Джон Лескроарт
Наградата (30)

31.

Хънт изслуша Мики, който най-подробно му разказа дума по дума и жест по жест разговора си с Лорейн Хес. Каза дори за симпатичната членка на Батальона, която бе донесла понички с карамелов пълнеж, за — по същество, — желязното алиби на Хес и за сина й Гари с огромните домашни. Докато стигне до описанието на това, колко се е разстроила Хес от мисълта, че може да е по някакъв начин заподозряна, до въпроса й къде е живеела Нешек и шеговития коментар колко бързо е трябвало да кара от там до „Телеграф хил“ след срещата в понеделник вечер, Хънт вече бе проумял, че Мики нарочно шикалкави и го прекъсна.

— Не, че всичко това не е впечатляващо, Мик, но Там каза, че си имал нещо важно.

Вече беше упражнил небрежния си тон, когато бе съобщил на Тамара, затова и сега каза по същия начин:

— Е, не съм сигурен всъщност колко е важно, но там се натъкнах на Ал Картър и го попитах дали не е видял Джим на погребението вчера. Той ми каза, че го е видял. Когато извел Алиша, след като госпожа Комо…

— Зная всичко за това — прекъсна го отново Хънт.

— Ами, може би не е така. — Кратко колебание. — Картър ми каза, че Алиша предложила да закара Джим вкъщи.

След няколко секунди на мълчание, Мики попита:

— Уайът? Тук ли си все още?

— Казваш ми, че твоята Алиша е откарала Джим вкъщи?

— Във всеки случаи, предложила му е. Не зная, дали наистина го е направила.

— Попита ли я?

— Тогава щях да зная със сигурност, нали?

— Не ми се прави на умник. Говорил ли си с нея или не?

— Не.

Хънт бавно издиша.

— Сигурен ли си?

Мики не отговори.

Ново мълчание.

— Уайът?

— Мисля. За нищо не си говорил с нея, откакто я оставихме тази сутрин, включително и за това, така ли?

— Току-що ти казах, че не съм.

— Зная. Просто не искам отново да имаме недоразумения.

— Отново?

— Сещаш се. Като последния път, когато ти казах, че не искам много да се мотаеш с нея, за да си в безопасност, тъй като тя е потенциално заподозряна, а следващото нещо, което правиш, е да я доведеш в дома ми. Такова недоразумение.

— Не съм говорил с нея. Обадих се на теб.

— Да, така е. Добър ход. Мислиш ли, че ще можеш да се въздържиш и да не говориш с нея, преди аз да имам тази възможност?

— Ако така искаш.

— Така искам.

— А кога ще го направиш?

— Дяволски скоро. Може по обедно време да отида. Вкъщи, имам предвид.

— Добре.

— Мик?

— Да?

— Кажи ми истината. Зная, че искаш да й вярваш. И лоялността е чудесно нещо, впрочем. Но това не променя ли донякъде отношението ти към нея?

На Мики му трябваше малко време, за да отговори.

— Опитва се.

Хънт също помълча, после въздъхна.

— Ако е така, остави го да се случи. Не му се противопоставяй, както сестра ти направи с Крейг. Заключи го някъде засега, а после, когато можеш да се справиш, го извади на бял свят и го проумей. Става ли? Това е моят съвет. Може да се наложи да предприемем нещо във връзка с нея по-скоро от три дни. И за тази цел може да ми потрябваш. Ако се стигне дотам. Чуваш ли какво ти говоря?

— Така мисля.

— Искам повече, отколкото само да мислиш така. Не си го измислям аз. Не става въпрос, дали някой иска да вярва в нещо, което не се е случило. Тя каза ли ти за шала, намерен от Джул? Нейния шал?

— Да. В лимузината. Точно тогава решила да се махне от дома си. Помислила си, че ще се върнат за нея. Но го била изгубила още преди няколко седмици.

— И на Девин така е казала.

— Ти и на това ли не вярваш?

— На някои неща е по-трудно да се повярва, отколкото на други.

— И кое му е трудното на това?

— Ами, най-вече фактът, че тя пропуска една мъничка подробност. Нали знаеш, винаги е твърдяла, че не са имали нищо интимно с Комо?

— Убеден съм в това. Не е имала. Сигурен съм.

— И тя така казва. Точно, както ни уверяваше и че той не я е уволнил онази сутрин, а? Не е била интимна и с никой друг там, в „Сънсет“, нали?

— Няма данни за обратното, Уайът. С кого, например?

— С когото и да е. Но аз фактически подозирам Комо, както мисли и Девин.

— И какво общо има това с нейния шал?

— Това е още едно нещо, което не бива да й казваш и още една причина изобщо да не разговаряш с нея. Наясно сме по този въпрос, нали?

— Да. Вече се разбрахме. Няма да говоря с нея, поне докато ти не си говорил. Обещавам. Но какво?

— Такова, че някои си е оставил семето на този шап, Мики. Ето какво.

 

 

Хънт затвори телефона и вдигна поглед.

Тамара стоеше на прага на кабинета му.

— Само от това, че е закарала Джим, не следва, че… — започна тя.

— Не почвай отново. Не зная какво следва или не следва. Но ако освен всичко друго, ще се налага да издирваме и Джим, ще я разпитам какво знае, дори и само, за да проследим действията му по време. Всъщност — той си погледна часовника и почна да се изправя, — стига с това. Отивам там още сега. Поне да установя на какво положение сме.

— Постой малко. Преди да тръгнеш.

Той отново се отпусна.

Кимайки замислено зад бюрото си, Хънт най-накрая отново стана.

— Не зная кога пак ще имам възможност. Трябва да ида и да говоря с нашата заложничка.

— И аз ще дойда с теб.

Хънт поклати отрицателно глава.

— Няма да ти позволя, Там.

— Ако действително имаш такива притеснения за нея, Уайът, трябва просто да й се обадиш.

— Ако го направя и я уплаша, а това може да стане с всеки от въпросите ми, тя пак ще избяга и тогава сме наникъде, нали?

— Аз продължавам да не вярвам, че ще го направи. Не мисля, че ще се случи което и да е от тези неща.

— Браво на теб. Но това си е моя идея, нали? Не искам да допусна и най-малката възможност нещо да ти се случи, не и сега, когато едва те върнах обратно. — Той я потупа по ръката и леко я целуна по страната. — Ти само пази форта, става ли? Предвиждам, че цялата банда на Уилард-Уайт ще звъни през целия ден и ще им трябва твоето ръководство. А аз междувременно ще ти се обадя на мига, в който науча нещо.

Макар тя да въздъхна, той беше сигурен, че ще изпълни желанието му.

— Добре. О, Уайът? — добави Тамара. — Също и Джим. Не забравяй за него.

— Няма начин, Там. — Вече си обличаше палтото. — Той е най-отгоре в списъка ми.

 

 

— Беше онзи детектив от клуба „Хънт“ — каза Лола Санчес на съпруга си, след като затвори зад себе си вратата на личния му кабинет в Коалиция „Мишън стрийт“. — Искаше да знае какво сме правили след срещата на ОВ. После пита за последния вторник, преди една седмица, нощта, в която бе убит Доминик. Не каза, но съм сигурна, че ще ти се обади, може би си следващият.

Лола, силно напрегната, дори когато бе най-отпусната, в настоящия момент далеч не бе спокойна. Тенът на силното й, привлекателно ацтекско лице беше подчертан, черната й коса, обикновено хваната назад и нагоре, се бе измъкнала там, където я бе подръпвала по време на разговора си с Мики.

Джейми бе станал и заобиколил бюрото си, още преди тя да свърши. Той я настани на кушетката до страничната стена и седна до нея, обхванал двете й длани със своите.

— Няма защо да се безпокоиш, любов моя. Лен няма да позволи да ни се случи нищо. Имаме споразумение.

— Да, но и преди сме имали споразумения с него. Лен наистина не го е грижа за никой друг освен за самия себе си. Знаеш това. И двамата го знаем. Виждали сме го.

С безизразно лице Джейми стисна ръцете на жена си. Без съмнение, Лола беше права, характерът на Лен Търнър и него силно го тревожеше, но гадната истина бе, че ако искаш да си в играта в Сан Франциско, Търнър бе твоят човек. Той контролираше голяма част от парите и направляваше тяхното разпределяне.

Много по-неотложна грижа обаче представляваше склонността на жена му да изпада в паника. Самият Джейми не бе убеден, че само защото някакъв частен детектив искал да знае какво са правили в нощите на двете убийства, това непременно означаваше, че действително има заподозрени. Пък и частният детектив нямаше нито местна, нито федерална власт. Никой нямаше реална причина да разследва какво са правили той или жена му, обаче характерът на Лола винаги бе проблематичен.

Според плана, тя трябваше да поеме ръководството тук, в „Мишън“, до няколко седмици или месец, а докато това стане — ако станеше изобщо, — щеше да се наложи да се научи да носи тежестта на тази отговорност, без да й позволява да я смаже. Джейми бе наясно, че понякога в техния бизнес, човек трябва да действа бързо и да тълкува правилата малко по-свободно. Трябваше да се работи с Лен Търнъровците и дори с Доминик Комовците, колкото и да бе трудно. Така ставаше в големите лиги и хладнокръвието пред предизвикателствата и бедите бе един от белезите на лидерството. Както и успехът.

Той се приведе и леко я целуна.

— Просто забрави за Лен Търнър — посъветва я. — Главното е ти и аз да не си противоречим в нищо, което казваме. Имаме си добре подредена история и на никого няма дори да му хрумне да се съмнява в нея. И така, какво точно каза на този човек, че си правила в понеделник след срещата? За да кажа и аз същото. Надявам се и вярвам, че каквото и да е било, си твърдяла, че през цялото време си била с мен. Si?