Джон Лескроарт
Наградата (5)

5.

Алиша Торп живееше сама в една стая на приземния етаж на натруфена викторианска къща в горен „Масоник“ и макар да наближаваше 2:00 часа следобяд, когато отвори вратата на самостоятелния заден вход, ставаше ясно, че никъде не е мърдала през деня. Не беше необходимо опитно детективско око, за да се види, че част от деня е прекарала в плач, но липсата на всякакъв грим и бледото изражение не можеха да прикрият фундаменталната истина в описанието, което Ян й бе направил. Най-малкото, което можеше да се каже за нея, бе хубавичка. Очевидно беше и без сутиен под тениската с емблемата на санфранциския зоопарк, втъкната в шорти на червено райе.

Денят бе топъл, небето ясносиньо и не духаше вятър. Маса с четири стола и рекламен чадър на „Чинцано“ красяха малкото тухлено патио пред вратата и след като се запознаха, тримата отидоха там и се настаниха.

— И така — започна Мики, — за днес все още никакви ченгета ли не са идвали?

— Не.

— А колко време разговаряха с теб вчера?

— Около час. Бяха двама, мъж и жена.

— Запомни ли имената им?

Тя поклати отрицателно глава, но после каза:

— Почакай — след което изведнъж скочи и се втурна в къщата. Няколко секунди по-късно се показа отново и подаде на Мики две визитни картички.

— Е, доста прилични новини — отбеляза той с усмивка и искрена изненада.

— Какво?

— Познавам тези хора. Те са от добрите. Девин Джул е може би най-добрият приятел на моя шеф.

— Не виждам как това ще ми помогне на практика — каза Алиша.

— Ще помогне, защото те навярно ще говорят с нас неофициално. Може и да са склонни да проявят известна благосклонност, която иначе не е задължителна част от процедурата по арестите. И най-малкото нещо сега е от полза. Ще видиш.

— Надявам се да не видя. — Големите й очи се разтвориха широко — видя се бялото около искрящите й зелени ириси, — тя протегна ръка и докосна неговата за секунда. — Значи смяташ, че ще ме арестуват?

Мики премина в отстъпление:

— Не, не, не. Казвам само, че може да се окаже предимство, че познаваме инспекторите, това е всичко. И че и те ни познават. Няма да навреди.

Мики не бе сигурен дали това е така. Определено, ако Алиша се превърнеше в главен заподозрян, имаше всички шансове тя да се окаже с белезници в мига, в който разследващите убийството констатираха, че имат достатъчно доказателства да я арестуват. И независимо от каквито и да било лични връзки между Хънт и някой от двамата, те щяха незабавно да я задържат.

От друга страна, в редица други случаи Хънт бе играл ролята на адвокат на дявола по отношение на Девин Джул, благодарение на което повече от веднъж бе предпазвал Джул от прибързани действия и арест на неправилния човек. Обаче в един от последните случаи на Джул, делото по убийство „Народът на щата Калифорния срещу Стюарт Горман“, приятелката на Хънт, Джина, бе разпънала на кръст инспектора в качеството му на свидетел, за да постигне оправдаване на клиента си, което бе обтегнало отношенията между Джул и Хънт. Така че цялата работа с познаването на експертите по убийствата беше както лична, така и неясна, но Мики си спомняше случаи, в които това бе работило в полза на Хънт и му се щеше Алиша да повярва, че и сега ще стане така.

— Познанството с тези хора може и да не навреди — каза Ян, — но и няма да е от полза, ако Алиша не ти стане клиентка. Затова дай да не й надигаме надеждите.

— Защо да не мога да ти бъда клиентка? — попита Алиша.

— Има проблем с парите — започна Мики, — но аз го премислих отново и може да не се окаже непреодолим. Ще трябва да говоря с господин Хънт и да видя какво ще каже той, но ми се струва, че би могъл да се намери начин да разследваме това нещо, от твое име — което е и вашето желание, — и същевременно да ни се плати, за да го сторим, което пък е нашето желание.

— И как ще го направиш? — попита Ян.

Мики позабави отговора си, понеже още не бе съвсем сигурен.

— Първата стъпка е да се свържем с благотворителните организации, в които е участвал Доминик, и да видим, дали някоя от тях няма да е склонна да отдели средства за награда. — Той погледна право в Алиша. — Ян ми каза, че през последните няколко месеца си станала много близка с него. Вярно ли е това?

Тя хвърли бърз поглед към брат си, после отново се обърна към Мики.

— Бях доброволка в младежкия проект „Сънсет“. Запалих се по работата. Надявам се тя да стане работата на живота ми.

— Значи познаваш тези хора? Хората, с които Доминик е работил?

— Някои повече, други по-малко, но вече ги познавам всичките, да.

— В такъв случай, ще се съгласиш ли да работиш с нас, ако се окаже, че така ще сме в състояние да ти помогнем?

Тя се поколеба само за миг, после го погледна.

— Каквото и да се иска — отговори.

— Добре — каза Мики. — Тогава ще избистря някои подробности и ще ги представя на господин Хънт да видим какво ще каже.

Тя отново постави ръка на неговата.

— Благодаря ти — каза му. — Страшно много ти благодаря. — Очите й бяха станали стъклени, навярно подготвени за нови сълзи. — Аз наистина не съм го убила — каза тя. — Да, много държах на него. Той беше страхотен човек и може би бяхме станали малко по-близки, но наистина не съм го убивала.

— Приемам това за дадено — каза той. Мики се изкушаваше да я попита какво има предвид под „малко по-близки“, но ако им станеше клиентка, щеше да има достатъчно време за всички тези въпроси. Даде си сметка, че доста се вълнува от усещането на ръката й върху своята, затова я потупа с професионален маниер и се отдръпна от масата. Изправи се, извади от портфейла си две визитни картички и ги подаде на Алиша и брат й. — Ако ченгетата дойдат отново, използвай правото си на едно обаждане и се обади на мен. Така ще мога поне да те свържа с добър адвокат. Междувременно нека да видя какво мога да направя.

 

 

Домът на Уайът Хънт беше уникално място, рязко отличаващо се от заобикалящия го индустриализиран квартал „Саутмаркет“. Обликът на квартала се формираше от Съдебната палата на Сан Франциско, намираща се на по-малко от три пресечки — шестетажен синьосив бетонен блок, който би бил на мястото си в Източен Берлин преди падането на стената. Еднообразните, мръсни, целогодишно обдухвани от ветрове улици не бяха толкова западнали или опасни — както в областта Тендърлойн например, — а просто потискащи, нерядко опустели, особено през уикенда, както сега.

На всяка улица можеха да се видят по една-две опразнени витрини на магазини, някое заведение за бърза храна, офиси на служебни гаранти, кабинет на китаец зъболекар или акупунктурист, сервизи за авточасти, рекламни агенции или магазини за преоценени дрехи. На всяка пресечка можеше да се намери бар или по-често заведение, представящо се за клуб, който всяка нощ бе ориентиран към различна клиентела — в понеделник — хип-хоп танци, във вторник лесбийско парти, друг път — салса в малките часове или караоке. Скитници, нощни птици, безпризорни и всякаква друга измет, която съществуваше на ръба и най-вече през нощта в един от най-бляскавите и пищни градове на света.

Насред всичко това, в един бивш склад за цветя, Уайът Хънт бе създал своеобразна страна на чудесата. Той бе запазил външната структура непокътната, така че първото нещо, което поразяваше, ако се влезеше през входа, съседен на вратата за гаража откъм улица „Бренън“, бе самият обем на огромното пространство под гофрирания железен покрив, извисяващ се над повече от осемстотин квадратни метра между стени, издигнати може би на шест-седем метра височина.

Следващото нещо, което бе най-вероятно да се види, щом човек влезе, бе или „Мини Купър“-ът на Хънт, паркиран до гаражната врата, или половината баскетболно игрище, отговарящо на изискванията на НБА, което той бе взел почти без пари от „Уориърс“. Ако се пресече игрището, се попада в друга работно-игрална зона, пълна с китари, усилватели и бюра с компютри, и се стига до врата в стената, простираща се от единия до другия край на огромното помещение.

От другата страна на стената Хънт бе изградил жилището си — спалня, баня, библиотека, кабинет, кухня — на двеста и осемдесет квадратни метра. Всичко в бяло и пастелно и модерно, модерно, модерно. Множество стъклени тухлички в стената към алеята отзад, над тях — високи прозорци, за да влиза естествена светлина, а окаченият таван тук бе снижен до около четири и половина метра.

И сега, на дневната светлина от прозорците, гледащи към улица „Бренън“, и от вратата на гаража, Мики и Хънт играеха баскетбол. Звуците от топкането на топката, пръхтенето и скърцането на обувките им по дъсчения под отекваха от неуплътнените стени наоколо.

Играеха един срещу един, на принципа „уинърс аутс“, което даваше огромно предимство на Хънт, тъй като той бе далеч по-добър играч и — независимо, че възрастовата разлика бе повече от петнайсет години, — в по-добра физическа форма от Мики. „Уинърс аутс“ означаваше, че всеки път, когато някой отбележи гол, топката остава негово притежание. В началото на играта Мики бе отбелязал четири бързи коша за по една точка, но после Хънт му открадна топката и направи неприличните двайсет последователни коша.

Мики, който вече се чувстваше като парцал, се довлачи до центъра на игрището, но Хънт взе топката, излъга го отдясно и се измъкна отляво. В резултат на тези движения Мики се оказа унизително проснат по задник, а Хънт дриблира три пъти и отбеляза победната си двайсет и първа точка с триумфален вик:

— Ха!

 

 

Те пиеха лимонада и си възстановяваха дишането — по-скоро Мики, не Хънт, — седнали един до друг на площадката, която водеше от кухнята на Хънт към алеята зад склада-дом.

— Двайсет и едно на четири — успя да изрече задъхано Мики. — Колко жалко е това?

— Трябваше да играем „лузърс аутс“^[1]. Така повече пъти щеше да пипаш топката.

— Страхотно. Напомни ми го следващия път. Ако изобщо има следващ път, в което, точно сега, малко се съмнявам. — Мики сръбна от лимонадата, после потърка студеното стъкло в челото си. — И защо ли те оставих да ме придумаш? Не дойдох тук, за да бъда размазан на баскетбол.

— Да, обаче ти дойде, а аз си целех коша сам-самичък. И ти ми говориш кое било жалко. Ти се съжали над мен, за което съм ти благодарен и задължен.

— И затова ме остави да спечеля, така ли?

Хънт се изкикоти.

— Може би не. Това не е съвсем в моя стил. Ако ще играя, ще те бия.

— Забелязах. Поздравления. Мисията изпълнена.

Хънт кимна в съгласие.

— Значи на теория — добави Мики, — това означава, че все още си ми длъжник, така ли?

— Точно така, на теория. — Хънт отпи от чашата си. — Клониш ли нанякъде?

— Не съвсем, само към причината, поради която всъщност дойдох. Искаш ли да отгатнеш кои ченгета са поели случая на Доминик Комо?

Хънт отпи от лимонадата, избърса потта от челото си, после изтри ръце в тениската. Той погледна към изрисуваната с графити сграда от другата страна на алеята.

— Е, щом поставяш въпроса по този начин, предполагам, че Девин е един от тях. А Русо му е партньор.

— Да не би да имаш кристално кълбо?

Хънт сви рамене при комплимента и разпери длани.

— Елементарно, скъпи ми Дейд. Но, ако смея да запитам, това има връзка с нас, защото?

— Защото ще можем да разговаряме с тях.

— За Комо? И защо ще искаме да го правим?

Мики си пое въздух и се впусна в обяснение на своята стратегия, по средата на което бе прекъснат от Хънт:

— Чакай малко. Добра идея, но ченгетата вече си имат отдел, които се занимава с обажданията по повод на награди.

— Зная. Но важното е, че ние ще се ориентираме към хората, които не биха се обадили на властите, нито на ченгетата.

Хънт пое меко:

— Мик, не се обиждай, но идеята, както и човекът, който би се обадил, са просто тъпи. При това влагам възможно най-добро чувство. Така или иначе, ние ще трябва да предадем на ченгетата всичко, до което се доберем. Така че, някой си се обадил първо на нас — голяма работа. В крайна сметка ще говорят пак с ченгетата. Тук нямаме предимство. Не можем да обещаем анонимност. Просто ще бъдем едно излишно телефонно обаждане.

— Да, но номерът е изобщо да ги накараме да се обадят. Едва след това лекичко ги въвеждаме в процедурата, което може и да не е толкова трудно, ако става въпрос за много пари и насреща си нямаме пълни откачалки. Може първоначално да не питаме за имена. Не можем да разкрием нещо, което не знаем. Ако изглежда, че действително притежават някаква информация, просто ще им обясним, че ще се наложи да ги идентифицираме, ако искат да вземат наградата. Цялата идея, Уайът, е в това да получим информация от хора, които иначе нищо не биха казали. Подробностите можем да уточняваме по-късно.

— И в мечтите ти — за колко голяма награда говорим?

— Нямам представа. В най-добрия случаи петдесет, може би сто хиляди, а може и повече. Не зная колко часове ще ни платят, но поне ще е някаква работа, която за още известно време да позакърпи положението…

— И отново — как ще намерим хората, готови да предложат награда?

— Хаиде де, Уайът, поразсъждавай малко с мен. Аз ще ида и ще поговоря с тях. Ще пуснем мухата на хората, които вече са склонни. Комо беше важна клечка в половината от тези благотворителни организации, както като консултант, така и като член на борда на директорите или директор. Той беше голяма работа. Ще се редят на опашка да помогнат да се залови убиецът му.

Хънт се изправи на крака, пресече алеята, после се обърна и се облегна на стената. Отпи от чашата си.

— А хрумвало ли ти е, че и полицията може вече да се е наредила на опашка да хване убиеца му? И няма да оцени нашето включване?

— Ами точно тук е ролята на Джул и Русо. Ще ги убедим колко сме ценни за разследването.

— Ако предположим, че Девин и Сара изобщо ще искат да говорят с мен.

— Аз го вярвам.

— Ами, мъчно ми е да го кажа, но и тази работа не ми се вижда много вероятна. — Хънт се оттласна от стената. — Аз се опитах да оправя нещата, но двамата с Дев нещо спряхме да движим заедно, след като Джина го сръфа на свидетелската скамейка по случая „Горман“.

— Да, помня. Но нали в крайна сметка той закопча истинския убиец по този случай? Благодарение на теб и Джина?

— Така е.

— Е?

— Е, съгласен съм. Той би трябвало да прелива от благодарност, задето възродихме западащата му кариера. Но някакси не погледна така на нещата. По-скоро си мисли, че съм му направил постановка, а Джина го е прецакала. А тя наистина го изложи на процеса. Не, по-лошо. Изкара го некомпетентен и глупав. А аз й помогнах. — Той поклати глава. — Така че, отговорът е не. Не на почти всичко, за което съм го помолил оттогава.

— Това обаче е нещо ново. И ще му спести време и усилия, вероятно по много и от двете. Трябва да проумее това. Ако не той, Русо ще го проумее.

— Може би. — Хънт се върна на площадката, приседна отново, довърши лимонадата си на един дъх и сложи чашата на цимента между краката си. — Ще си помисля. И наистина оценявам усилията ти да ни спасиш, Мик. Но не съм сигурен, че това е начинът. Трябва ни повече от един случай.

— А може и да не е така. Ако се справим добре с един случай, хората може и да почнат да си спомнят, че по принцип вършим добра работа. Това, което се опитвам да направя, е да ни върна обратно на улицата. Теб да те върна обратно на улицата, вместо да седиш в офиса и да чакаш телефонът да звънне.

Хънт раздразнено въздъхна.

— Не че се оправдавам, Мик, но аз правя повече от това. Доста повече. Нормалният начин е клиентите да те намерят. А изглежда никой не гори от желание да ни вкара в играта.

— Тогава ще си играем своята игра. Можем да вкараме в нея тези хора, убеден съм.

— Откъде знаеш?

Мики си пое дъх, колебаейки се. Алиша Торп беше другият фокус на елипсовидната орбита, в която трябваше да навлязат, а досега той напълно я бе загърбил.

— Има една жена, която може би вече е заподозряна и която е познавала Комо и повечето от нещата, с които се е занимавал. Тя може да ни свърже с нужните ни хора.

Хънт го стрелна с поглед.

— Тя е заподозряна?

— Не е изключено. Джул и Русо са говорили с нея.

— Има ли алиби?

— За кога? Никой няма представа кога точно е умрял Комо.

— Значи отговорът е не, няма алиби — заключи Хънт. — А иначе ние знаем, че е невинна, защото…?

Мики въздъхна.

— Невинна е, Уайът. Първоначално тя искаше да ни наеме да открием кой е убил Комо. Не би направила това, ако сама го е сторила.

— Толкова много аргументи има срещу тази теза, че не зная откъде да започна. — Въпреки това Хънт протегна напред ръка и направи физиономия. — Достатъчно хубава ли е, че да повлияе на преценката ти?

— Надявам се, че не. — Мики се обърна към него, срещна погледа му и кимна. — Възможно е, но не мисля. За протокола обаче още утре бих се оженил за нея, ако ме поиска.

— Добре е да го зная. И е имала връзка с Комо? Интимна?

— Не зная. Може би.

— Но не го е убила?

Мики отново се поколеба.

— Да го кажа така, мисля, че бихме могли да изберем да повярваме, че не го е убила и това няма после да ни изиграе лоша шега. Това е изчислен риск, а също и единствената интрига в града. А междувременно тя би могла да ни свърже с хора, които да ти платят, за да се върнеш в играта. Може да е краткосрочен план, но познай какво?

— Ти ми кажи.

— Не. Ти ми го каза преди десет минути. Ако ще играеш, ще биеш. Ако не — ще умреш, или ще убиеш някой, но няма да се откажеш.

Хънт се изкикоти.

— Ласкаеш ме, Мик, наистина. Но онова беше баскетбол.

Мики Деид поклати глава, искрено развеселен, че шефът му май не осъзнаваше тази фундаментална истина за себе си.

— Не се самозалъгвай, Уайът. Така е с всяка игра, в която се вкарваш.