Джон Лескроарт
Наградата (26)

27.

Това в никакъв случаи не беше очевидният избор.

Всъщност си беше рискован и отчаян, но Мики не се сещаше за друго решение.

Алиша бе напуснала своята квартира. Ако Джул и Русо имаха намерение да я арестуват, следващото място, където щяха да я потърсят, сигурно щеше да бъде у Ян, който бе посочен в „Мортънс“ като човек за контакт в случай на спешност. Както бе казала на Мики, никоя от приятелките й не живееше сама, така че и те отпадаха. А щом научеха, че Мики е изчезнал от болницата, несъмнено щяха да отидат в неговия апартамент. Можеха, разбира се, да идат в някой мотел, но това беше и скъпо, и непрактично — щеше да се наложи да се регистрират, а той, с насиненото си око и гипсирана ръка, много лесно би бил разпознат.

Планът му най-накрая се оформи и по неговите указания тя подкара по магистрала 280 към изхода на „Шеста“ улица, зави надясно по „Бренън“, после направи обратен завой и спря до наклонения бордюр пред един промишлен гараж с ролетна врата и съвършено тъмен склад. Мики излезе на хапливия нощен въздух и натисна звънеца върху кутията на металната врата до входа за гаража.

Никой не отговори и той се върна при колата. Каза на Алиша да свие надясно зад следващия ъгъл и веднага да направи още един десен завой по алеята зад „Бренан“. Тя отиде там и спря до ниска площадка и тъмна врата, която Мики знаеше, че през деня е яркооранжева. Лампата над вратата, както и тези, наредени високо горе по стената, не светеха. Но Мики знаеше какво прави, той слезе отново от колата и намери ключа точно, където очакваше — пъхнат в кутийка, хваната с магнит високо от вътрешната страна на една вентилационна тръба откъм площадката.

Каза на Алиша да почака там. После отвори вратата и влезе в склада на Хънт в жилищната му част. Дезактивира алармата, светна лампите и мина през кухнята, кабинета, коридора пред спалнята, след което излезе на обширния баскетболен корт, пресече до вратата, съседна на гаража и я отключи. Върна се по стъпките си и въпреки куцането, след секунди бе отново в колата на Алиша. Упъти я надолу към края на алеята, пак завиха два пъти надясно и се върнаха на „Бренън“, тя почака до тротоара, докато той отново се вмъкна вътре и натисна бутона за вдигане вратата на гаража. Вкара колата, намести я така, че да не е на пътя на купъра на Уайът и спуснаха обратно ролетната врата.

Алиша излезе от колата и остана безмълвна. Завъртя се във всички посоки и огледа баскетболното игрище, китарите, аудиосистемите, компютрите до отсрещната стена.

— Къде сме? — попита накрая.

— Шефът ми живее тук. Доста е готино, нали?

— Невероятно.

Може и да беше невероятно, но бе също така много студено в тази част на склада, затова само след минута те влязоха в жилищната част, където температурата бе около 21 градуса. Алиша се настани на един хромиран кожен стол в кабинета, а Мики отиде да вземе две бири от хладилника на Хънт. Донесе две бутилки „Пилзен“ и тирбушон с отварачка.

— И аз мога да ги отворя, но се обзалагам, че на теб ще ти е по-лесно.

— И аз така се обзалагам. — Тя отвори двете бутилки, подаде едната на Мики, който внимателно приседна на кожения диван. — Е, пропускам ли нещо? — попита Алиша. — Шефът ти знаеше ли, че ще дойдем тук?

Мики надигна своята бутилка.

— Не виждам как би могъл, след като и аз самият не подозирах допреди половин час.

— Но…

— Да, зная. Би могло да се окаже проблем, но не мисля. Уайът е добро момче и е на правилната страна. Освен това, и то е много по-важно, на Джул никога няма да му хрумне, че ще те скрие тук. Не и без да му каже. А поне, докато не издадат заповед за задържането ти, в това няма нищо незаконно. Можеш да стоиш, където си поискаш.

— Значи, оставаме тук?

— Такъв е моят план. — Мики отпи още от бирата си. — Поне за няколко дни. Тук е най-безопасното място, за което се сещам. Пък и така колата ти не е на улицата. Следователно, си изчезнала.

— Малко е плашещо.

— Може би. Но е много по-безопасно за теб. И не само, заради Джул.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че някой е убил Доминик и Нешек. Ако знаят, че си заподозряна и да кажем се окажеш мъртва, и изглежда като самоубийство, е, това няма ли да е много удобно?

— Сега пък ти ме плашиш.

— Да, но това е една от причините, поради които реших да дойдем тук. Тук си в безопасност. От всички.

Алиша премисля думите му за един дълъг момент.

— А господин Хънт кога ще се прибере вкъщи?

— Не зная. По някое време.

— Не искаш ли да му се обадиш и да му оставиш съобщение, че сме тук?

— Не — отговори Мики. Не му се щеше да даде на Хънт възможност да им заповяда да се махнат — което не бе изключено, — преди да е имал шанса да защити позицията си. — Може би ще е по-добре да го изненадаме.

 

 

— Никой никога не готви за мен — отбеляза Мики, — освен в ресторантите.

— Е, сега аз ти готвя.

В 10:14 в сряда вечерта Алиша стоеше в кухнята на Хънт до готварската печка с четири котлона над купа с шест разбити яйца. Мики бе отмъкнал един суичър на Хънт с къси ръкави и двамата с Алиша бяха успели да го нахлузят през гипса. Сега той седеше — или по-скоро се облягаше — на масата. Тя вече бе наредила две чинии и прибори и печеше филии на тостера. Мики държеше в дясната си ръка току-що отворената трета бира.

Алиша изсипа яйцата в тигана, поръси ги със сол и пипер, отвори шкафчето с подправки над плота и извади малко шишенце с жълтеникава течност.

— Трюфелово олио? Нормалните хора имат трюфелово олио?

— Във всеки дом трябва да го има — отговори Мики. — Разбира се.

— Да сложа ли малко?

— Непременно.

Тя наля тънка струйка от вълшебното нещо, събра с шпатула яйцата и изключи котлона, в мига, в който и филийките изскочиха. Намаза ги и сложи по една във всяка чиния. След това ги затрупа с яйцата и постави най-отгоре по още едно парченце масло.

Мики хвана вилицата и ги опита.

— Идеални са — констатира той.

 

 

След като привършиха яйцата, Алиша изми съдовете и двамата се върнаха в кабинета. В началото, като пристигнаха, Мики се бе поободрил и този прилив на енергия го държа по време на вечерята им. Но сега той отново се срина във фотьойла за четене, вдигна краката си на кушетката и положи глава на една възглавница, завит с одеяло, което Алиша намери на най-горния рафт на гардероба в спалнята на Хънт.

— Диванът се разтяга. — Гласът на Мики бе дрезгав и измъчен. — Ти можеш да спиш на него.

— Ами ти?

— Тук ми е добре. И бездруго вече съм почти заспал.

— Съжалявам, Мик. Ти си пребит и смазан. Ти ще си на леглото, без повече приказки.

— Ще се караме ли заради това?

Тя вече сваляше седалките на дивана.

— Не. Ти ще легнеш на леглото, веднага, щом го оправя.

— А ти?

— Спалният ми чувал и дюшекът са в колата. — Тя издърпа матрака на дивана, който вече бе застлан с чаршаф и одеяло за гости. Алиша отметна единия край на одеялото и се обърна към Мики.

— Трябва ли ти помощ, за да станеш?

— Не. — Но още докато го казваше, той се сви болезнено от усилието.

— Спри. — Тя пристъпи и му свали обувките, повдигна му краката и избута кушетката изпод тях. После взе одеялото и го метна върху леглото.

Той сложи крака на пода, хвана ръката й със своята, здравата, и се изправи до седнало положение, а тя приклекна на коляно пред него.

— Така — каза Алиша. — Сега сложи здравата ръка на врата ми. Леко, леко.

Потискайки желанието си да изпъшка, той стана, все още облегнат на нея.

Тя го води няколко стъпки и му помогна да седне на леглото. Накрая сложи възглавницата там, където трябваше да е главата му, повдигна му краката и го обърна така, че лесно да легне. Зави го с чаршафа и двете одеяла и ги притисна около тялото му. След това сама приседна на ръба на леглото.

— Така как е?

Очевидно движенията му бяха стрували много. Приливът на сили, който бе почувствал, когато пристигнаха тук, бе изчезнал, заедно с адреналина и бирата. Сега челото му бе покрито с лека пот, той бавно и дълбоко си поемаше дъх през разтворени устни, чувствайки болка в ребрата.

— Добре е.

— Щеше ли да ми кажеш, ако не беше?

— Може би. — Устните му се извиха в измъчена усмивка. — Но вероятно не.

— Ох, мачовски работи. — Тя нежно попи челото му с ъгълчето на чаршафа и отново го зави. След минута раменете и се смъкнаха и тя отрони дълга въздишка.

— Толкова съжалявам, Мики.

— За какво?

— Че те въвличам в това.

— Не си ме въвлякла. Сам се въвлякох.

Тя се замисли над това за един дълъг момент.

— Не съвсем. Ако аз… — И отново тежко въздъхна. — Както и да е, не зная как бих могла да ти се отблагодаря. Не зная какво щях да правя в настоящия момент, ако не беше ти.

— Всичко щеше да е наред.

— Не. Мисля, че щях да бягам. Макар, че сега виждам колко тъпо би било това.

Той поклати съвсем лекичко глава.

— Няма нужда да бягаш. Още не. Може и никога да не се наложи.

— Аз обаче нямаше да го зная, ако не беше ти. Просто още повече щях да се прецакам.

Мики леко постави длан на бедрото й.

— Не си се прецакала. Нищо лошо не си направила. Погледни ме. Алиша, погледни ме. Не си направила нищо лошо.

Тя се обърна да го погледне, но не издържа на погледа му. Устните й затрепераха и затвори очи. Сложи дланта си върху неговата, сякаш го хващаше за опора. За една дълга минута никой от тях не помръдна. Мики изучаваше лицето й, което бе на ръба на сълзите. После едновременно от двете й очи се търкулнаха едри сълзи.

— Хей. — Мики стисна крака й. — Хайде сега, всичко ще се оправи.

Но тя клатеше глава наляво-надясно.

— Не. Прецаках се. Всъщност направих нещо лошо.

— Не. Не си. Ти просто…

— Направих, Мики, направих. Аз… аз излъгах онези инспектори. Излъгах дори теб. — Сега тя го погледна право в очите. — Онази последна сутрин, когато дойдох на работа, сещаш ли се? Последният ден на Доминик?

— Какво за тогава?

— Той ме уволни. Каза, че не можело повече да работя за „Сънсет“. И той повече не можел да ме вижда. Каза, че ние двамата не бивало никога повече да се виждаме. — Раменете й започнаха да се тресат и от гърлото й се изтръгна дълбок болезнен хлип.

 

 

Тамара се приготви за спане, после включи телевизора да види късните новини.

Обикновено тя предпочиташе да чете, а в старите дни, когато водеше социален живот, — да излиза с приятели и почти не гледаше телевизия. Но тази нощ това бе единственото, за което се сети, за да не се отдаде на раздразнението, притесненията и гнева. Най-вече на гнева. Джим Пар все още не се бе прибрал. Къде, по дяволите, бе отишъл и защо не се бе обадил, ако е знаел, че ще закъснее толкова? Но, естествено, той нямаше мобилен телефон, никога не си даде труд да научи как се използва. Като че ли се изискваше кой знае какво умение или ум. Вече бе решила двамата с Мики да му купят скоро, ако не и незабавно. Разбира се, тогава пък той нямаше да го вдига, когато проклетото нещо звънне на колана му. И бездруго непрекъснато им се подиграваше, на нея и на Мики, че били „роби на техниката“.

Освен това, проклета да бъде, ако се опита отново да премине през Гестаповския телефонен номератор на Общинската болница, за да пробва да говори с Мики. Помисли, дали да не се помъчи да иде до там с фолксвагена си, но накрая реши, че понеже часът за свиждане беше минал, имаше още по-малко шансове да го види, отколкото да говори с него по телефона. А не беше ли върхът това, че мобилният телефон на Мики се бе счупил при катастрофата, така че не можеше и да му се обади директно?

Последното бе наистина още едно и то специално доказателство, че Господ я мрази.

Когато пък Уайът Хънт я бе оставил пред дома й по-рано, той бе споменал, че има среща с Джина Роейк и сега вече бе твърде късно, за да ги безпокои, въпреки че й се струваше, че той би могъл да помогне по някакъв начин. А тя не би могла.

И последно, знаеше, че може да се обади в полицията и да съобщи за изчезването на дядо си, само че това определено би било прибързано. От работата си тя бе научила, че властите нищо не правят за някой изчезнал, докато не минат поне три дни. Освен това, Джим си бе стоял у дома в повечето нощи през изминалите шест месеца, откакто Тамара живееше там, но поне три пъти бе излизал мистериозно, без да чувства нужда да обяснява къде, нито да се обажда на внуците си. Тогава си мислеше, че става въпрос просто за пиене или може би отбиване в апартамента на един от приятелите му, с които играеше на боча бол. После обаче, докато чистеше един ден, намери пластмасовата кутийка с виагра (със сигурност не беше на Мики), а по-късно го чу да се хвали на Мик, че му бил „излязъл късметът“.

 

 

Измъчена от всичко тази вечер, тя реши, че бе най-добре да чуе късните новини, за да види, дали няма да кажат нещо за тялото на възрастен мъж, намерено в канавка или другаде. Нямаше обаче нищо нито за убийство, нито за раняване в цялата област, не споменаха за никого, който да прилича на дядо й.

В края на предаването, усмихнатият метеоролог й съобщи, че бурята от север, чиято периферия бе достигнала града сутринта, щеше всъщност да ги връхлети утре. Щяло да бъде студено и влажно, страхотна новина за щат, измъчен от сушата. И още добри новини — в Сиера се очаквало да натрупа снежна покривка до метър и двайсет.

Потисната от ужасното време и другите новини, Тамара натисна дистанционното, зави се през глава на сгъваемото си легло, обърна се на една страна и заспа.