Джон Лескроарт
Наградата (17)

17.

За голямо удоволствие на Хънт следобед Тамара бе получила три обаждания от стари клиенти, които до един сякаш бяха развили амнезия относно последните шест месеца. А може би Хънт бе изкупил вече прегрешенията си и името на фирмата му във вестниците изведнъж бе обявило на юридическия свят, че той отново се завръща в бизнеса. Щом благотворителните организации в града, с техните многобройни връзки, му поверяваха своята работа, значи очевидно името му вече не бе анатемосано и фирмата му не бе презряна.

И трите обаждания бяха от юридически кантори, разположени в сгради, недалеч от офиса на Хънт, така че около 7:30 часа във вторник вечерта той вече вървеше към последната, на „Маркет“ и „Спиър“, и умуваше над една грижа, с която не се бе сблъсквал през последните няколко месеца — наемането на персонал. Само за два часа и половина бе възстановил личните си връзки с някои от най-известните адвокати, които имаха нужда от частни детективи на свое разположение, от някой, който да връчва призовки или да открива и доставя свидетели. Всички, с които бе говорил, изглеждаха искрено въодушевени, че се е завърнал в бизнеса — те дори не си били и помислили, че се е оттеглил, — и всички имаха работа, която естествено не търпеше отлагане. Всичко трябваше да е свършено най-късно до вчера. Кога би могъл да се захване?

Той обаче разполагаше само с Мики, който не притежаваше никакъв друг документ за правоспособност, освен шофьорската си книжка, и с Тамара, която бе на работа едва от два дни. С мисълта, че нещата винаги се изсипват накуп, но в общи линии доволен от това, Хънт се отправи обратно към офиса си, за да се обади тук-таме да види дали няма да може да наеме временно на непълен работен ден няколко човека с нужните разрешителни.

Още щом прекрачи прага, той забеляза лампичката на телефонния секретар да просветва на първа линия, натисна копчето и чу Джул, който му съобщаваше, че в крайна сметка неговият анонимен източник може би ще се нареди на опашката за част от наградата, тъй като в полицейската лаборатория бяха открили косми на Доминик Комо по манивелата, извадена от пресушената лагуна. И какво мисли Хънт за това?

Хънт си помисли първо, че Сесил Ранд ще се радва да види някакви пари, когато всичко свърши и второ, че не е особено изненадващо оръжието на убийството да се намери близо до местопрестъплението, въпреки че скоростта, с която бе извършен лабораторният анализ, бе почти безпрецедентна. Помисли си също така, че нищо от това не бе кой знае колко важно. Нямаше насоки към никой заподозрян, освен ако по манивелата не се откриеха пръстови отпечатъци или други улики, но такива липсваха, иначе Джул щеше да ги спомене.

Хънт мина през вратата зад бюрото на Тамара, включи осветлението, издърпа един стол и седна зад собственото си бюро. Започна да преглежда бележките, които си бе водил при различни срещи и да преценява нуждата от сътрудници през следващите няколко седмици. Докосна мишката, мониторът на компютъра светна и той придърпа класьора с визитките.

Внезапно обаче престана да гледа в монитора и се облегна назад. Някаква едва доловима мисъл се прокрадна в съзнанието му. За минута или малко повече не помръдваше, притиснал в шепа брадичката си.

Най-накрая стана и отново се върна в стаята с рецепцията, право при бюрото на Тамара. Тук, върху жълтите страници на тефтера си, тя бе изписала имената и телефоните на обадилите се за наградата. Почти на върха беше името на Нанси Нешек, която не бе открита нито в работата, нито в дома си цял ден. Точно в пет часа Хънт бе пробвал да й се обади за четвърти последен път, точно преди да излезе за първата си среща, но в офиса й не я бяха чували и вкъщи не вдигаше.

Хънт седна на стола на Тамара и отново набра номера на Нешек. На четвъртото позвъняване телефонният секретар пак се включи. Хънт почака, но после остави кратко съобщение, в което се представяше, разчитайки на слабия шанс тя всъщност да слуша и като чуе кой е, да вдигне. Почака още малко, за да й даде възможност да стигне до телефона, но най-накрая стана ясно, че това няма да стане и той затвори.

И отново поседя неподвижно.

Предната нощ Нешек се бе обадила и бе оставила съобщение за нещо важно и казваше, че той може да я намери в работата или вкъщи на следващия ден. Бе съвсем категорична. В работата или вкъщи. А той не успя да я открие на нито едно от тези места. Разбира се, може нещо да е изскочило. Възможно бе да е направила промени в плановете си в последния момент, но…

От късния следобед насам нещо го измъчваше на подсъзнателно ниво и сега изведнъж си даде сметка, че е наистина важно. Пет минути по-късно, с помощта на една компютърна програма, Хънт откри нейния домашен адрес на Сийклиф Авеню, взе такси и се отправи към дома си.

Там се качи на своя „Купър“. Само след петнайсет минути паркира пред къщата на Нанси Нешек на скалите, гледащи към „Фелън бийч“. Още щом слезе от колата, той остана изумен — въпреки големината и поразителната архитектура на къщите, улицата бе пуста, а вятърът духаше на силни пориви откъм океана, който се простираше на повече от трийсет метра по-долу. В засилващия се сумрак двуетажната къща на Нешек все още излъчваше бледожълт отблясък, въпреки че долните прозорци бяха тъмни. Хънт отиде най-напред до входната врата и натисна звънеца. Звънът отекна във вътрешността на къщата.

Той си погледна часовника. Беше точно 8:00 часа. Слезе от предната площадка, тръгна по алеята и заобиколи гаража. Един бърз поглед му показа, че вътре има паркирана кола. После мина по идеално застланата с чакъл пътечка и изкачи шестте стъпала към задната врата. Тя бе от дебели дъбови дъски с голям прозорец, през който Хънт видя нещо като антре зад кухнята.

Той се върна до колата си за фенерчето, сложи си и ръкавици. Сърцето му биеше в гърлото. Даваше си сметка, че можеха да го застрелят или арестуват за взлом, без да им мигне окото. Върна се при задната врата и натисна бравата, но тя бе заключена. Светна с фенерчето към антрето и кухнята, но не забеляза нищо нередно.

Отново слезе по високите стъпала, мина по чакълестата пътека, заобиколи къщата отзад и се озова пред друга редица прозорци. Прегази през градината и се приближи до тях. Установи, че те представляват задната стена на трапезарията.

В съседната къща, отстояща на около шест метра, се светна лампа и Хънт замръзна. Отвори се врата, после се затръшна. Нов порив на вятъра разклати дърветата и живите плетове зад него. Той бавно си пое дъх, отново пресече градината и тръгна по цветната леха до пътеката, за да заглуши шума от стъпките си и заобиколи къщата откъм страната на съседите, които бяха светнали.

Хънт изчисли докъде свършват прозорците на трапезарията и откъде започват следващите. Рискува да светне още веднъж и някакво съседско куче се разлая. Светлината се плъзна по пода, после по един кожен диван, килим от ратан в центъра на всекидневната и комплект столове, разположени до пиано.

Изобщо нямаше да забележи, ако не бе зърнал проблясъка на лавицата от речни камъни над една камина и не се бе навел, за да проследи ръба й. И там, с лице, притиснато до прозореца, той видя на пода някаква ръка, но останалата част от тялото бе невидима от този ъгъл.

 

 

Мики бе натрил обезкостеното козе бутче със зехтин, сол, пипер, розмарин и мащерка. Бе направил прорези в месото и бе втъкнал в тях петнайсет скилитки чесън. Сега това нещо се печеше, гарнирано с корени за супа и ароматът от фурната изпълваше тесния апартамент.

Алиша седеше от едната страна на сгъваемата маса, Тамара и Джим Пар от другата, а Ян, след като направи салата от цвекло, аругула и козе сирене, се възкачи на кухненския плот. Мики тъкмо бъркаше соса в тенджера с вряща подсолена вода. Без всякакво притеснение Ян бе обяснил, че е бивш алкохолик и наркоман, поради което не може да пие, но всички останали отпиваха евтино розе в тежки стъклени чаши.

Говореха за сърф, Алиша каза, че се е занимавала с това цял ден на „Оушън бийч“.

— Не замръзна ли? — попита Тамара.

— О, никога не бива да се ходи без неопренов костюм. Не е като сърфирането в Хавай или дори тук по̀ на юг. Ако си без неопрен, не можеш да изкараш и пет минути.

— Ами акулите? — попита Мики.

Алиша обаче поклати глава.

— Тук няма. Нагоре в Болинас, може би, но не и тук.

— Прочути последни слова — вметна Ян. — Казвам й, че сърфира около тюленовите скали. Знаете ли защо се наричат така? Именно. А знаете ли коя е любимата храна на големите бели акули? Това имах предвид.

Алиша обаче отново само поклати глава.

— Дори не съм зървала акула там, Ян.

— Повечето изядени хора също не са ги виждали, освен отвътре.

— Е, не възнамерявам да бъда изядена. Освен това, човек трябва да поема рискове от време на време, ако иска да прави онова, което му е по сърце. — Тя внезапно се обърна с лице към сътрапезниците си. Не съм ли права, господин Пар?

Поласкан, че го включват, Пар едва не се задави с виното си и кашляйки закима нагоре-надолу с глава, смеейки се на самия себе си.

— На който не му стиска, да не влиза в гората — заяви той. — Това е моето мото и съумях да остарея живеейки според него.

— Вие не сте стар, господин Пар.

— Моля те — Джим.

— Добре, Джим. Който не е стар, благодарение на живот, изпълнен с рискове. — После Алиша отново се извърна към брат си. — Видя ли? — И накрая към останалите. — Ян не е съгласен също така да спя навън в колата си. Било прекалено опасно.

— Опасно си е — потвърди Ян. — Какви ли не смахнати не бродят навън.

Мики се извърна от печката.

— Ти спиш в колата си?

Алиша кимна.

— Понякога. Например снощи. Исках да хвана ранните сутрешни вълни.

— И харесва ли ти действително? — попита Мики.

Тук Тамара поясни:

— Почти половината нощи Мики спи навън.

— Но най-вече на земята — добави той. — В колата не мога да се протегна.

— Тя може — обади се Ян. — Има „Хонда Елемент“ и ако извади сърфа и пусне седалките, може да тича из проклетото нещо.

— Ти защо го правиш, Мик? — попита Алиша. — Да спиш навън, искам да кажа.

Той разбърка соса за момент.

— Не зная точно — каза после. — Няма постройки. Спокойствие. Чувстваш се свободен. Събуждаш се със слънцето. — Вдигна рамене. — Просто ми харесва. Ами ти?

Тя също сви рамене и въздъхна.

— Ами, виж сега. Аз имам два почивни дни в седмицата, понеделник и вторник. През останалото време трябва да съм с рокля, найлонови чорапи, високи токчета и грим. И понякога, доста често предполагам, се чувствам като в капан. Затова излизам с колата и спя, където заваря. Тогава не се чувствам толкова… не зная, толкова контролирана. Сякаш все още мога сама да вземам малки решения и не съм вързана за един живот, който не искам да живея. Искам да кажа — допълни тя, — виж ни всички — може би без теб, Джим, но останалите. Ние само отчитаме времето, мъчим се да направим нещо такова, че да го почувстваме като свой истински живот, нали разбирате. Вие, момчета, посещавате кулинарни курсове, Тамара отново започна ежедневната си работа. Може би спя навън, за да си напомням, че истинската ми същност все още си е тук, все още имам време, имам планове, някой ден ще постигна нещо, което ще представлява истинската аз, което наистина ще има значение и докато продължавам да бъда онзи човек, който може просто да скочи и да спи някъде навън, значи съм някой, когото познавам. Все още ме има. — Сякаш смутена от това, колко много разкри за себе си, тя сгуши глава в раменете си и огледа аудиторията си. — Извинете — каза. — ТМИ — твърде много информация. Това е бъбривката вътре в мен. Не мога да я накарам да млъкне.

— Няма нищо — Тамара набоде едно стръкче аругула от купата пред себе си. — Ние сме търпелива къща. И твоята бъбривка е добре дошла.

Мики провери месото, извади го от фурната и го сложи отгоре на печката. Покри го с алуминиево фолио и се обърна към масата.

— Още десет минути да се задуши, докато стане сосът, и ще го ядем. А ти, Алиша, го каза по-добре, отколкото бих могъл аз. Твърде точно. — Въпреки семплото й облекло: стари джинси, карирана фланелена риза и туристически обуща, Мики се бореше с изкушението да се взира постоянно в нея, още от влизането й. Сега обаче си позволи бърз скрит поглед и забеляза отнесените й стъклени очи. — Алиша? Добре ли си?

Тя кимна, прехапала устна.

— Просто, нали знаеш, пак си мисля за Доминик. Цялата тази работа с правенето на нещо, което има значение, изглежда малко неуместна точно сега, това е всичко. Но аз съм добре. Наистина.

Пар гаврътна чашата си и си сипа още малко.

— Какво за Доминик? И ти ли го познаваше?

— Дали го е познавала ли? — възкликна Ян.

И през следващия половин час, докато преполовяваха храната — козето месо се хареса на всички, — те обсъждаха общото между Джим и Алиша като шофьори на Комо, част от живота и политиката в „Сънсет“, доколко нещата си бяха останали същите и доколко се бяха променили.

— Да, но въпреки всички промени — каза Пар, — от това, което чувам, Доминик е вършел общо-взето същото. Разкарва се насам-натам, разговаря с хората, помага с каквото може. Сервира храна. Разтоварва гвоздеи. Не си пестеше силите. Никога няма да повярвам, че Доминик е крал пари. А установените несъответствия? В бизнес с такъв мащаб винаги ще има счетоводни проблеми. Ако обаче някой е вземал пари, това не е бил Доминик.

— Но ти мислиш ли, че заради това е било всичко? — попита Мики. — Че някой е вземал пари и Доминик е разбрал?

— И аз това си мислех — обади се Алиша. — Изобщо не мога да си представя защо е станало. Като се има предвид кой беше Доминик, що за човек беше, просто не е за вярване.

— Е…

Всички погледи се насочиха към Пар.

— Аз обаче обещах на моя внук-готвач, че няма да ходя там и да разпитвам.

Ян седеше на допълнителен стол в края на масата.

— А за какво би разпитвал?

Пар остави вилицата си.

— Просто за онова, за което всички тук говорихме. Дали някой не е вземал пари. Може би някой, който е искал да вземе мястото му. Вижте. Доминик от край време си вършеше работата по своя си начин. Докато той е там, нещата ще продължат по старому. Сега обаче има повече пари и организацията е по-голяма, прав ли съм? Той трябва да участва във вземането на повече решения, но всъщност не изпитва интерес. Иска да бъде на улицата, защото е такъв.

Мики поклати глава.

— Добра теория, Джим, но нека не забравяме, че Доминик не беше точно Свети Франциск Асизки, дал обет за бедност. Само официалната му заплата на тази работа е била шестстотин и петдесет хиляди на година. — Той вдигна ръка срещу очакваните възражения на масата. — Не, че не си ги е заработвал, но също така е бил и основната притегателна сила повечето от тези пари да потекат натам.

— А това лошо ли е? — попита Алиша.

— В никакъв случай. Но да не забравяме, че който го е убил, е заклал кокошката, снасяща златни яйца, година след година. Алиша, Джим говори за сервиране на храна и разтоварване на гвоздеи, но колко често Доминик е организирал и набиране на средства? Почти всеки ден, така ли е? Най-малко четири пъти в седмицата?

— Най-малко — трябваше да признае тя.

Мики сви рамене.

— Казвам само, че не виждам никакъв знак той да е спъвал работата. Всъщност, колкото повече говорим за това, толкова по-склонен съм да се връщам към казаното от Ал Картър — Доминик е имал среща с някого, когото е познавал, за да види с какво може да му помогне. Типично за него, нали? Дискретен, отива да се видят насаме. Въпреки че срещата може да е била насрочена само като повод да го накарат да остане сам, той поне не е знаел.

— Може би не е зле отново да поговориш с Ал Картър, Мики — каза Алиша.

Мики кимна.

— Мина ми такава мисъл.

 

 

Почти петнайсет минути Хънт седя и размишлява в колата си. После се обади на Джина Роейк. Тя го посъветва да напусне местопрестъплението и да се обади анонимно в полицията, за да съобщи какво е видял. Нямало да е лошо даже да си преправи гласа. Не ти трябва, каза му тя, да имаш нещо общо с откриването на тялото на Нанси Нешек, ако това наистина бе тя, в което той не се съмняваше.

И двамата знаеха обаче, че ако постъпи по този начин, той рискува да загуби разрешителното си. Още повече, че просто не можеше да си се представи в подобна роля. Така че, двайсетина минути по-късно, Хънт се обади на Джул, върна се при колата си, паркирана до тротоара и зачака.

Първата полицейска кола, която пристигна, бе чернобяла патрулка на полицейското управление на Сан Франциско. Хънт си даде сметка, че ситуацията в този момент можеше да се окаже опасна, тъй като в най-добрия случай присъствието му тук бе необяснимо. Особено при положение, че престъплението бе убийство, а местопрестъплението — заключено и тъмно имение в един от най-скъпите квартали на града.

Въпреки това нищо друго не можеше да се направи, освен да посрещне нещата открито, така че той присветна с фенерчето си на патрулката, изскочи от „Купъра“ в светлината на прожекторите на другата кола и протегна напред ръка с картата си в нея.

— Аз съм частен детектив Уайът Хънт — съобщи. — Аз се обадих на инспектор Джул.

Единият от полицаите — на табелката с името му върху джоба пишеше Соренсън, — посочи с палец към къщата.

— Там вътре има тяло?

— Да.

— Откъде знаете?

— Видях го през прозореца. — Не му се щеше да навлиза в подробности през кой точно прозорец е гледал и най-вече какво е правил там. Можеше и да не го попитат.

— Сигурен ли сте?

— Напълно, да.

— Добре. — Полицаят отвори задната врата на тяхната кола. — Моля седнете тук, ние се връщаме веднага.

Прозвуча като покана, но Хънт знаеше, че задните врати на патрулните коли не се отварят отвътре и има решетка, която пречи да се проникне в предната част. Той бе задържан по възможно най-любезния начин.

Соренсън каза:

— Да вървим, Лу — и те поеха заедно към вече тъмната предна площадка. Соренсън натисна бравата, позвъни и извика „Полиция“ няколко пъти, но отговор не последва. През това време неговият партньор светеше с фенерчето си през прозорците от двете страни на входната врата. След кратък разговор те се върнаха при патрулката и отвориха вратата.

— Навсякъде е заключено.

— Зная.

— И отзад също ли?

— Точно така.

— Не видяхме нищо — каза Соренсън.

Хънт излезе.

— По-наляво — обясни той. — Малко след ъгъла.

— Видели сте нещо там? Ние нищо не видяхме.

— Беше по-светло.

Хънт тъкмо бе почнал да съжалява, че не е приел съвета на Джина да се обади анонимно, когато друга фигура се приближи по улицата отдясно.

— Извинете — каза мъжът. — Аз живея точно отсреща. Какво става тук?

Соренсън го чу и направи няколко крачки по пътеката към вратата.

— Бихте ли се отдръпнали, сър? Има вероятност това да е местопрестъпление.

— Местопрестъпление. Какво се е случило?

Сега Соренсън освети с фенерчето си и двамата.

— Не сме сигурни — отговори той и в това време друга кола спря зад неговата.

— Ето го сержантът — каза партньорът му.

— Да се надяваме.

 

 

Най-накрая Джул пристигна с личното си камри, но не и преди да дойде още една патрулна кола, един ван на Канал 3, които сигурно бяха прихванали обаждането на диспечера, линейка (в случай, че жената не се окажеше мъртва и се нуждаеше от медицинска помощ), както и шестима местни — съседи, материализирали се върху досега безлюдната улица. До пристигането на Джул никой от петимата полицаи, които светеха с фенерчета и надничаха през входната врата и предните прозорци, не бе успял да зърне тялото.

Хънт знаеше, че ще му се наложи да признае, че е ходил до страничния прозорец и е шпионирал. Почна да го завладява лошо предчувствие.

 

 

Нощта бе ветровита, вече бяха изминали поне два часа от първоначалното обаждане на Хънт до неговия приятел. Пет минути след пристигането му Хънт се опита малко по-подробно да обясни какво всъщност е правил тук и най-накрая насочи Джул към страничния прозорец, откъдето той видя достатъчно, за да разпореди влизане. После, след кратко обсъждане, решиха, че биха могли просто да изпълзят вътре, ако успееха да отворят някой от прозорците. Соренсън изкърти малка част от един прозорец на приземния етаж срещу стаята, където лежеше тялото. За около минута някой пропълзя вътре, включи осветлението и отвори входната врата.

И естествено откриха напълно мъртвото тяло на Нанси Нешек.

Междувременно обаче строшаването на стъклото бе включило алармата, вследствие на което бяха привлечени всички останали съседи — те наброяваха поне трийсет, — както и още четири патрулни коли за контрол над тълпата. Хънт се облегна на капака на купъра си със скръстени ръце, тъй като замръзваше в тънкото сако.

Сигурен бе, че един ден ще се смее на целия този сценарий, при който след оглушителната като училищен звънец аларма сега вече бяха налице шест полицейски коли, на две от тях бяха включени въртящите се синьочервени светлини, тринайсет ченгета без Джул, трима санитари с линейката си, както и още един новинарски ван с екип, който отразяваше развиващия се абсурд.

В момента обаче в това нямаше нищо смешно.

Най-накрая фирмата по поддръжка на алармата успя да я изключи и внезапно настъпилата тишина се почувства като вакум в нощта.

 

 

— Гадна работа. Наистина — отбеляза Джул.

— И аз не съм особено въодушевен — съгласи се Хънт.

Вече беше полунощ.

Тялото на Нанси Нешек все още лежеше във всекидневната, където някой я бе ударил повече от веднъж с ръжена от камината, вследствие на което тя бе умряла. Криминолозите все още работеха и снимаха местопрестъплението. Помощник-следователката бе с тях в очакване да свършат, за да разпореди отнасяне на тялото. В момента тя разговаряше със Сара Русо, която преди около час най-сетне бе пристигнала, силно ядосана след като същата нощ бе участвала в изземването на лимузината и късната й вечеря бе прекъсната. Очевидно нямаше желание да вижда нито Хънт, нито Джул.

Така че Хънт и Джул седяха навън в буса, който служеше за подвижен команден център на полицейското управление на Сан Франциско, далеч от суетнята и враждебността.

— Нешек наистина ли ти се е обадила по повод на наградата? — попита Джул.

— Снощи. Но не, за да даде информация. А за да зададе въпрос.

— И ти нямаш никаква представа какъв е бил той?

— Никаква. — Хънт поклати глава. — Сигурен съм единствено, че не е бил, дали зная как се изчислява дължината на окръжност.

— Пи ер квадрат — каза Джул.

Хънт обаче продължи да клати глава.

— Не. Това е лицето на кръг. Мисля, че е две пи ер, но така или иначе, тя не се е обадила за това.

Джул се поколеба.

— Тогава какво те доведе тук?

Хънт му обясни — първоначалното обаждане с нотка на спешност, невъзможността Нешек да бъде открита и на двата номера през целия ден.

— Но всъщност в крайна сметка — заключи той, — си беше предчувствие.

— Предчувствията са хубаво нещо.

— Тогава да ти кажа още едно. Който е направил това, го е направил и с Комо.

— Не е невъзможно, може би дори твърде вероятно — той посочи към къщата. — Дай да видим оня, дето го е свършил, дали не ни е оставил някаква улика. Имам предвид, да види полицията, не аз и ти.

— Мислех, че ще споделяме всичко солидарно.

— Грешка. Всъщност, извади късмет, че не седиш в стая за разпити някъде по центъра и ти го знаеш. — Както се развиваха нещата, това навярно беше така. Как би могъл да докаже, че в действителност не беше дошъл тук да говори с Нешек — влязъл е в къщата, където по някаква причина я е ударил с дилафа, после е нагласил алармата, заключил е, излязъл и се е обадил на Джул? Очевидно и двамата, Джул и Сара, бяха достатъчно наясно с тази възможност и затова не бяха позволили на Хънт да влезе в къщата, за да няма после удобно обяснение, ако намерят следи от присъствието му вътре — пръстов отпечатък или косъм. И преди Хънт бе задържан и разпитван и знаеше, че единственото, което стоеше между него и нов разпит сега, бе снизходителността на Джул и Русо. — Но при всички случаи — продължи Джул, — ще искам писмени показания от теб до утре, да кажем ранния следобяд.

— Стига, Дев, това е…

— Това е единственото предложение, което ще получиш от мен, Уайът и то е дяволски добро. Предлагам ти да го приемеш, преди да включа Сара и да й поискам мнението, което не вярвам да е толкова толерантно.

Уайът се приведе напред в стола си.

— Дев, нали разбираш, че дори не бях длъжен да докладвам за това. Можех да се прибера вкъщи и да оставя някой друг да открие тялото след три дни, седмица или кой знае кога.

— Можеше, но това би било престъпление. Когато частен детектив открие труп, от него се очаква да съобщи. Имаме си нещо като правило, ако откриеш труп, ние да изискаме показания. За да попълним следственото дело. Това наистина не подлежи на обсъждане, Уайът. И си е услуга, която навярно не бива да ти правя. Но честно казано, в сърцето си, не мога да си представя ти да си убил тази жертва тук.

Хънт пресилено се ухили.

— Много съм ти благодарен.

— Няма защо. Значи, до утре следобяд.

Хънт направи един последен опит.

— Нали знаеш, че погребението на Комо е утре в единайсет? Възнамерявах да отида, да видя кой ще се появи, да поговоря с няколко човека.

— Целият свят ще се появи.

— Да, но исках да кажа, че в ранния следобед ще съм в зелената зала на Военния мемориал.

— Ами — усмивката на Джул не беше весела, — в такъв случай по-добре да ти свалим показанията преди единайсет. Всъщност, ако продължим да говорим още, ще стане така, че да слезем още сега в центъра и да оправим нещата до разсъмване, ако предпочиташ. Така добре ли е?

На Хънт не му звучеше добре. Предишното предложение бе по-добро. Затова стана, стисна ръката на Джул, обеща да се яви преди единайсет и му пожела приятна вечер.