Джон Лескроарт
Наградата (10)

10.

До Тамара достигна възторженият вик на Хънт от дъното на кабинета му. Тя скочи от мястото си, отиде до свързващата ги врата, отвори я и видя шефа си зад бюрото с протегнати нагоре ръце в класическа поза на триумф.

— Предчувствам добри новини — каза тя.

Хънт свали ръце, но очите му продължаваха да танцуват.

— Това беше съпругата, Елън, току-що приключила разговора си с Лен Търнър. Познай какво?

— Направила е самопризнания?

— Не.

— Дала ти е списък със заподозрени?

— Не, но би желала да говори с нас. Междувременно, как ти звучи, ако даде петдесет хиляди от себе си?

— Петнайсет?

Усмивката не слизаше от лицето на Хънт.

— Пет-десет, Там. Петдесет. Не й се ще хората да си помислят, че й пука, колкото на организациите. Тя е най-засегната. Най-наранена. Ужасно ми е мъчно за нея, но във всяко друго отношение, трябва да призная, че почвам да имам доста добри предчувствия за цялата тази работа. Брат ти е голяма работа, знаеш ли?

— Зная, но не му го казвай. Ще му завъртиш главата.

— Какво да не ми казва? — Сякаш по магия, Мики се материализира зад нея на прага. — Обещавам, че главата ми ще си остане на мястото.

Сестра му се извърна наполовина, за да го погледне.

— Току-що Елън Комо е предложила петдесет хиляди, с което наградата става… няма да повярваш… двеста двайсет и пет хиляди долара.

Ченето на Мики увисна.

— Да бе!

Хънт кимна.

— Телефонът ще се скъса да звъни. Оттук десет, оттам петнайсет, няколко по двайсет и пет. Тази идея е брилянтна.

— О-хо-о — възкликна Мики. — Там е права. Усещам как главата ми почва да се върти. — Той я обхвана с две ръце. — Спри — провикна се шеговито той, — спри! — После добави с усмивка: — Напразно. Май шапката ми няма да се задържи.

— Ти и бездруго нямаш шапка — възрази Там. — Никога не съм те виждала с нещо такова.

— Бре! Какъв късмет. Щях да си опропастя готината шапка.

— Аз ще ти купя проклетата шапка — намеси се Хънт.

Телефонът отново звънна, Тамара изблъска брат си настрана и се втурна към бюрото. Хънт застана до Мики на прага в очакване да чуе какво следва.

— Клуб „Хънт“, Тамара на телефона. С какво мога да ви помогна? — Кратка пауза, после: — Да. Да, така е. А-ха, ние сме. Почакайте за минута, господин Хънт се занимава с това. Ще ви дам да говорите с него. — Тя покри слушалката с ръка и погледна към тях. — Обажда се някой от кабинета на Лен Търнър. Няма да повярвате, но Надзорният съвет току-що е гласувал „за“.

 

 

До момента, в който Хънт напусна офиса, градът се включи с трийсет хиляди долара и, с приноса на още няколко благотворителни организации, наградата достигна 300000.

Това беше животоспасяващо.

Така че, той бе с приповдигнат дух, когато паркира своя мини купър в пясъчната алея пред къщата на улица „Сервантес“, както го бе упътила Елън Комо. Излезе от колата и огледа фасадата, възхитен, как някои хора успяваха да си подредят живота. Обожаваше огромния си стар склад, разбира се, но той бе нещо индустриално и предимно собствено ръчно производство.

Това място тук, просто оставяше човека без дъх. Сякаш едва вчера бе боядисано в тосканово оранжево и прекрасно би могло да е грабнато и пренесено от хълмовете около Флоренция. Истинска кула се извисяваше над кръговия вход и създаваше впечатление, че се влиза в замък. Част от фасадата на втория етаж бе панорамен прозорец, който със сигурност осигуряваше гледка към пристанището, кея и Голдън Гейт зад тях. Над гаража, точно пред него, буйно бе разцъфтяла бугенвилея, а над всичко това очевидно се простираше още едно крило до края на имота в задната му част.

Той изкачи петнайсетте обли стъпала през разцъфналите билки и ярки цветове, спря най-горе и се обърна да види гледката зад гърба си, която се оказа по-величествена и пищна, отколкото си бе представял. Дори приземният етаж тук бе по-висок от горните етажи на къщите от другата страна на улицата, така че, изгледът включваше купола на Палата на Легиона на честта (в лагуната, пред който, Мики бе намерил тялото на Комо), а освен това, и зеленината около Гарнизона.

Той постоя още малко да се наслади на панорамата и тъкмо се канеше да се обърне и да позвъни, когато вратата внезапно се отвори зад него.

— Господин Хънт? — Елън Комо го погледна очаквателно. — Не чух звънеца, но ви видях да стоите тук.

Хънт повдигна рамене извинително.

— Боя се, че за миг останах като омагьосан. Бива си я тази гледка, която имате.

Тя хвърли бегъл поглед зад него и кимна.

— Аз вече загубих навика да я забелязвам. Нали разбирате, никога не се променя. Но заповядайте. — Отстъпи крачка назад и отвори по-широко вратата. — Влезте.

Настаниха се на два еднакви стола с масичка помежду им. На нея имаше чиния с шоколадови бисквити, изрисувана на цветя глинена кана с вода, чайник с кафе, захар и сметана, две чашки, две чинийки и две стъклени чаши.

Можеше да се каже, че Елън бе почти красива, с очевидно поддържана спортна форма и идеално облечена. Посред бял ден тя носеше семпла тъмнокафява шита по поръчка вечерна рокля. Само червеникавокестенявата коса, не съвсем добре боядисана, бе донякъде неуместна. Хънт си помисли, че вероятно си е правила лифтинг на лицето и още някакви козметични операции, особено около очите, но дори и така да беше, по нищо не личеше. Обърна внимание на ръцете й — те винаги издават възрастта, — но те бяха гладки и изящни. Можеше да бъде както на трийсет и пет, така и на четирийсет и пет или на каквато и да е възраст, блестящ продукт на богатство и охолен живот.

— Преди да започнем — каза Хънт, — бих искал да ви поднеса своите съболезнования. Разбирам, че за вас сигурно е невероятно трудно и ако по някое време почувствате желание да прекратим разговора…

Тя кимна леко и скулите и едва се опънаха, което може би беше опит за усмивка.

— Благодаря, но аз ви поканих тук, ако си спомняте. Много съм ви благодарна, че се отзовахте.

— Разбира се. И така, с какво мога да ви помогна?

Тя се стегна, пое си дъх и сключи длани в скута си. Стройните й крака бяха кръстосани при глезените под стола.

— Казахте, че ще търсите информация от хора, които биха искали да спечелят цялата или част от наградата?

— Правилно.

— Е, аз си помислих, че за да се справите ефективно с това, може би ще ви е нужна информация за Доминик — с какво е бил свързан или с кого е бил свързан.

Хънт реши веднага да изплюят камъчето.

— За Алиша Торп ли говорите? — Вече беше осведомен от Мики, че Елън бе пратила Джул и Русо да говорят с Алиша и да я смятат за заподозряна.

Елън Комо присви очи, навярно остана изненадана от въпроса.

— Споменах за нея на полицаите — отговори тя, — но те не се заинтересуваха особено. Изглежда, че им беше по-интересно къде съм била аз и моето така наречено алиби.

Хънт се бе привел напред, удобно разположен на стола си, с лакти, подпрени на коленете.

— Отишли са и са я разпитали — обясни той. — Според мен, проблемът е, че все още не разполагат с никакво физическо доказателство. Оръжието на убийството или нещо подобно.

— Значи и вие сте разговаряли с тях? С полицаите?

Хънт се постара да изобрази утвърдителна физиономия.

— За последно, само преди около три часа. Поддържаме доста тесни връзки.

— И когато ги видяхте, те споменаха ли това момиче?

— Всъщност да. Струва ми се, че на сегашния етап я смятат за интересна фигура, но както вече казах, понеже няма фактическо доказателство…

В очите й проблесна внезапен гняв.

— Какво ви трябва? Има цял куп доказателства, че тя и съпругът ми… И на тях им казах, но те няма да направят нищо.

— Сигурен съм, че биха направили, ако можеха, госпожо. Оказва им се огромен натиск да извършат скорошен арест. Стига да се докопат до нещо за някого, ще действат светкавично.

Сега и тя се наведе напред.

— Чуйте ме. Уверявам ви, абсолютен факт е, че това момиче бе завъртяло главата на мъжа ми. Той сам ми го каза. Според него, честно било да зная. — От гърлото й се изтръгна горчив смях. — Каза, че не били направили нищо, сякаш някой ще му повярва. Лорейн Хес направо ми заяви, че ги е хванала „на местопрестъплението“ в офиса. И добави, че не било за първи път. Сякаш има значение. По неговите думи, „бил един вид влюбен в нея“, но обичал мен. Нашето било истинско, с нея просто преживявал нещо, но бил сигурен, че ще го преодолее, обаче искал да зная. Искал да бъде честен, каквото и да означава това. Всичко беше толкова цивилизовано. Не искал да навреди на брака ни.

— А вие какво направихте, когато ви каза това?

— Какво направих ли? За известно време — нищо. Бях като вцепенена. Ето го съпругът ми от трийсет и две години, който ми съобщава, че е влюбен в друга жена, но някакси това не означавало, че не обича и мен. Дори повече. Така че, в продължение на няколко седмици бях като сомнамбул, ходех из къщата и се опитвах да проумея. — Тя въздъхна дълбоко и се облегна с изправен гръб. — Най-накрая си събрах ума и му казах, че няма да търпя това повече и той трябва да я уволни.

— Това кога се случи?

— Не съм съвсем сигурна. Не и в точната дата. Но наскоро, при всички случаи. През последната седмица, преди той да… да изчезне.

— И какво ви отговори на това? На искането ви да я уволни?

— Каза, че не знаел дали ще може. Нямало да бъде честно по отношение на нея. — Тя неочаквано плесна с длан по бедрото си, отново, и отново, и отново. — Честно, честно, честно. Сякаш онова, което ми причиняваше на мен, беше честно. Всичките тези приказки за честност, прилошаваше ми от тях. Повръщаше ми се, буквално. Не знаел, дали ще може. Можете ли да си представите?

Хънт успя само да кимне.

— И продължаваше да го повтаря, понеже те не били направили нищо, с което имаше предвид, че не са правили секс, че още ми бил верен, не ме бил мамил. Аз обаче дори не бях наясно какво има предвид под правене на секс. Искам да кажа, след Клинтън, кой може да каже вече какво означава това? Може да са правили всичко друго, освен… — Тя тежко въздъхна. — О, чуйте. Няма значение какво са правили. Той беше влюбен в нея. Това беше важното.

Хънт й даде няколко секунди да се съвземе. После проговори тихо:

— И какво се случи накрая? Докъде стигнахте?

Тя кимна няколко пъти с глава.

— Миналият уикенд, неговият последен, искам да кажа, му заявих, че ще го изгоня, ако не я уволни. Дотук. Не можех да търпя повече. Имахме ужасен скандал.

— И?

— И той се съгласи.

— Съгласил се е да уволни Алиша?

— Да. Казах му да избира, аз или тя, и за пръв път той взе правилното решение.

— И това се случи точно, преди да изчезне?

Тя отново кимна.

— Един-два дена преди това.

Хънт размисли за момент, после вдигна очи към нейните.

— Елън, казахте ли това на полицията?

Тя се поколеба.

— Не всичко — призна, после продължи: — Те ми дадоха да разбера, че не изключват варианта аз да съм го убила. Искаха да знаят какво съм правила в нощта… във вторник вечерта. Непрекъснато питаха дали съм сигурна какво съм правила, в колко часа съм си легнала и защо не съм го обявила за изчезнал чак до следващия ден. — Тя въздъхна. — Както и да е, стана ми ясно, че според тях трябва да е била съпругата, винаги е единият съпруг. Нямаше да я разследват по-сериозно, каквото и да им кажех, вече си мислеха, че съм аз. Обаче после почнах да си мисля, че не съм им казала онова, от което биха имали нужда, когато разговарят с нея. Бях просто бясна, не мислех съвсем ясно, тъй като току-що ми бяха съобщили, че са намерили Доминик.

Хънт отново помълча.

— В крайна сметка, той уволни ли я действително?

— Да. — Тя стисна устни. — В онзи вторник специално ми се обади у дома да ми каже, че й е съобщил, че всичко е приключило. Вече нямало да работи за него. — Тя положи усилие да се овладее и се изправи на стола си. — Ще ви кажа какво е станало после. Тя се е срещнала с него в онази нощ и го е молила да я остави на работа, той й е отговорил, че не би могъл, тя е побесняла и го е убила.

Хънт шумно издиша. Този сценарий беше логичен и правдоподобен. Неприятно за Елън обаче също толкова логично можеше да се възрази, че всичко се е случило, точно както го описа, с изключение на това, че Доминик действително е уволнил Алиша. Възможно бе тъкмо Елън да е проследила Доминик до Двореца на изящните изкуства и да е подслушала как той казва на Алиша, че ще напусне жена си, за да е с нея. Ако Комо е трябвало да избира между Алиша и Елън, той по-скоро би избрал Алиша. Така че, след като Алиша си е тръгнала, Елън вече е могла да обезумее дотам, че сама да го убие.

Вместо това, Хънт каза само:

— Имате ли нещо против да отида отново в полицията и да им разкажа тази част, която сте пропуснали?

— Абсолютно нищо против — отговори тя. — Настоявам да го направите. Трябваше да им го кажа още първия път. Просто тогава не мислех съвсем ясно.

— Може би ще пожелаят да дойдат и отново да разговарят с вас.

— Би било чудесно — каза тя. И добави: — Убедена съм, че ако се поразтърсят, ще открият нещо за нея. — И изведнъж, сякаш по магия, тя се усмихна широко и лъчезарно, изтри длани в дрехата си и се изправи. — Вече пратих на Лен своя чек — каза му. Отправи се към един от шкафовете, после се обърна. — Може да ви прозвучи малко странно.

Хънт също стана.

— Кое?

— Ако се окаже, че това момиче е убило Доминик, а аз съм сигурна, че е така, и те я хванат, благодарение на информацията, дадена от мен, аз също ще претендирам за наградата. За цялата.