Джон Лескроарт
Наградата (29)

30.

Като че ли не му стигаха физическите болки, които никак не бяха малко, но на Мики му прилошаваше и от реакцията на Хънт към неговата постъпка. Докато караше в дъжда, отново към „Ортега“ кампус, и полагаше неимоверни усилия да насочва фолксвагена с гипсираната си ръка, той отново и отново си припомняше решенията, които беше взел, откакто Алиша се бе появила до леглото му. Каза си, че може и викодинът да е изиграл някаква роля в това отношение. Между другото, съжаляваше, че не е взел малко от него със себе си на тръгване от болницата. Главата му болезнено пулсираше при всеки удар на сърцето и при всяка дупка на пътя.

Появи се и психическа болка. Мики знаеше, че Хънт — човек с опит, интелигентен, който не се поддаваше лесно на емоции и фантазии, — не повярва на Алиша. Явно той гледаше на признанието й, че е излъгала полицията, по съвършено различен начин от Мики. За Мики то представляваше разголването на една измъчена душа, на която изцяло можеше да се вярва. За Хънт, от друга страна, въпросното признание в голяма степен подпечатваше извода, че тя е главната заподозряна в убийството на Комо. Както и в това на Нешек.

И въпреки, че въставаше срещу тази мисъл с всяка фибра на тялото си, Мики не можеше да я прогони от ума си. Ами ако тя си играеше с него, понеже виждаше, че е влюбен в нея?

Припомни си как сам обясняваше на Хънт, че винаги може да познае, дали някой е добър човек. Мики знаеше как щеше да отговори шефът му, ако друг му кажеше същото — боже, какъв глупак!

Разбира се, че никога не знаеш, дали някой е добър човек. Нито дали е лош. Или какъвто и да е. Просто с течение на времето виждаш достатъчно от човека и решаваш дали да се довериш на онова, което според теб представлява.

А дори и Мики не би спорил, че след като уж си преценил нечий характер, пак могат да възникнат аномалии. Добрите хора вършат лоши неща през цялото време, понякога по погрешка, понякога защото са изгубили себе си поради химическо или алкохолно влияние, а най-вече защото точно интелигентните добри хора вършат глупави и лоши неща. Да заявиш просто така, че можеш да познаеш, дали някой е добър човек или не, беше не само вроден идиотизъм, но и с нищо не помагаше. Със сигурност така не можеше нито да се обясни, нито да се предвиди нечия вина или невинност.

Въпреки тези свои мисли обаче с целия си разум той бе склонен да застане зад едно малко по-различно и все пак уместно твърдение: Алиша Торп можеше да е както добър, така и лош човек (бе изказала поне една опашата лъжа в решаваща ситуация), но нямаше никакъв начин да си я представи брутално да убие не един, а двама души.

Стигнал дотук, Мики отново се върна на фундаменталния въпрос: защо й е трябвало да се връща при него, вместо просто да се омете? Какво, питаше се той, я задържаше тук? Ангажиментът на Мики към нея нямаше да спре ченгетата да я арестуват, ако се стигнеше дотам. Всъщност, разсъди той, дори самият факт, че се върна при него, доказваше, че тя отчаяно желае истинският убиец да бъде заловен. Защо иначе не избяга веднага, след последния разпит на Джул и Русо? Вместо това, бе разбрала, че той е в болницата и бе хукнала към него.

Защо би го направила, ако не вярваше, че Мики е в състояние да я спаси? Тя действително бе невинна и се доверяваше на единствения човек, който безрезервно й вярваше, ето защо.

За съжаление, имаше и други, по-обезпокоителни възможни отговори. Но нека Уайът Хънт се мъчи с тях, Мики нямаше да го направи.

Дори ако това означаваше да вбеси шефа си, както и стана.

Дори, ако щеше да му струва работата, а като нищо би могло.

Поуката от цялата история бе, че става въпрос за доверие. А за добро или зло, Мики й вярваше. Имаше й доверие. Ако тя лъжеше и го предадеше…

Той обаче поклати глава. Това нямаше да се случи. Нямаше и да си го мисли.

 

 

Русо и Джул отново бяха паркирали пред дома на Алиша.

— Имам удивително усещане за дежа ву — каза Джул. — Нали вчера по същото време пак я нямаше вкъщи?

— По-късно си беше, но си прав.

— Къде ли ходи?

— Най-вероятно да си убива жертвите. Само дето тия дни кара сърф.

— Убива хора, преди да отиде на работа?

— Точно така. Обикновено. Ако не е прекалено заета със сърфирането или пък вълните не струват. И не забравяй, че после трябва да се изкъпе, както от убийствата, така и от сърфирането, или пък и от двете, да се облече и да е готова да посреща клиенти.

Джул кимна мъдро и си погледна часовника.

— Колко време и даваш?

Стояха тук вече около половин час. Първоначално бяха тръгнали към дома на Нанси Нешек, за да се огледат из квартала, но мисълта да се бъхтят в дъжда до предимно празни къщи и да се мъчат да говорят с богаташи, които не си даваха труда дори да погледнат през прозорците, убеди и двамата да направят още един опит да разпитат Алиша Торп. След идентифицирането на шала предишния ден и двамата мислеха, че тя е на път да се пречупи, а Русо вече бе на мнение, че макар да не знаеха със сигурност чия е спермата, можеха да й сервират новината, която бяха скрили предния път, за наличието на сперма върху шала, и да видят дали това най-накрая няма да я накара да се огъне.

Вчера тя твърдо отстояваше твърдението си, че си е изгубила шала преди няколко седмици, което бе записано на лента и ако сега изпаднеше в противоречие, това би им дало неимоверно предимство. Никой от тях не се съмняваше особено във фактическата й вина и чувстваха, че им трябва само едно леко подхлъзване от нейна страна, за да имат оправдание да й сложат белезници и да я откарат при тях, а когато това станеше, самопризнанието щеше малко или много да е въпрос на време.

— Още десет минути — отговори Русо. — После ще си вземем нещо за ядене и ще се върнем пак на път за „Сийклиф“.

— Не иде решението нивга по принуждение^[1] — каза Джул.

— Какво? — попита Русо.

В този момент телефонът на Джул, закачен на колана му, звънна. Бе настроен така, че да звъни като архаичен телефон и звукът беше толкова силен, че и двамата подскочиха.

— Трябва да смениш звука — отбеляза Русо.

Джул обаче вече бе вдигнал и дори не я чу.

— Да — каза той няколко пъти. — Да, но ние ще сме навън през по-голямата част от деня. Засега нищо, но ако иска, той може да ни намери в управлението, когато се върнем. Ще съм на този телефон. Точно така. — Слуша още няколко секунди, после каза: — Кажи му, че може би трябва сам да ги провери, но на негово място не бих си изгубил много време за това. — Превъртя очи към Русо. — Понеже вече имаме човек с мотив и без алиби за онази нощ, както му е известно… не… не… не, по-добре подробно, така е добре. Хубаво. Само секунда, трябва да намеря нещо за писане. — Той закрепи телефона на ухото си и извади малко тефтерче и химикалка от джоба си. — Добре, давай. Кажи ми го буква по буква. Записах. Ще го вкарам и ще видя какво ще излезе. Добре. Чудесно. Хайде.

Той затвори и каза на Русо:

— Беше момичето на Хънт и…

— Имаш предвид секретарката му ли?

— Да, разбира се. Какво ми стана, че казах „момичето“? След всичките онези седмици на обучение в деликатност… Исках да кажа, че беше изпълнителният секретар на Хънт. Той искал да ни предаде, че „Обществото на възможностите“ на Търнър, в това число и Нанси Нешек, са имали среща в Градската зала в понеделник вечер, точно преди тя да бъде убита.

— Добре.

— И искал да проверим алибитата на всички. Казах й да му предаде, че вече си имаме Алиша с липса на такова, което много ни харесва, но ако той попадне на по-добър кандидат, трябва да ни каже.

— Чух те. А какво те накара да пишеш?

Джул погледна надолу към тефтерчето си.

— Кейдриън Мугиса. Един от хората на Лен Търнър. Допускам, че не е ирландец.

— Какво за него?

— Не зная. Точно това иска Хънт да разбера.

— Ще го направим ли?

— Защо не? Не виждам с какво ще навреди.

 

 

Ал Картър седеше във фоайето до една сгъваема маса сред голяма група хора, познати вече на Мики като членове на Батальона — предимно млади мъже, но също и няколко жени, доста добре облечени и поддържани. Из цялото фоайе, чак до вратата, през която влезе Мики, се носеше тихото бръмчене на непринудени закачки.

Той бе дошъл най-вече, за да се види с Лорейн Хес и да я пита къде е била в понеделник през нощта, но щом видя Картър, Мики се сети, че искаше да му зададе един въпрос и затова се насочи най-напред към него. Всички работеха с някакви кутии, пълни с перфорирани формуляри — благотворителни картички — подреждаха ги по три, пакетираха ги и после изпращаха продълговатите пратки по автоматична пощенска машина. Щом ги привършеха, други няколко хлапета от Батальона им доставяха нова купчина отворени картонени кутии, за които Мики предполагаше, че скоро ще са на път за най-близката пощенска станция, а може и до главната поща на „Ринкън анекс“, ако пратката е достатъчно голяма.

Мики бе изминал около две трети от разстоянието, когато Картър го забеляза. За един много кратък миг той доби объркано или може би ядосано изражение, но след това възрастният човек отново надяна обичайния си неутрален вид и стана от сгъваемия стол. Премина разстоянието помежду им и протегна ръка.

— Ал Картър — представи се той.

— Да, господине. Помня ви. Мики Дейд.

— Е, Мики Дейд, какво се е случило с теб?

— Блъсна ме кола. По-точно, колата ми беше блъсната от кола. Обаче не е толкова зле, колкото изглежда.

— Радвам се да чуя това. ’Щото, ако е толкова зле, колкото изглежда, вече трябваше поне два пъти да си мъртъв. Искаш ли да поседнеш за минутка?

— Няма да е лошо.

Те се отправиха към стената до административните офиси и седнаха на два от допълнителните сгъваеми столове, поставени там.

— Вчера се видях с шефа ти на погребението на господин Комо — започна Картър. — Хънт. Е, какво те води отново насам?

— Имам още няколко въпроса към госпожа Хес, но ви видях и реших да ви питам…

Картър го прекъсна.

— Вече казах на твоя господин Хънт, че господин Комо уволни Алиша същата сутрин. Не зная какво мога да добавя.

— Не е там въпросът — поясни Мики. — Или поне не това исках да питам.

— Добре. — Той въпросително наклони глава на една страна.

— Последният път, когато бях тук, вие ми казахте, че познавате дядо ми Джим Пар.

— Да, доста добре.

— Ами, зная, че на погребението е имало много хора, но дали случайно не сте го видели там?

— Всъщност, да, видях го. Защо?

Мики си пое дълбоко дъх и издиша.

— Не се прибра вкъщи. Снощи не се прибра.

Картър се поизправи, лицето му беше замислено и подчертано намръщено.

— Какво? — попита Мики.

— Ами, аз не просто срещнах дядо ти вчера. Не зная, дали си разбрал какво направи госпожа Комо, когато видя Алиша…

— Изритала я е.

— Да, така направи. Или по-скоро, поиска да я изгонят. Не съм сигурен, дали си чул, че аз изпълних тази задача.

— Не знаех.

— Отидох при нея, обгърнах раменете й с ръка, изведох я и двамата се натъкнахме на дядо ти. Останах изненадан, че се познават.

— Да. Тя и брат й ни бяха на гости предишната вечер.

— Така си и помислих. — Той помълча и погледна настрани над главата на Мики. Явно се чудеше дали да продължи. — Знаеш ли — започна накрая. — Когато за пръв път говорихме с теб за наградата, аз не исках никаква част от нея. Не исках да извличам никаква печалба от смъртта на Доминик. Но оттогава… е, това са дяволски много пари. Пари, които могат да променят живота на човек.

— Така е. Но не разбирам накъде биеш.

— Към онова, което казах на шефа ти вчера — за Алиша. Че е била уволнена. Ако се окаже, че тази информация е била нужна на полицията, искам да кажа, за да я арестуват, искам просто ти и господин Хънт да си спомните откъде сте я получили.

— Няма начин да забравим, господине. Но не виждам какво общо има уволнението на Алиша с дядо ми.

— Аз също. Не съвсем. Но просто имам същото чувство като вчера, когато я посочих с пръст. Не ми се иска да го правя. Много харесвам тази млада жена.

— Но…?

— Но зная, каквото зная. — Погледът му прониза Мики. — Тя каза на Джим, че ще го откара вкъщи.

— Алиша го е казала?

Той кимна.

— За нея говорим, нали? Джим беше дошъл с автобуса и щеше да се връща с него, но тя каза, че й било на път и ще го закара. Не искаше и да чуе за друго. — Той поклати глава неразбиращо. — А сега ти ми казваш, че той така и не се е прибрал. Чуваш ли какво ти говоря?

Сърцето внезапно така се разтупка в изпочупените му ребра, че Мики едва не се преви от болка, още повече, че в главата му сякаш нещо експлодира. Той вдигна здравата си дясна ръка към челото и притисна слепоочията си.

— Дай ми минутка. — Едва проговори с пресъхнало гърло: — Трябва ми само още минутка.

 

 

Отне му по-скоро петнайсет минути, а когато най-сетне дишането му се нормализира и болката бе овладяна, все още тънеше в абсолютно недоумение какво трябва да предприеме. След като се увери, че Мики в общи линии е добре, и понеже нямаше какво повече да добави, Ал Картър се върна към обработването на пратката с картички.

Щом главата му се проясни достатъчно, първото инстинктивно желание на Мики бе да се обади на Алиша и просто да я попита.

Откри обаче, че не може да го направи. Беше се появила някаква психическа бариера. Все още не знаеше какво означава, но за първи път тежестта на всички доказателства срещу тази жена, на която бе повярвал и на която държеше, наклони везните не в нейна полза. Той не скочи слепешката към извода, че нещо лошо или не дай Боже, трагично, се бе случило с Джим, нито пък че ако е така, Алиша е изиграла някаква роля в него. Обаче възможността за подобно нещо изведнъж стана толкова голяма, че стомахът му се сви. Допринасяше и голата реалност на факта, че както току-що бе разбрал, Алиша е била последният човек, който е видял Джим и е знаела къде е той. При всички тези обстоятелства внезапно — много внезапно — Мики установи, че вече няма желание да й прави услугата да не се съмнява в нея. И това, повече от всичко друго, го разтърси из основи. С нежелание си даде сметка, че се е върнал в лагера на Хънт и наново претегля не само признанието на Алиша, а и почти всичко, което му бе казала за себе си и за връзката си с Доминик Комо.

Съмнения.

Наистина ли беше като онези хора, за които Мики бе чувал, но никога не бе срещал — истински психопати, лишени от човешки чувства, консуматори, напълно способни на хладнокръвно убийство, просто по прищявка?

Съмнения, съмнения.

Сред урагана от мисли, които го връхлетяха, следващата му идея бе да се обади на Тамара и Хънт и да им каже основните факти, дори да ги предупреди за подозренията си, такива, каквито бяха в момента. Само че знаеше, Хънт няма нужда от предупреждения. Той вече беше нащрек. И все пак, тази нова информация бе твърде важна, за да се пренебрегне.

Как е възможно Алиша да прекара толкова време с него предната нощ и изобщо да не спомене, че е върнала Джим обратно от погребението? Вярно е, че бяха погълнати от обсъждането на стратегията му за нейната безопасност. И на Мики през цялото време му беше лошо. Наистина, не си бъбреха безгрижно за живота и неочакваните обрати в него, но Мики все пак си мислеше, че самият факт с возенето на Джим би трябвало да изскочи поне случайно, от типа: „О, между другото, днес видях дядо ти и…“ Но нищо такова не се бе случило.

Болката постепенно утихна и главата му се проясни. Каза си — тихичък шепот в бушуващата буря от мисли, — че не е задължително тази последна информация за Алиша да носи зловещ характер. Изцяло в кръга на възможностите бе Алиша да хвърли Джим до апартамента им или дори — още по-вероятно, — до „Шемрок“ или друг квартален бар. А веднъж попаднал там, както се бе случвало напоследък, може да се е напил и барманът или някоя самотна женица да са го съжалили. И в същия момент, докато Мики се терзаеше, той може би блажено спеше.

А междувременно Мики бе тук да върши работа. Докато поговори с Лорейн Хес за заниманията й в понеделник вечер, Джим можеше да се прибере и тогава фактът, че Алиша го е возила вчера, щеше да се окаже просто услуга от нейна страна. Новата информация го бе заварила неподготвен, това бе всичко. Трябваше да си поеме дълбоко дъх — фигуративно казано, — и да не се оставя паниката да го ръководи.

Затова стана, пресече фоайето и почука на вратата на Хес. Женски глас му извика да влезе.

Лорейн явно не го позна веднага и той отново си каза името. Тогава й просветна. Тя самата имаше уморен и измъчен вид, но все пак не остана безучастна към вида на Мики — гипса, насиненото око. Хес стана и с майчинска загриженост почна да ахка и да разпитва за раните му. Заобиколи бюрото си, за да го настани удобно, попита го дали желае нещо за ядене или пиене, сигурно имали останали понички във фоайето.

За своя собствена изненада, Мики, който иначе не хапваше повече от две понички на година, заяви, че би пил кафе, черно, и може би една поничка. Тя предаде поръчката на някого по интеркома.

Само след миг на вратата се почука и бе отворена от една тийнейджърка — членка на Батальона. Тя донесе кафе в картонена чашка и две кръгли захаросани понички в хартиена чинийка. Погледна към Хес за позволение и след кимването с глава, положи нещата на предната част на бюрото. Последва нещо като реверанс и момичето излезе, затваряйки вратата след себе си. Мики придърпа стола си по-близо и отхапа от сладкишите.

— О, Боже мой — възкликна той, — с карамелов пълнеж. Аз съм на седмото небе.

Въодушевлението му накара Хес леко да се усмихне.

— И на мен са ми любими.

Мики поля божествената хапка с глътка кафе и протегна към нея хартиената паничка.

— Вземете си другата.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не мога. Сутринта вече изядох две, което е с една над лимита ми. — Кратко мълчание. — Значи, би трябвало да сте в болницата, но имате прекалено много работа. И ето ви тук. Следователно, работата ви има нещо общо с мен?

— Всъщност, с всички, присъствали на срещата на „Обществото на възможностите“ в Градската зала преди две нощи. Просто рутинна работа по отсяване на хора. Колко човека бяхте там, впрочем?

Тя доби умислен вид.

— Да видим, някъде около двайсет. Само ръководителите ли искате или всички. Някои от нас си водеха служители.

— Мисля, че само ръководителите, освен, ако не мислите, че някой от служителите може да е имал проблеми с Нанси Нешек.

— О, разбира се — каза тя. Неочаквано седна по-изправено и като че ли бе завладяна от вълна емоции. — Всичко това е за нея, нали? В онази нощ ли беше убита?

— Да.

— Значи, след срещата?

— Точно така. Приемаме това допускане, въпреки че може да се е случило и на следващата сутрин. Когато откриха тялото й, то имаше стайна температура, което показва, че са минали петнайсет, дори двайсет часа от…

Хес обаче бе вдигнала едната си ръка, а с другата бе закрила уста.

— Моля ви — каза тя. — Не съм сълзлива, но… — Тежко въздъхна, затвори очи, после отново го погледна. — Тези подробности. Малко ми се завива свят, като си го представя. И Нанси. Искам да кажа, като се сетя какъв човек беше. И да си я представя как лежи там със стайна температура… — Тя поклати тъжно глава. — Извинете.

Мики махна с ръка.

— Няма нищо. Не трябваше да съм толкова подробен. Но идеята е, че искаме да елиминираме лицата, които полицията няма нужда изобщо да разследва, а най-добрият начин да го направим, е като проверим кой има алиби и кой няма.

— Алиби за кога? За нощта, в която Нанси е била убита ли?

— Именно. Както казах, в повечето случаи това е само формалност.

Объркването на лицето на Хес отстъпи място на гримаса.

— Но на службата вчера вашият господин Хънт каза, че Доминик и Нанси са били убити от един и същи човек.

— Точно така.

— Това обаче означава… смятате ли, че… искам да кажа, допускате ли, че аз бих могла да извърша тези неща? Че съществува и най-малката възможност?

— Не, мадам. Означава само, че ако можете да дадете отчет за времето на извършване на което и да е от убийствата, автоматично и напълно ще бъдете елиминирана, навярно и от двете. Полицаите питаха ли ви вече за нощта на убийството на Доминик?

Подпряла главата си с ръка, тя продължаваше да я клати бавно напред-назад. Сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— Не мога да повярвам. — Пое си дъх, посъвзе се и най-накрая погледна през бюрото си към Мики. — Не съм сигурна за всеки ден поотделно. Но имам дванайсетгодишно момче — Гари. Той е дете със специални нужди. Тъкмо почва седми клас и никак не му е лесно. С неговите медицински сметки и при тази икономика, се наложи да освободя един от неговите учители и затова заедно подготвяме домашните му всяка делнична вечер поне през последните три седмици. Много домашни. През всяка делнична вечер, от неделя до четвъртък, а понякога и през уикенда. Наложи се също да намаля работното време на обслужващата сестра на половин ден. Но, извинете. Не става дума за мен. Ако искате, можете да питате Гари. Той ще си спомни. Сигурна съм, че ще си спомни. Беше много изтощително. Няма да има нужда да му се припомня.

— Значи сте отишли на тази среща в понеделник вечер?

— Да. Но тя приключи към осем и до осем и половина си бях вкъщи. Не по-късно, сигурна съм. Къде живее Нанси? Знаете ли?

— Не съвсем — отговори Мики. — Някъде на „Сийклиф“.

Хес протегна ръце с дланите нагоре.

— Аз живея в долната част на „Телеграф хил“. Щеше да се наложи доста бързо да карам.

— Ами, това е всичко. Не беше много трудно, нали?

За момент тя постави и двете си ръце на устата, после ги свали и каза:

— Просто, не мога да се съвзема от това. От всичко, което се случи. Продължава да ми се струва невъзможно.

— Зная — каза Мики. — Трудно е. — Той остави чашата с кафето си обратно на бюрото. — Докато съм тук, мога ли да ви помоля да ми напишете на един списък имената на всички, които си спомняте от срещата в понеделник? Изглежда, че ми се очертава дълъг ден.

Тя въздъхна.

— Добре. Ще се опитам. Но действително не мога да си представя да е някой от присъствалите. Искам да кажа, всички обичаха Нанси.

— Сигурен съм, че е така — потвърди Мики. — Убеден съм.

 

 

Въоръжен със списъка с имената на присъствалите, много от които и с телефонни номера, с разрешението на Хес, Мики се настани в една от свободните кабинки в просторната стая за персонала на кампуса „Ортега“. Докато тя правеше списъка и водеха лек разговор, той спомена, че няма телефон и Хес му предложи да използва техните. За да му спести дълго шофиране. Освен петимата, за които знаеше — Търнър, Хес, Нешек и двамата Санчес, — имаше още седем изпълнителни директори на благотворителни организации.

Но първото му обаждане все пак не беше до някой от тях, а отново до собствения му апартамент, където пак бе свързан с телефонния секретар. После се обади в офиса и сестра му вдигна на първото позвъняване.

— Нещо ново за Джим? — попита той.

— Все още нищо.

— Може би трябва да се отбия в апартамента.

— Мисля, че той щеше да вдигне телефона, ако беше там. А и аз вече се обадих около десетина пъти.

— Да. Аз също, току-що.

— Наистина съм много притеснена, Мик.

— Зная. Аз също. — Той помълча за кратко. — Уайът там ли е още? Мислиш ли, че би говорил с мен, ако ти кажа, че може би е важно?

— Не зная. Може би. За какво става въпрос?

И той й разказа.