Джон Лескроарт
Наградата (11)

11.

Комюникето бе излъчено в 3:45, първото обаждане Тамара получи в 4:08.

— Вие не сте ченгета, нали, ’щото аз няма си говоря с ник’ви ченгета.

Тази, която се обади, се идентифицира като Виржиния Колинс. Живеела сама на десетметрова лодка, наречена „възхитителна“, закотвена на кея. Чула съобщението за наградата по радио „KNBC“ по новините в четири часа и искала да знае с кого трябва да говори, за да си предаде информацията. Трябвало да бъде убедена, че се записва точно коя е тя и кога се е обадила, за да може, ако информацията й се потвърди, да получи наградата.

Била чувала какви ли не истории, сподели с Тамара, как обещават награди, а после отказват да платят на човека, който наистина е помогнал да се извърши арест и се издаде присъда, тъй като всъщност нямали общо с наградния фонд. Също така, искала да знае повече за частта с присъдата. Ами ако само арестуват оня, за когото си помогнал да го идентифицират, а после не могат да го осъдят? Ще вземеш ли пак парите? Или поне част от тях?

И като станало дума за това, Тамара наясно ли е, колко е трудно да осъдиш когото и да било в Сан Франциско? Обществена тайна било, че съдебните заседатели в този град никога не осъждат. Братът на Виржиния, Джон, бил за известно време юрист, работил за окръжния прокурор, още през осемдесетте, но дори и тогава било почти невъзможно да накараш което и да е жури да осъди някого.

И какво ставало, ако има съдебно споразумение? Брои ли се? Със сигурност би трябвало да дадат някаква част от наградата, заради самия арест. И бонус, в случай на присъда.

— Ами ако арестуват неправилния човек? — наложи се да попита Тамара.

— Това никога не се случва — отговори Виржиния. — Ако арестуват някого, можеш почти със сигурност да се обзаложиш, че той го е направил.

— Вие обаче виждате къде е проблемът — настоя Тамара. — Арестуват някого, дават ви половината от парите или колкото там, после установяват, че някой друг го е сторил, а вече са похарчили сумата. Тогава какво? Ето защо трябва да е налице, освен арест, също и присъда.

— Добре, в това има смисъл. Но дори и така да е, искам да знам, че някъде се записва, че аз съм се обадила, какво съм ви казала и кога съм го казала. В смисъл, ако съм първа, би трябвало да има значение. Голямо значение.

— Сигурна съм, че ще има — увери я Тамара. До този момент вече се бе убедила, че говореше с някой, който дори и да не бе освидетелстван луд, то поне му хлопаше дъската. — Можете ли накратко да ми кажете какво е естеството на вашата информация?

— Майтапиш ли се с мен? И дума да не става — сопна се Виржиния. — Не и по телефона. Подслушват ги всичките, нали знаеш? Ченгетата. Давам ти информацията. Те решават случая, обират всички лаври, аз не получавам наградата. Няма да приказвам с ни’кви ченгета.

— Не мисля, че всички телефони се подслушват — възрази Тамара. — Вече не.

Демонстративно покашляне.

— Ами, щом вярваш… ако бях на твое място, щях да внимавам доста повече. Някой и сега ни подслушва, казвам ти със сигурност. Нали не сте на клетъчни телефони там, в офиса ви?

— Не. Аналогови.

— Е, може би е малко по-добре. Поне не могат да ви прихванат от въздуха, но със същата лекота могат да ви сложат бръмбари. Особено в детективска агенция, като вашата.

— В такъв случай, ще внимавам какво говоря. Може би ще сте в състояние да ми дадете поне някакъв телефон, така че ние да можем да ви потърсим и да си уговорим среща?

— Няма как да ми се обадите.

— А, да. Разбира се. Казахте, че сте в лодка на кея?

 

 

В момента Мики бе зает с истинска работа — трябваше да връчи призовка на една медицинска сестра на име Паула Чоу, работила в продължение на шест години в зъболекарския кабинет на доктор Бърнард Офит, но приключила ангажиментите си с него преди шест години. Изглежда, че докато е практикувал лицевочелюстна хирургия с жените пациентки или, казано по-просто, докато им намествап ченетата, доктор Офит развил техника, включваща масажиране на гърдите на тези жени. В крайна сметка, четиринайсет жертви на това съмнително лечение повдигнали обвинения. Адвокатът на доктор Офит, който твърдеше, че въпросната техника била не само оправдана, но и лечебна, се нуждаеше от свидетели, като госпожа Чоу, които да заявят, че докторът бе изискан човек и добър шеф и никога не би направил нещо, толкова просташко, за да задоволи собствените си сексуални нужди. И нещо повече, да свидетелства, че когато го е виждала да провежда това лечение, никоя пациентка не се е оплаквала на момента, нито е твърдяла, че усеща какъвто и да било сексуален елемент в него.

Мики откри госпожа Чоу на новото й работно място в един стоматологичен кабинет на улица „Клемънт“ и й връчи призовка за съда за следващата седмица. После се обади на сестра си в работата да види какво става. Тя му съобщи, че точно в този момент е добре да отиде да говори с една навярно луда жена, живуща на лодка на кея.

— Кое те кара да си мислиш, че е луда?

— Ще видиш.

Той излезе от Гарнизонния парк и заобиколи същия пристанищен паркинг, който беше използвал миналия петък сутринта, паркира и отиде до портата към лодките. Слънцето вече се бе показало, но вятърът беше остър и заливът представляваше калейдоскоп от платна, носещи се по белите шапки на вълните.

Непосредствено от другата страна на вратата стоеше жена със скръстени ръце и нетърпеливо изражение на лицето. Облечена беше в жълта мушама, а под нея носеше работни панталони и гумени ботуши. Имаше вид да е в края на петдесетте или в началото на шейсетте си години, но развеяната й от вятъра коса, с цвят и консистенция на слама, бе повече, отколкото Мики бе свикнал да вижда у възрастни жени.

— Аз съм Виржиния. Вие клуба „Хънт“ ли сте? — малко грубо попита тя.

Мики й отправи своята обезоръжаваща усмивка.

— Не целия, само най-главният му служител.

— Е, хубаво — каза тя. — Трябва ми някой с ум в главата. Имате ли някакъв документ за самоличност?

— Да, госпожо. — Мики показа шофьорската си книжка и й подаде една визитна картичка. Малко трудно беше по този начин да се идентифицира като частен детектив, но тя изглежда остана доволна. Чак след като разглежда картичката в продължение на цели десет секунди, тя бръкна в джоба си и извади ключа за вратата. Докато отключваше, му хвърли кос поглед.

— Повече предпазливост никога не е излишна, нали така?

— Да, госпожо. Напълно съм съгласен.

— Стават много повече изнасилвания, отколкото се докладват.

— Точно така.

— Хората ме гледат, на петдесет и седем и карам трийсетата, както винаги казвам, и после ми кажете да не се страхувам от изнасилване, защото съм била прекалено стара. Но вие знаете, че изнасилването не е сексуално престъпление. То не е свързано със секса, а с омразата и яростта. Миналият месец в Бъркли имаше една жена, на шейсет и две и в инвалидна количка, можете ли да повярвате? Пребита и, както се изразиха, сексуално насилена, което значи изнасилена. Както и да е, ето защо ми харесва тук, зад тази ограда. Никой не може да влезе, ако не познава някого от собствениците на лодките.

— Добра политика — съгласи се Мики.

Тя го погледна косо и задържа погледа си секунда-две, може би, за да види, дали не й се подиграва, но очевидно той отново издържа теста, понеже последва:

— Елате тогава — обърна се и го поведе надолу към една доста порутена лодка в дъното на кея.

Двамата седнаха на вехти и малко влажни възглавници около кормилото. На въжетата на мачтата от страната на морето бе простряно пране, захванато с щипки. От вътрешността на лодката се носеше звукът на радио.

Мики вече бе решил, че преценката на Тамара за тази жена бе правилна, обаче и лудите понякога разполагаха с добра информация. Въпреки това, не бе склонен да си загуби повече време от необходимото в бъбрене с нея, затова преметна единия си крак върху другия, отпусна се небрежно назад и и се усмихна.

— И така, Виржиния, доколкото разбирам, ти разполагаш с информация, която смяташ, че може да помогне във връзка с убийството на Доминик Комо?

— Да, така смятам. Не трябва ли по някакъв начин да удостоверим времето, по което разговаряме? Няма ли някакъв официален формуляр или нещо друго, което да подпишем и да си запазя копие?

Мики почувства, че Тамара май не го беше подготвила достатъчно за онова, което го очакваше тук, но се постара да влезе в тона на разговора.

— Виж — каза той, — сигурно ще можеш да дойдеш в нашия офис, където да изработим споразумение, ти да го подпишеш и съответно да го заверим при нотариус, ако се стигне дотам. Но защо би желала това?

— Заради наградата — простичко отговори тя. — За да не ми я отмъкне някой.

— А-ха.

— И никой няма да казва на ченгетата коя съм. ’Щото ще ви кажа нещо първа, а после всички ще го знаят, понеже аз съм го казала, но вече никой няма да си спомня откъде е дошло. Доста удобно, ако питаш мен.

Мики кимна с вид, че приема всичко много насериозно.

— Добре, Виржиния — каза накрая. — Ще ти кажа какво ще направим, да видим дали ще се съгласиш. Ти ще ми предадеш информацията си и ако и двамата решим, че е достатъчно значима, още сега ще те откарам в офиса, където ще напишем и нотариално заверим твоето показание. Ще го размножим и ще те върнем тук с едно копие. Как ти звучи?

Тя отново му отправи своя проучвателен поглед, очевидно претегляйки нещата. Накрая явно взе решение, защото кимна.

— Радвам се, че са ми пратили човек с ум в главата.

 

 

Тримата — Мики, Тамара и Уайът Хънт — седяха с почти допрени колене около малка маса в благословено тихо кътче на „Куивър бар“ в „Епик Роустхаус“, великолепното ново заведение на Пат Кулето на „Ембаркадеро“ непосредствено до водата. Бяха си устроили коктейл в чест на нововъзложената им работа и в края на деня Хънт нямаше търпение да се отдадат на напитките.

— Жената си беше съвсем в ред — говореше Мики. — Да не говорим за онова, което е видяла и какво то значи. И, трябва да кажа, че според мен, никой от нас не си го е и помислял.

— Е, какво се оказа? — попита Хънт.

Мики отпи от бирата си.

— Пробвай се наистина да познаеш. Ако не за друго, то за да придобиеш усещане колко далеч от всичко сме.

— Видяла е лимузината някъде там — предположи Хънт, — когато се смята, че е била в „Сънсет“.

— Студено. Там?

— Чула е нещо.

— Не. Доста по-очевидно нещо е.

— Видяла е нещо — допусна Тамара.

— Добре.

— От лодката си?

— Топло — одобри Мики.

— Чакай малко — намеси се Хънт. — Значи се е случило около лодките?

Мики се наслаждаваше на момента, докато ги изслушваше.

— Казах ви, излезте от калъпите си. Никога, никога не бихме се сетили за нещо подобно. Дори мястото не доближаваме. А знаем, че се е случило, понеже тя го е видяла с очите си.

В продължение на един дълъг момент всички мълчаха.

— Добре — каза Хънт, — значи той се е срещнал с някого на една от лодките. Скарали са се… но не, това е твърде далеч от лагуната. Никой няма да вземе да пренася труп през три квартала. Не и от лодките до паркинга.

— Не. Няма никакво носене. Няма и лодки. — Мики надигна отново бирата си, пак я остави и отправи красноречив поглед към колегите си, тип „последен шанс“. Накрая театрално въздъхна.

— Можем да викаме Девин Джулс и да приключваме случая веднага, след като ви кажа, приятели — обяви той, — но си помислих, че понеже всичко е прекалено ясно, може би не е зле да поговорим първо, преди да викнем ченгетата. — Той отправи последен триумфален поглед към тях. — Добре де, нали се сещате за дирижабъла, туристическия?

Много бавно Хънт кимна.

— Въздушният кораб — предпазливо произнесе той. — „Еврика“.

— Точно така. Същият. Е, във вторник вечерта Виржиния си стояла на палубата по късен здрач и се наслаждавала на мира и спокойствието наоколо, когато забелязала „Еврика“ да се задава откъм Голдън Гейт. Красиво, за който харесва въздушни кораби и досадно, за който не. Но каквото и да е, нощта била топла и тя просто го наблюдавала как се носи отгоре, на около две пресечки на юг, но наистина доста близо. И тогава, най-неочаквано, тя вдига очи нагоре и вижда нещо… Не си го измислям… вижда нещо да пада от него. Отначало не повярвала на очите си, но после си дала сметка, че прилича на тяло и то пада ли пада, докато не изчезва от погледа й точно над дърветата, някъде там, където би трябвало да е лагуната.

— Слава Богу, че я отводниха — обади се Тамара. — Иначе можеше да утрепе някоя патка.

— Той обаче се е фраснал в лагуната, преди тя да бъде отводнена — възрази Мики, — но все пак не е нацелил никоя патка.

Тамара ведро се усмихна.

— Е, това си е жив късмет.

— Прав си — сухо произнесе Хънт. — Никога нямаше да се сетим за такова нещо.

— Той в лагуната ли е паднал? — попита Тамара.

— Абсолютно.

— И как се е озовал в единия и край, целия омотан в корени и други боклуци?

— Може би от прилива — предположи Мики.

— В лагуната няма прилив.

— Х-м-м — измърмори Мики. — В разказа има слабо противоречие.

— Ето ти още едно — обади се Хънт. — Тя е видяла това и не се е обадила на полицията?

— А! — Мики повдигна пръст. — Това си има обяснение. Уплашила се, че полицията може да си помисли, че тя има нещо общо с всичко, ако съобщи. Щяла да почака да го съобщят във вестниците или по радиото и да научи повече, но после се оказало, че някакси го прикриват. И така, докато не чула за наградата и не осъзнала какво може да е било. А то било Комо.

Тамара остави своя „Космополитън“.

— Уау.

— Зная — каза Мики. — Прибързах с впечатленията си. А сега се чудя колко ли подобни обаждания ще получим. Уайът, дали не можем да измислим някакъв по-добър начин на пресяване?

— Не и ако не искат да говорят по телефона — заяви Тамара. — Но знаеш, че телефоните се подслушват, а Виржиния не е единствената, която е наясно с това.

— Мамка му — възкликна Мики, — дори и аз съм наясно. Но наистина. Уайът?

Хънт си допи уискито.

— Е, дай да видим колко такива ще получим. Вече обещахме на Девин, че половината ни работа ще е пресяване на смахнатите, може и повече. И ако не попаднем на нещо по-истинско, самият аз ще почна да ги разпитвам.

— Не, че не ми беше забавно, де — подметна Мики.

Хънт направи физиономия.

— Да, бе. Нали те чух. Със сигурност.