Джон Лескроарт
Наградата (23)

24.

Заради всички причини, които бе изтъкнал на Уайът Хънт, Ал Картър с абсолютна сигурност знаеше едно — трябваше да остане колкото се може по-незабележим за полицията. Той бе черен, осъждан и последният човек, видял Комо жив. Ако питаха него, само дотук имаше една наказателна точка, втора и трета и нямаше да мине дълго, преди да отпадне напълно. Наказателни точки четири и пет, като че ли имаше нужда и от тях, бяха лесният му достъп до манивелата и липсата на алиби за нощите и на двете убийства. Всъщност, той искрено се удивляваше, че двамата инспектори все още не го бяха закопчали и отвели на разпит.

По някакъв начин Ал — или може би просто обстоятелствата, — ги бяха въздържали засега, а и онова, което каза на Хънт за Торп, също щеше да ги забави за още няколко дни. Не му харесваше да погоди това на момичето, нито пък да се намърдва сред свидетелите на който и да е етап, но реално погледнато, какъв друг избор имаше?

Междувременно, през последните четири дни той непрекъснато мислеше за това и бе стигнал до извода, че му трябва някаква много сигурна застраховка. И най-накрая реши, че има работещ план.

Сега седеше сам в най-задното сепаре с една очукана чаша димящо кафе в „Мис Картърс мъдхаус“ на улица „Калифорния“. Семейство Картър, които държаха това заведение от години, нямаха роднинска връзка с Ал. Щом вратата се отвори, той вдигна ръка и привлече погледа на току-що влязлата двойка — неговият по-млад брат Мо и жена му Раи. Те се отправиха към дъното, поздравявайки познатите си в шумното кафене. Бяха женени от седемнайсет години, нямаха деца и бяха редовни посетители тук. Също така бяха уважавани граждани — решаващо обстоятелство за днешната му цел, — собственици на „Абъни емъри“, салон за солариум и маникюр през няколко входа надолу в центъра „Лаурел“. Докато стигнат до него, Ал се измъкна от сепарето и стана прав. Той поздрави Мо с топло потупване по гърдите, а Раи със скромна прегръдка и въздушна целувка до ухото.

Дъщерята на първоначалната госпожа Картър — Пени — сложи още две напукани керамични чаши за кафе (екстравагантната запазена марка на заведението), малки панички и голямо парче кекс с канела и кафе пред Мо и Раи, преди те дори да са разгънали салфетките си. Бъбреха незначителни неща, случайни и леки, докато Пени се суетеше и вземаше поръчките. Седнал в единия край на сепарето, Ал си поръча хамбургер и млечен шейк, а брат му и сестра му от другата страна казаха, че ще си разделят порция макарони със сирене и зелена салата с домати. Още докато поръчваше, Мо разряза кекса и сервира първо на жена си, после на себе си.

Пени отиде да изпълни поръчката, а Мо лапна една хапка от кекса, отпи от чашата си, постави я обратно и вдигна вежди. Въпрос.

Но сега, когато времето бе дошло, решителността на Ал бе почнала да отслабва. Той се засмя, за да прикрие смущението си — истинско беше, — остави и своята чаша на масата и я завъртя няколко пъти.

— Страхотно е, че дойдохте.

Раи, слабичка и хубавка, му отправи мила усмивка, от която лицето и се оживи и се превърна в произведение на красотата.

— Съвсем не ни затрудни, Ал. — После, малко по-сериозно: — Какво те тревожи, братко? Тази работа с Доминик ли?

— Освен останалото.

— Какво друго?

— Ами, и тази жена Нешек.

— Не я зная — каза брат му.

— От хората на Доминик. И тя е убита, последния понеделник през нощта.

— Мили Боже — възкликна Раи. — Вече двама?

— Двама — потвърди Картър.

Мо се приведе над кафето и кекса си, сложи ръце на масата и подпря лицето си с две ръце. Ръбът над веждите му бе подчертан, почти надвиснал.

— Да не са те заподозрели?

Картър дълбоко въздъхна.

— Не още, Мо, братче, не още.

— Но се притесняваш? — попита Раи.

Картър закима надолу-нагоре с глава.

— Напоследък това май е постоянното ми състояние.

— А какво имат срещу теб? — попита Мо.

— Нищо. Няма какво да имат. — Той срещна погледите им, един след друг. — Кълна се и пред двама ви. Няма какво.

Раи протегна ръка през масата и докосна тази на Картър.

— Добре, миличък, тогава защо се безпокоиш?

Нещо изгъргори в гърлото му, сякаш се смееше, но в очите му нямаше нищо весело.

— И още питаш?

Тя наведе очи и побутна кекса си с дългите си нокти.

— Не, като се замисля, не. Мислиш ли, че го правят отново?

— Последният път го направиха — заяви Картър. — Три години и половина за престъпление, което не съм извършил.

С обичайната си неохота брат му произнесе:

— Стига, Ал. Не че и ти не си вършил глупости.

— Добре, приемам — съгласи се Картър. — Бях тъпо хлапе. Не бях ангел. Може още да не съм, но гледам да не се цапам. И съм дяволски сигурен, че не съм убил господин Комо или когото и да било другиго. Каквото и да съм вършил преди, платил съм си за него. Обаче тази работа не би трябвало да е така. И вие го знаете. Човек би трябвало да влиза в затвора за нещо, което действително е направил. Последният път пропуснаха тази малка подробност. Никога не съм доближавал онзи магазин за алкохол и…

— Да, обаче — прекъсна го брат му, — проблемът бе, че тогава не трябваше да забравяш, че всички ние си приличаме.

— Проблемът е — каза Картър, — че и сега не съм забравил. И няма начин отново да мина през всичко това.

— И така, какво…? — Раи млъкна и почна отново. — Защо имаш нужда да говориш с нас? Как можем да ти помогнем?

— Не съм сигурен, че можете, но…

Той спря да говори, когато Пени се появи обратно в сепарето с поръчките им. След като сервира, тя попита:

— Какво казва рибата, когато се блъсне в стена?

Всички вдигнаха очи към нея.

— Кажи ни ти, скъпа — каза Мо.

— Мамка му! — и кискайки се самодоволно, тя отново се върна до бара.

Ал Картър не можа да се сдържи. Абсурдността на нелепата смешка, докато животът му тънеше в такъв ад, го накара да се разхили.

— Мамка му — повтори той, клатейки глава. — Тази жена сигурно е чела пощата ми. — Внезапно хилежът премина в истински смях. Прекомерен смях. Най-накрая, бършейки очи, Картър се обърна към роднините си от другата страна на масата.

— Съжалявам. Не зная какво ме прихвана.

— Аз също — заяви брат му.

Раи докосна ръката на съпруга си.

— Човекът сигурно е под стрес. — После се обърна към Картър със съчувствен поглед. — Трябва повече да излизаш, скъпи. — Тя си взе малко салата. — Е, кажи как да ти помогнем? Дето не си сигурен, дали можем.

— От какво зависи, Ал? — попита Мо.

— Най-напред ще зависи от това, дали вие двамата сте прекарали вторника от миналата седмица и последния понеделник сами и заедно.

Мо тъкмо поднасяше вилицата си с макарони и сирене към устата, но ръката му спря по средата.

— И двата или поне единия?

— И поне единия става.

— Понеделник какво беше? — попита Раи. — Преди два дни?

— Точно така.

Тя вече бъркаше в чантата си, откъдето извади малък календар, нанизан на спирала. Прехвърли страниците, спря, отметна още една и отново се върна на предната.

— Миналият вторник не. Бях с литературната си група. Продължихме до полунощ. — Тя отгърна страницата. — В понеделник нямах нищо.

— Понеже в понеделник има „Понеделнишка футболна нощ“ — обясни Мо. — „Рейдърс“ и „Балтимор“. Да не би да си пропуснал този мач, Ал?

— В интерес на истината, гледах го, братко Мо. Сам вкъщи. — Той натърти. — Значи вие двамата сте го гледали заедно и то сами? Сигурни ли сте?

— Каквито сме си романтични глупаци — потвърди Раи. — И сега какво?

Картър си отдъхна облекчено. Той сякаш за пръв път забеляза хамбургера си. Взе го и отхапа огромна хапка, отпи малко от млечния шейк, подъвка още и преглътна.

— Добре — каза накрая, — сега става малко по-сложно.

— Тук сме — отбеляза Мо.

— Зная. — Картър направи пауза. — Ето каква ми е грижата. Става въпрос все за тези алибита. Миналият път, когато ме закопчаха, спомняте си, че си гледах работата съвсем сам и си спях у дома — по дяволите, колко необичайно може да е това в два сутринта? Така и им казах. Обаче, както добре знаем, те предпочетоха да не ми повярват. Как може да съм си вкъщи и да спя, като в същото време обирам онзи проклет магазин? Виждате ли? Така алибито, въпреки, че беше истинско, в крайна сметка ме закопа.

Мо остави вилицата си.

— Добре. И какво?

— Такова, че този път не ми се ще да им кажа, че съм бил сам вкъщи.

— Казал ли си им го вече? — попита Раи.

— Да.

— Ами тогава…

— Ами не. Няма да стане така.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мо.

— Искам да кажа, че имам нужда от нещо друго. Нещо по-силно.

— Значи си мислиш, че можеш да промениш показанията си? — Мо бе смръщил вежди. — Не ми се вижда добра идея. Щом разберат, че си излъгал, ще ти наскачат.

— Правилно — съгласи се Картър. — Затова и няма да ходя при тях и няма да им казвам нищо. Всичко ще си остане по старому. Освен, ако те не дойдат при мен.

Физиономията на Мо изразяваше искрено объркване.

— И какво ще стане тогава?

— Тогава ще им кажа, че съм излъгал.

Двамата съпрузи си размениха погледи.

— Ще им кажа, Раи — Картър предпазливо си пое дъх, — че съм бил с теб. Затова и не съм могъл да им кажа истината първият път, когато са ме попитали. Не съм искал това да стига до Мо. Не съм могъл да го допусна.

Сега Раи се бе смръщила също като съпруга си.

— И тогава те ще питат мен. И какво?

— Тогава те най-вероятно няма и да питат, но ако го направят, ще им кажеш, че да, била си с мен. Мо си е бил вкъщи, пиел си е бирата, гледал си е мача, ти си му казала, че излизаш с приятелки от литературния клуб, каквото и да е. Но всъщност си дошла у нас и си останала до късно. — Той отново отпи от млечния си шейк. — Мислите ли — и двамата, — че бихте се наели с това? И да помогнете брат ви да не го върнат зад решетките?