масата и ти дойде ръка, трябва да залагаш и да я изиграеш на момента и Хънт бе направил тъкмо това.

Естествено, можеше да стане и по-различно. И разбира се, съществуваха повече рискове, отколкото им се искаше на Джул и Джина, но Хънт всъщност не беше ченге. Той бе частен детектив и не се налагаше да се съобразява с писаните и неписани правила на полицията. Ако на Джул това не му харесваше, щеше да се наложи да го преглътне.

Погледна си часовника, огледа и трафика, който се носеше покрай него по „Брайънт“, после слезе по стъпалата и пресече неправилно улицата по посока на „Лу Гърка“, където може би тъкмо почваха да изпълняват първите поръчки с днешния специалитет, какъвто и да се окажеше той.

Ако веднага отидеше там, Хънт щеше да си намери маса, без да се налага да чака.

 

 

Тъкмо преполовяваше ярешкото си гювече, седнал на маса за двама, далеч от входа и бара, когато над масата се надвеси сянка и в следващия миг Джул се настани на стола срещу него.

— Видях те там — заяви без предисловие той. — Възхитен съм, че тя пледира невиновна.

Хънт сви рамене.

— Как може, след като направи самопризнания?

— Случва се през цялото време — каза Джул. — Ще се изненадаш. — Посочи към яденето на Хънт. — Ярешко гювече?

Хънт кимна.

— Като ярето днес е особено прясно и вкусно.

— Има ли време и аз да хапна едно и да поговоря с теб или бързаш да разрешаваш друг случай?

— Нямам други случаи в графика си. Пак съм в помощния бизнес. Не че се оплаквам. Изведнъж се оказа, че има тонове работа там.

— Никога не вреди да попаднеш във вестниците.

— Да, и това е вярно. — Хънт отново сви рамене и завъртя една вилица във фидето. — За какво друго искаш да поговорим?

— От една седмица си мисля за това. Подлудява ме. Не мога да се сетя как си разбрал.

Хънт дъвчеше.

— Не съм. Не и до последната минута. Преди това грешах с всяко предположение. Търнър, Елън, Алиша. Бях обсебен от мотива с парите. Дори и не помислих за Хес.

— И какво се промени?

— Тя сама се издаде. Видях я на погребението на Комо и съобщих на нея, на Търнър и на цялата им банда за смъртта на Нешек. Още не бяха чули нищо за това, извън слуховете и, както можеше да се очаква, имаха въпроси. Но Хес ме попита, дали ченгетата са открили нещо в къщата й.

Джул се обади:

— А не би трябвало още да знае, че Нешек е била убита в дома си.

— Виждаш ли? И ти го проумяваш в крайна сметка. Но аз нищо не проумях. Не и тогава. Помислих си, че слухът, достигнал до тях, може да е включвал и тази подробност. Нали се сещаш: „Чухте ли, че Нанси е била убита в дома си снощи?“, нещо такова. Така че, не му отдадох голямо значение. Възможно е да е знаела. Така си помислих.

— Добре.

— На следващия ден Мики отива в „Сънсет“ и я разпитва за алибито й в понеделник вечер, а тя му казва, че цялата нощ е помагала на сина си с домашните, обаче изтърсва, че дори не знае къде живее Нешек. Тогава почвам да чувам едно тихичко „зън, зън, зън“ и се чудя каква е вероятността да е така. Искам да кажа, работила е с Доминик цяло десетилетие и всички тези ръководители непрекъснато се събират. — Той вдигна ръка и спря една от сервитьорките, която минаваше наблизо. — Ще поръчваш ли?

Джул кимна и каза на момичето, че смята да бъде оригинален и ще си поръча специалитета и диетична „Кола“. После отново се обърна към Хънт.

— Значи е казала, че не знае къде живее Нешек?

— Точно така. В същото време споделя с Мики колко и трябват пари. Големи сметки, лекарства. Но някакси по-рано е имала достатъчно, за да плаща на медицинска сестра на цял работен ден и на учител. Както и да е, това почна малко да ме гложди. Но пак продължавам да си мисля, че е възможно. Пък и тя все още имаше детето си за алиби. Плюс което, никакъв намек за мотив, така че отново пасувам. Втори път.

— Ясно, втори коз.

— Говоря с Алиша Торп, мъча се да разпердушиня нейната история и тогава тя ми казва, че се е запознала с Елън Комо на тържество на „Сънсет“ в къщата на Нешек.

— Елън? Пропускам ли нещо?

— Не, почакай. И така, Алиша разказва за тази първа среща с Елън и изпуска — казвам ти, чиста случайност, между другото, — че Доминик я е дръпнал от колегите от „Сънсет“, за да я запознае с Елън. И специално споменава Хес, която е била в къщата на Нешек.

— Още по-добре.

— Именно. Тогава ми хрумва, че истинската причина Елън да е сигурна, че Доминик е чукал Алиша е, понеже Хес й е казала. Твърдяла, че ги е хванала в действие няколко пъти. Виж, няма съмнение, че Доминик е кръшкал доста. Каква е вероятността тогава да се остави да го хванат в собствения му кабинет и то не веднъж, а няколко пъти? И почвам да се чудя: ако Хес не казва на Елън истината, какво има против Алиша? Което ме довежда естествено до най-древния мотив на света.

— Пипнал си я.

— Не още. Мисля си някакви неща и виждам конкретни проблеми, но нямам нищо солидно за Комо и абсолютно никаква причина за Нешек. Затова съм с вързани ръце.

— Докато?

— Докато не си спомням за Ал Картър, който работи там от осем години и се предполага, че знае всичко. И е особено напрегнат, понеже е черен, има досие и смята, че вие, момчета, ще му се нахвърлите.

— Това са глупости. Не правим така. Дори не сме му хвърлили нещо повече от страничен поглед.

— Не мен трябва да убеждаваш, Дев. Както и да е, Ал иска да ни помогне да намерим убиеца на Комо, ако може и то не само, заради наградата. Затова карам Мики да го открие, говоря с него и го питам: първо, дали преди време Лорейн и Комо не са имали нещо помежду си? И познай какво? Не само преди време, но явно и няколко месеца, след постъпването на Алиша. С други думи, до преди няколко седмици.

— И той не е и помислял да каже това на някого?

— Смятал, че за Лорейн раздялата не е била проблем. Държала се готино. Вече не ставало въпрос за някаква страст според него. Тя била остаряла.

Диетичната „Кола“ на Джул пристигна и той отпи голяма глътка.

— Общо взето и тя така ни каза, за да ни подведе за мотива. И може би ще ти е интересно да научиш, че онази вечер, в понеделник, Нешек е отишла при Хес след срещата на ОВ и фактически я попитала, дали не трябва да поговори с теб, Уайът.

— Каза ли защо?

— Веднъж Нешек била в кабинета на Комо и видяла таен сейф, пълен с пари. Нямало ли да е по-добре за ОВ, попитала тя Хес, ако предадат парите, за които федералните твърдели, че са изчезнали? Или това само ще опетни репутацията на Комо и общата им работа. Хес си помислила, че Нешек всъщност й казва, че знае, дето тя е взела парите. Затова я убила.

— Значи, това би трябвало да са парите, които намерихте в къщата на Хес?

— Петстотин осемдесет и седем хиляди шестстотин и осемдесет долара, но кой ти ги брои? Между другото, не в дребни банкноти. — Джул отново отпи. — Но все още не сме стигнали до обаждането ти до Хес, въпреки, че разполагаш с всичко това — противоречието за къщата на Нешек, мотива.

— Правилно. Все още не беше достатъчно. Но имах предчувствие. Знаех, че Джим Пар се е упътил към „Сънсет“, но или не е стигнал до там, или е стигнал, но се е натъкнал на някой познат, който го е отвел другаде.

— Хес.

Хънт кимна.

— Хес. Затова попитах Картър, дали след погребението Хес се е върнала в „Сънсет“. Той определено е бил там и със сигурност щеше да знае. Каза ми, че не е. Тя обаче казала на Мики, че се е върнала.

— Ето ти тебе.

— Е, пак имаше елемент на късмет. Мики намери бара, в който го е завела, на около една пресечка зад ъгъла на „Сънсет“.

— Добре де, но защо ще убива Пар? — недоумяваше Джул.

— В общи линии, по същата причина като Нешек. От старото време Джим е знаел, че тя има нещо общо с Комо. Знаел е и за парите в брой, както и за сейфа, още като е бил шофьор.

— Обаче Ал Картър също знаеше всичко за това и тя е била наясно и за него.

— Защо, тогава, не го е убила ли? Не зная. Липса на възможност? А може и да си е мислила, че го е убедила — всъщност, сигурен съм, че е така, — че между нея и Комо вече няма нищо. Ако това те утешава, Джина смята, че следващият все пак е щял да бъде Ал. По това време вече е била готова да пречука всекиго, който се приближи прекалено много.

— Реално погледнато, Уайът, като разбереш какво е направила и защо е убила всички тези хора, може би пледирането на невиновност не е толкова нелепа идея, в крайна сметка.

— Защо казваш това?

— Ами, убийствата с тъп предмет показват, че е луда. Искам да кажа, жените обикновено не убиват с тъп предмет. Те са твърде непредвидими. Пък и трябва да се замахне наистина силно.

Няколко секунди Хънт само дъвчеше.

— Всъщност, мислил съм за това, Дев, но повече ми прилича на преднамереност, отколкото на невменяемост.

— Как така?

— Ами, не можех да разбера защо, ако разполага с пистолет, Хес ще използва манивела. В смисъл, на пръв поглед, както казваш, това не е нормално. Обаче не е ненормално, ако искаш да убиеш Доминик, но в същото време да изглежда, сякаш Алиша го е направила, тъй като я мразиш, задето ти го е отнела.

— Манивелата, лимузината, шалът.

— Бинго. Алиша има достъп до всички тях. И между другото, това почти успя.

— Но не съвсем — отбеляза Джул.

Хънт остави Джул да се порадва на самодоволството си.

— И все пак, знаеш ли — добави той, — нещата се сведоха дотам, как да я накарам да дойде у нас. Тя можеше просто да ме разкара, да откаже, да те остави да арестуваш Алиша и навярно да изчезне с момчето си. Моментът беше критичен. Трябваше да действам, Дев. Трябваше.

— Да не си посмял и дума да обелиш за това пред партньорката ми, Уайът, а и аз ще го отричам до последния си ден, но тайно се радвам, че го направи.

 

 

Уайът Хънт дочу нещо като безгрижен разговор още, докато се качваше по стълбите към офиса си, веднага след първата си среща за деня, която се случи във фирмата на Джина Роейк.

Наближаваше 10:00 и той не се сещаше за никакви срещи, уговорени при него. Отвори входната врата и завари Тамара да се смее на нещо. Тясното пространство на рецепцията срещу нея бе заето от двама Афро-американци в черни костюми, бели ризи и черни вратовръзки. Щом той влезе, двамата се изправиха и Уайът се здрависа с тях.

— Как сте, господин Картър? Радвам се да ви видя отново. Господин Ранд. Добре дошли в така наречения клуб „Хънт“. Какво мога да направя за вас, господа?

Посещението на двамата мъже беше изненада и то далеч не неприятна. За последно Хънт ги бе видял заедно по време на кратката, но твърде добре огласена церемония в Градската зала, където кметът им бе връчил наградата — 200000 долара за Ал Картър и по 50000 на Сесил Ранд и Линда Колорес.

Изглежда, че говорител на двамата беше Ал Картър и след още няколко любезности относно как върви животът, те отново седнаха на местата си, а Хънт се възкачи на ръба на бюрото на Тамара. Тутакси обаче Ал Картър отново се понадигна, за да си извади портмонето, от което измъкна две визитни картички и ги подаде на Хънт.

Той погледна красивия им дизайн — светлосиньо с ярко цветно лого на птица Тукан и думите: „Лимузини под наем Тукан“.

— Даваме си сметка, че ви го казваме в последния момент, но се надяваме, Сесил и аз, че понеже това официално е първият работен ден на нашия нов бизнес — не зная, дали сте чули, но се обзаведохме с два чисто нови таун кара, — може би ще се съгласите да заведем вас и прекрасната ви сътрудничка на място, избрано от вас, където да обядваме.

— Ще пътуваме в конвой — додаде Ранд. — Докъдето кажете по пътя за „Клиф хаус“.

Хънт се поизвърна към Тамара.

— Доста неприятно, но мисля, че се налага да затворим този следобед, Там. Това как ти звучи?

Тя престорено се намуси.

— Ти си шефът. Щом се налага.

Хънт скочи от бюрото.

— С тежка задача се залавяте, но вече сключихме сделка, господа. Кога тръгваме?

— На мига — заяви Картър. — Веднага, щом всички са готови.

Тамара беше вече на крака.

— Връщам се веднага. Само да се поосвежа.

Щом тя изчезна през вътрешния кабинет на Хънт, Картър каза:

— Има още нещо, господин Хънт. Обсъдихме го, Сесил и аз, и бихме искали да ви предложим безплатно возене в града, ако имате нужда, когато не возим плащащите клиенти.

Хънт седна отново на бюрото. Първата му мисъл беше, че това прилича на старото му споразумение с Мики, когато той ги возеше, само че по-добро. Втората, че не би могъл да приеме.

— Момчета — започна той, — това е изключително щедро, но вие имате нужда от клиенти.

— И ще си ги набавим — увери го Картър. — Но междувременно сме на ваше разположение.

— Ще ми позволите ли поне да си плащам бензина?

Двамата мъже си размениха бързи погледи и кимване.

— Бензинът няма да компрометира прекалено позицията ни — съгласи се Картър. — Можете да си плащате бензина.

— Благодаря. — Хънт отново стисна ръце с тях. — И така, защо точно това име?

Двамата се засмяха и Ранд каза:

— Тукан.

— Именно — Хънт все още недоумяваше.

— Господин Хънт. — После Картър произнесе бавно: — Two con^[1].

 

 

Заради счупената си ръка, Мики беше пропуснал две седмици от своя готварски курс. Няколко дни по-рано му махнаха последния гипс и въпреки, че продължаваше да е схванат, поне можеше да си вдига ръката и да мести неща из кухнята. И тази сутрин дотолкова нямаше търпение да започне, че се събуди само няколко минути след 6:00, изпи си кафето и почна да реже — лук, целина, копър (защо пък не? — каза си), — зелен боб, брюкселско зеле, картофи, същински рог на изобилието от току-що закупени пресни зеленчуци, преливащи през плота от двете страни на мивката.

Миналата седмица беше слязъл до фериботния комплекс и бе поръчал шесткилограмова пуйка от безценната порода „Диестел“, вчера я взе и я накисна в прочутата марина на „Кроникъл“ — „Най-добрата пуйка“. В интерес на истината, не беше кой знае какво да се наготви пуйка, трябва само да се гледа да не прегори, но дори и това беше преодолимо със съвременните термометри. По негово мнение, разковничето за великолепен обяд в чест на Деня на благодарността, беше в плънката, но понеже хората имат различен вкус, той приготвяше няколко вида — сушени сливи, кестени, стриди, хляб и кренвирши, както и онова, което двамата с Тамара винаги бяха наричали „добрата стара“ подправка — с целина, лук и пилешки бульон.

Тъкмо режеше лука, когато дочу някакво драскане. Спря и се ослуша. Подраскване и леко почукване.

Излезе във всекидневната, после отиде до входната врата и я отвори.

— Зная, че е твърде рано — каза Алиша и припряно добави: — а последното нещо, което искам, е да се натрапвам на теб и на кухнята ти, но зная колко много работа имаше днес и си помислих, че след като ще ядем тук, имам предвид обединените ни семейства, колкото там сме, най-малкото, което мога да направя, е да ти помогна мъничко, дори ако е прекалено рано, въпреки, че всъщност не съм кой знае колко опитна, особено с онова, което се прави в Деня на благодарността, искам да кажа, тези дни бяха много по-различни, когато изобщо ги имахме и понеже Ян и аз всъщност не сме го празнували никога заедно, поне този ден може да бъде такъв, че да го запомним, дори и да е последният, който ще имаме…

Тя спря да говори и просто стоеше пред него, с ръце, отпуснати от двете й страни. Пое си дълбоко дъх, после го издиша, а очите й почнаха да придобиват стъклен блясък.

— И още нещо. — Тя протегна ръка и обхвана врата му.

— Изчаквах подходящия момент — каза, — и никак не искам да сбъркам, а така и не съм сигурна, дали е този. — Отново си пое дъх. — Обаче, ако не ми кажеш да не го правя, смятам да те целуна.

Той не я спря.