Джон Лескроарт
Наградата (3)

3.

Гладко избръснат, изкъпан, със спортен панталон и риза, яке „Маунтин хардуер“ и обувки за тенис, Мики отиде пеша до парка Голдън гейт, продължи още около четиристотин метра и се озова до музея „Де янг“.

Вдясно се извисяваше една от любимите му съвременни добавки към градския пейзаж. В съседство с музея на девет етажа височина във вече тъмнеещото небе се издигаше необичайна на вид кула. Отвън тя изглеждаше като направена от метални панели — може би мед? — в които бяха вградени най-различни дефекти, от бучки, до вдлъбнатини и дори дупки. Още по-неочаквано бе, че особено на пръв поглед, във височина кулата сякаш се изкривяваше; правоъгълната в основата си форма нагоре се извиваше и на върха се превръщаше в отричащ гравитацията успоредник. От върха, на който имаше панорамна платформа, Мики със задоволство бе открил, че основата на кулата е на една линия с линията на парка, ориентирана изток-запад, но самият връх бе така извъртян, че да следва линията на централните улици.

Щом влезе, той спря за минута, заслушан в джаз квинтета, свирещ във фоайето — традиция в петък вечер — после взе асансьора до върха. Сякаш нямаше сила на притегляне. Беше идвал тук не по-малко от четирийсет пъти и всеки път това място упражняваше магията си над него. Прозорците бяха огромни, широки и високи и през тях целият град се разкриваше на длъж и шир. И понеже, благодарение на извитата архитектура на кулата, под него изобщо не се виждаше сграда, усещането винаги беше сякаш плува. Слънцето тъкмо бе изчезнало в океана и сега пурпурното западно небе бе лумнало в прекрасни оранжевочервени облаци. Мостът Голдън гейт бе насреща, точно вдясно от него. А непосредствено зад него небостъргачите в центъра тъкмо почваха да проблясват с нощното си осветление.

Тази нощ обаче той не бе дошъл заради гледката. Заради формата си на успоредник, подът завършваше с остър ъгъл в северната и южната си част. Мики погледна наляво и отиде до края, където, както очакваше и се надяваше, седеше сестра му, с хипнотизиран вид, прегърнала колене, облечена в суичър с качулка и камуфлажен панталон.

— И ти позволиха просто така да си седиш тук цял ден? — попита той.

Тя вдигна поглед и сви рамене.

— Не преча на никого.

Мики приклекна на едно коляно.

— Мислеше ли да се прибереш вкъщи по някое време?

— Естествено.

— Кога?

— Накрая.

— Добре. Така поне ще зная, да не давам стаята ти под наем. — Млъкна за малко. — О, и в случаи, че се чудиш, Джим е добре.

Сега тя бързо и изненадано обърна глава към него.

— Че защо да не е?

— Няма причина. Добре е. Наистина. Искам да кажа, откакто го прибрах вкъщи.

— Той е излизал? Къде е ходил?

— В „Шемрок“. А после и в страната на опиянението.

— Защо го е направил?

— Може би е искал да си поговори с някого. Може би съквартирантката му не е казала, че излиза, а той не е искал да стои сам.

— Не съм длъжна да му казвам къде отивам и какво правя. Нито пък на теб.

— Абсолютно вярно. Не бих могъл да съм по-съгласен. Ти си зрял човек. Всички сме зрели хора.

— Повечето нощи и ти не ни казваш къде ходиш.

— Вярно е. Навярно трябва да го правя. Мога да започна отсега. Или пък отново да си оставам у дома. — Той смени тона. — Джим остарява, нали знаеш?

Устата и се изви надолу.

— С което искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че вече е твърде стар, за да излиза сам и да пие прекалено много. Барманът щеше да извика ченгетата, ако не се бе свързал с мен.

— Значи, слава Богу, че се е свързал.

Мики въздъхна дълбоко и се втренчи над главата на сестра си в последните следи от залеза.

— Мислех, че ще си дадеш сметка какво изпитва той.

Тя седеше и се взираше в брат си.

— Във връзка със смъртта на Доминик Комо — продължи Мики. — Нали разбираш, това е човек, с когото е прекарал години от живота си? Нещо като теб и Крейг. — Говореше за Крейг Чирко, бившия служител на клуб „Хънт“.

При споменаването на бившия й приятел, Тамара примигна няколко пъти бързо. От лявото й око се отрони сълза и тя я избърса. Върху раменете й като че ли се стовари част от напрежението. След още миг извърна лице към него.

— Какво искаш, Мик?

— Честно казано, не зная. Може би да си поговорим малко. Яла ли си нещо днес?

Устните на Тамара се отпуснаха, изглеждаше почти като усмивка.

— Храна. Все храна.

— Не все, но често. Предполагам, че няма да ти навреди.

— Сигурно няма — въздъхна тя. — И не, не съм яла.

— Цял ден?

— Малко овесена каша, когато станах.

Той посочи към града, проснат под тях.

— Нагледа ли се вече на тази гледка?

— Май да.

Побутна я леко по рамото, приятелски и по братски, и каза:

— Да вървим.

— Е, колко?

— Какво колко?

— Колко килограма си свалила?

— Не зная точно. Четири-пет може би.

— Според мен, повече. А ти се теглиш всеки ден, Там, така че знаеш съвсем точно или поне приблизително. Недей да продаваш на краставичар краставици. Колко?

— Добре де. — Тя го погледна в очите през масата. — Да кажем осем килограма.

— Осем килограма за шест месеца?

— Може би девет.

— Това е прекалено много. Особено като се има предвид, че си почнала от идеално тегло.

— Явно не е било достатъчно идеално. — Направи опит да се усмихне, но не успя. — Просто вече нямам апетит, Мик. Мъча се, но не усещам никакъв вкус.

— Кнедлите тук ще ти вземат ума.

Тя отново сви рамене.

— Може. Ще видим. Не, че се въздържам да ям. Просто не мисля за това.

— А би трябвало. — Мики сръбна от чашата с много горещ чай. — Не ми харесва да те виждам толкова отслабнала, Там. Напомняш ми за мама.

Тамара спря чашата наполовина до устата си.

— Не съм като мама. Тя беше наркоманка. Взе свръхдоза.

— Да, но преди това и тя не се хранеше добре. И сега, като те гледам, малко ми приличаш на нея. И всичко ми се връща кристално ясно. И ме плаши.

— Мики, аз няма да умра.

— Напротив. Но бих предпочел да не е скоро. Иначе за какво беше всичко?

— Кое всичко за какво е било?

— Имам предвид, нали знаеш, това, че Уайът ни спаси. Че Джим промени целия си живот, за да ни отгледа.

Тя размърда чашата си върху масата.

— Понякога си мисля, че не е станало с някаква цел. Просто така се е случило. Ето ни сега всички и какво? Джим навярно ще умре съвсем скоро. Уайът е изхвърлен от бизнеса. Всичко стига до задънена улица.

Мики остави своята чаша.

— Толкова ли важен беше за теб Крейг? Отиде си и ти вече няма за какво да живееш?

Тя поклати глава.

— Не е само заради това, че си отиде. Вече даже ми се струва, че не е и заради самия него. По-скоро е идеята, че живях с тази — тази илюзия, през цялото време, мислех си, че вървя нанякъде, че той и аз вървим нанякъде и че всичко това има значение. — Тя се приведе напред. — Искам да кажа, Мик, всичко имаше значение. Беше свързано. Говоря за света.

— А сега не е ли?

— Нещо не мога да разбера как отново да свържа живота си с всичко останало.

— И мислиш, че ще го разбереш като си седиш в кулата?

— Не зная къде ще го открия.

— Значи си се отказала да търсиш? Отстрани така изглежда.

— Е, не е така.

— Не е ли?

В очите й проблесна гняв.

— Не! — После добави по-меко: — Наистина се опитвам да не се изгубя напълно, Мики. Не мисля, че можеш действително да си представиш какво е да ти издърпат чергата изпод краката, както стана с мен.

— Напротив — възрази Мики. — Мога. Издърпаха ни я и на двамата по едно време. И онова беше много по-зле, отколкото да изгубиш гаджето си. Доста добре си го спомням.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че си твърде млада да се предаваш. Тук навън, в реалния свят има хора, които ги е грижа за теб — аз например, и Джим, и дори Уайът, — а може би ни дължиш и ти на свои ред малко грижа.

— Мен ме е грижа за всички вас, момчета.

— Така ли? И как да разберем? Напускаш работата си при Уайът, струпваш ми всичките си ангажименти там, бягаш от Джим…

— Не съм…

— Напротив, Там. Напротив. И всички ние се почувствахме зле заради теб и още се чувстваме така. — Той протегна ръка през масата и докосна нейната. — Но сега вече трябва да се върнеш при нас. Поне да започнеш да се връщаш. Спомняш ли си, много отдавна, преди още Джим да ни вземе, се заклехме, че винаги ще се обаждаме един на друг, ако поемем по грешен път? Помниш ли?

— Да, добре. Разбира се.

— Е, сега брат ти се обажда. Трябва незабавно да се измъкнеш и да поемеш по друг път. Най-малкото Джим ще има нужда от теб през следващите няколко седмици. Аз ще имам нужда от теб, заради него. Може би дори ще се окаже, че Уайът има нужда от теб.

— Уайът никога повече няма да има нужда от мен. И никога не е имал. А особено сега, направо ми е бесен.

— Никога не е казал и една думичка, че ти е бесен. Изглежда само притеснен. Но ни най-малко сърдит. Обвинява себе си, така си мисля аз. За това, че е назначил Крейг, за това, че го е задържал, за това че сте се сближили.

Тамара вдигна поглед към тавана с вид на човек, който се опитва да се съвземе. Пое си дълбоко дъх и бавно издиша.

Появи се сервитьорката и постави пред всеки от тях по една малка чинийка, а после и плато с шест кнедли помежду им.

— Кунг пао-то със скариди идва след малко — обяви тя.

Мики си взе една кнедла с пръчиците и я постави в паничката пред сестра си.

— Хапни и ще се почувстваш по-добре — каза той. — Обещавам.