Джон Лескроарт
Наградата (31)

32.

Дъждът бе престанал.

Докато караше към дома си, Хънт зърна ивица синьо в небето на запад. Обикновено задаващото се подобрение на времето би приповдигнало духа му. Но днес, дори и да бе станало меко, слънчево и топло, той не би забелязал изобщо. Напротив, както си караше със здраво стиснати челюсти, изпитваше неприятното усещане за изпотени длани, суха уста, убиването на пистолета, затъкнат на колана му отзад на гърба.

По едно време се пресегна, измъкна го и го сложи на седалката до себе си.

Когато най-сетне натисна бутона за отваряне на гаражната врата, Хънт вече дишаше тежко с нос, всичките му сетива бяха нащрек, а светът се бе свел до непосредствеността на тук и сега, което би го изненадало и навярно засрамило, ако си даваше сметка. Но той дори не забелязваше.

Още преди да влезе, докато завиваше от „Бренън“, забеляза колата на Алиша вътре, паркирана до дясната стена, както я бе намерил сутринта. Пое си дълбоко дъх и го издиша с облекчение.

Погледът му още веднъж обходи пространството отпред. Като не забеляза никакво движение или подозрителна сянка, Хънт изключи двигателя и едновременно натисна бутона да спусне обратно вратата на гаража. Отвори вратата на купъра и се заслуша за момент. Нищо. Скрийнсейвърите на трите му компютъра, изобразяващи все плажни и океански пейзажи, светеха от другата страна на баскетболното игрище. Грабна пистолета, излезе от колата и затвори зад себе си. Пренебрегвайки безопасността, се отправи към къщата, а ръката му с пистолета бе в джоба на сакото.

Хрумна му, но прекалено късно, че може би е трябвало да се обади и да провери, дали Девин и Сара не са наблизо в Съдебната палата и дали не могат да наминат — домът му бе само на няколко пресечки оттам, — за да го придружават, когато влиза. От ума му напълно се бе изпарила мисълта да продължава да предоставя на Алиша убежище от полицията.

С отварянето на гаража обаче той вече бе обявил присъствието си. Не му оставаше нищо друго, освен да влезе. Щом стигна до вратата, водеща към жилищната част на склада, Хънт почука и почти в същия миг вратата се отвори.

— О, Господи! — възкликна Алиша с ръка на устата и широко разтворени очи. — Слава Богу, че си ти — каза тя. — Чух гаража и само стоях тук, без да смея да мръдна. Уплаших се до смърт, честно.

Хънт отпусна ръката си с пистолета в джоба.

— Добре дошла в клуба — отговори той.

 

 

— Разбирам аз да съм уплашена — каза тя. — Но ти от какво се страхуваш?

— От много неща. Но точно сега върха на всичко е, че се прибирам в дома си и зная, че не е празен.

— Да. Малко е зловещо. Разбирам.

— Сигурен съм, че разбираш. Само че, в този случай не е хипотетично.

Когато смисълът на думите му проникна в мозъка й, лицето и помръкна.

— Не искаш да кажеш, че наистина се страхуваш от мен, нали?

— Не съм сигурен, дали „страхувам“ е точната дума. Засега нека използваме „предпазлив“.

— Но в това няма смисъл.

— По същата причина не можеш и да ме разубедиш.

— Не може да си мислиш, че съм убила Доминик.

— Не мога ли? Защо?

— Просто, защото… защото не можеш. Не съм.

— И Мики така казва.

— Е, Мики е прав. Поне на него би трябвало да вярваш, ако не на мен.

— Не е въпрос на вяра.

— Така е. На какво тогава?

— Става въпрос за възможност, мотив, достъп до оръжието или оръжията на убийството.

Къс и крехък смях озвучи пространството помежду им.

— О, значи сега пък съм заподозряна в две убийства? Доминик и Нанси, предполагам.

— И като стана въпрос — вметна Хънт, — може да са и три.

— Разбира се, защо не? — сопна се тя, после поклати глава с демонстративно отвращение. — Моля те.

Хънт обаче изобщо не бе в сговорчиво настроение.

— Искаш ли да се отдръпнеш и да ме пуснеш да вляза? Тогава можем да продължим дискусията си.

Тя отстъпи назад и разтвори вратата. Хънт пристъпи през прага и хвърли бърз поглед над рамото й първо към коридора вдясно, после вляво.

— Добре — каза той, хвана бравата и затвори.

— Коя е третата жертва на убийство? — попита Алиша.

— Ще стигнем и дотам — каза Хънт. — Преди това обаче искам да слезеш в стаята с телевизора, да седнеш за минутка и да ме почакаш. Идвам веднага.

— Убит ли е още някой? — попита отново тя. — Ако някой е бил убит снощи, през цялото време бях с Мики. Не бих могла да убия когото и да било.

— Може би не — каза Хънт. И натърти: — Стаята с телевизора. Моля те.

Тя кръстоса ръце и няколко секунди се взира в лицето му със зле прикрита враждебност, после издаде нервен и гневен гърлен звук, обърна се към коридора и изчезна в желаната от Хънт посока.

Веднага след това Хънт отиде в спалнята си, където със смесица от разочарование и облекчение установи, че килимът очевидно не беше пипан. Въпреки това се приближи, повдигна го и отвори капака над сейфа. Завъртя ръчката с кода, тя лесно се превъртя, показвайки, че е заключено. Но за да е напълно сигурен, той набра комбинацията, отвори, видя втория пистолет там, където го бе оставил по-рано, пак затвори и два пъти провери, дали е заключено, преди да се изправи и да повтори в обратен ред действията си с капака и килима.

Още щом се показа на прага на стаята с телевизора, тя вдигна очи. Сгърчена така, сякаш я болеше коремът, подпряла лакти на коленете и с вкопчени пред себе си длани, Алиша неочаквано изглеждаше много дребна, като бездомно дете. И толкова по-красива, заради очевидната си уязвимост — очите й, като на кошута, сякаш всеки миг щяха да се налеят със сълзи, скулите й бяха поруменели.

За момент, дори в скептичното си и враждебно настроение, Хънт изпита нещо подобно на страхопочитание пред властта, която имаше над мъжете, само ако си даваше сметка.

Разбира се, че си дава, помисли си той. Как би могла да не знае?

— Умрял ли е още някои? — попита тя отново. — Моля те, кажи ми, че никой друг не е умрял.

Хънт я оценяваше много трезво и не желаеше чисто физическата й близост да й позволи да го подведе, затова седна възможно най-далеч от нея в другия край на стаята.

— Ал Картър твърди, че ти си предложила да закараш Джим Пар у тях от погребението вчера — заяви той. — Вярно ли е?

Главата и увисна така, сякаш някой бе прерязал жилите на врата й. Когато отново погледна нагоре, от очите й се стичаха сълзи.

— Джим добре ли е?

— Никой не знае — отговори Хънт. — Така и не се е прибрал.

Тя затвори очи и няколко пъти поклати глава напред-назад.

— Не го откарах у тях — каза. — Той не искаше да се прибира. Искаше да отиде в „Ортега“. Там го и оставих.

Това сведение, независимо истина или не, изпрати приток на електричество по гърба на Хънт.

— По кое време стана това? — попита той.

— Не съм съвсем сигурна. Един, един и петнайсет, нещо такова.

— Какво каза, че искал да прави там? В „Ортега“?

— Не уточни. Искаше просто да се поразходи и да поговори с хората. Все още познавал мнозина. Някой можело да е чул или видял нещо, или пък да знае нещо, което да е от полза за Мики. И за теб. Наистина искаше да помогне да бъде заловен убиецът на Доминик и си мислеше, че там има известен шанс. Но когато пристигнахме, мястото беше затворено — схванахме, че заради погребението, разбира се. Всички деца и персоналът бяха в града.

— И ти какво направи? С Джим, искам да кажа.

— Казах му, че ще го закарам вкъщи. Той обаче искаше да остане там.

— В дъжда?

— Има една пицария по-долу на „Ървинг“, близо до „Деветнайсета“. Оставих го там. Каза, че щял да почака и да се върне в „Ортега“, когато отворят отново. Опитах се да го разубедя, казах му, че е по-добре да се прибира, но безуспешно.

— Значи си го оставила в тази пицария? Искаш да кажеш, че е възможно някой да си спомни, че го е видял там?

— Не зная колко дълго е останал, но е възможно някой да си спомни. Някой от персонала. Може да им се обадиш и да ги питаш, дали един възрастен човек не се е отбивал сам малко след обедно време. Да разбереш колко време е останал. — Тя твърдо посрещна втренчения му поглед. — Зная, ще възразиш, че съм се навъртала там и съм го взела, след като е излязъл, но не съм направила това, господин Хънт. Отидох си вкъщи, хвърлих си дрехите в колата, обадих се в работата, че съм болна, излязох и отидох да потърся Мики. Така постъпих. Оставих Джим в пицарията.

Хънт не можеше да не изпита възхищение от ловкостта и твърдостта й. Това бе още един перфектно напаснат сценарий — макар и много труден за категорично доказване, — който тя бе стъкмила на мига, като същевременно успяваше гладко да играе ролята си на несправедливо обвинена жертва. От друга страна, в края на краищата, може и да беше вярно. Хънт неохотно установи, че се бори с изкушението да й повярва.

— Помниш ли името на тази пицария? — попита той.

— Струва ми се, „Ървинг пица“.

— Творчески намислено — отбеляза Хънт.

Извади си мобилния телефон, набра 411 и го свързаха след миг. Макар да беше обедно време и да имаше много страничен шум, управителят намери време да дойде на телефона, изслуша въпроса на Хънт, с преамбюла и всичко.

— Да — отговори той. — Старецът беше тук наистина. Влезе малко след обедната навалица, изяде една малка пеперони и изпи почти цяла халба с бира. Приятен човек. Джим някой си, струва ми се. Будалкахме се с него около час. Тръгна си на собствен ход. Добре ли е?

— Опитваме се да го открием — обясни Хънт. — Благодаря ви за помощта.

Затвори и погледна към Алиша Торп.

— Не лъжа — заяви тя. — За нищо.

Хънт каза:

— Излъга, че Доминик не те бил уволнил. Забрави ли?

Тя поклати глава.

— Бях уплашена. Но вече обясних на Мики. Казах му защо съм го направила. Никога преди не са ме притискали полицаи. Помислих, че ще ме арестуват, защото това може да ми даде мотив за убийството на Доминик.

— Не просто „може“.

— Но не беше така. Аз дори не се нуждаех от работата.

И без това си имам работа, знаеш. Искам да кажа, истинска, платена работа, не че ще забогатея от нея. Но засега ме устройва. Освен това, Доминик не ме уволни просто така. Той ми обясни всичко за Елън. Много съжаляваше, но просто повече не можел да се справя с живота си вкъщи, при положение, че връзката ни подлудявала Елън, въпреки, че между нас нямаше нищо сексуално.

— Нищо сексуално?

— Точно така. Ян може да ти каже, че аз…

— Кой е Ян?

— Брат ми. Той може да ти каже, че вече не се забърквам в сексуални истории с по-възрастни мъже, особено с женени. Всъщност, изобщо вече нямам общо с нищо сексуално, точка. Иначе прецаквам всички. Да не говорим, че и аз се прецаквам. Смея да се надявам, че един ден ще си намеря истински приятел и тогава може отново да правя нещо такова. Но май на никого не му се иска да си прахосва времето и да види, дали първо ще си допаднем. Не мислиш ли?

— Чувал съм такива неща — заяви Хънт. Той обаче си беше наложил ограничение, нарочно се възпираше от импулса си да я възприеме, да й повярва. И затова щеше да направи още един опит да разбие теорията й. — Нека те попитам нещо друго: ако между вас с Доминик не е имало нищо сексуално, как ще обясниш, че върху шала ти има сперма?

И още веднъж, ако това бе актьорска игра, тя беше брилянтна. Алиша се стегна, лицето й се превърна в маска на объркването.

— Наистина ли?

— Да.

— Полицаите не ми казаха нищо такова.

— Да, но те понякога не ти казват веднага всичко, което знаят. Надяват се, ако може ти първа да се издадеш и да им кажеш, преди да се очаква да го знаеш.

— Ами — тя не се поколеба, дори не изглеждаше прекалено притеснена. — Нямам никаква представа за това. Откъде да зная какво се е случило с шала ми, откакто го изгубих? Не намираш ли смисъл в това?

Хънт почувства, че неотстъпчивото й лукавство почва да го изтощава. Тя или бе премислила всичко предварително до степен, каквато не бе срещал в живота си, или действително казваше истината. Мики й вярваше, Джим Пар й вярваше и Тамара не можеше да се принуди да мисли лошо за нея.

— Знаеш ли какво бих искала? — попита тя.

— Какво?

— Никога да не бях срещала Елън. Сигурна съм, че тогава на никого от нас нямаше да се наложи да преживее това. Във всеки случай, не и на мен.

Неочаквано Хънт изпита тръпка на интерес към тези думи. Те го накараха да си припомни първата среща с Елън Комо, когато тя го бе навела — а по този начин, също и Джул и Русо, понеже Хънт им го бе разказал, — на идеята, че Доминик е бил влюбен в Алиша, един доста правдоподобен сценарий, като се има предвид неговата репутация и нейната атрактивност. Но онова, за което Хънт не си бе дал ясна сметка, бе, че прие този факт за неоспорим — за любовта на Доминик към Алиша, — защото повярва на Елън.

Имаше обаче още един неоспорим факт — по личните впечатления на Хънт, — и той бе враждебността на Елън към съпруга й, яростта и ревността към Алиша, затова, че е млада и красива.

— Как изобщо се запознахте? — попита Хънт. — Чух, че тя не се вълнувала особено от работата на Доминик.

— Така е. Но една от каузите, в които вярваше, беше „Убежището“ — малтретираните жени и техните деца. А точно, когато бях започнала в началото, Нанси Нешек провеждаше годишното им тържество в дома си, аз имах свободна вечер и си помислих — а и Доминик така си помисли, понеже тъкмо започвах да си създавам връзки, — че трябва да отида. Освен това, всички останали от професионалния екип на „Сънсет“ щяха да присъстват, значи нямаше да съм съвсем сама сред непознати хора. Щеше да е забавно, храната страхотна — това никога не пречи. После обаче Доминик, какъвто си беше чаровник, знаеш, някак си ме дръпна встрани от Лорейн и другите жени от „Сънсет“ и ме заведе специално да ме представи на Елън като една от новите му шофьорки. Опитваше се да ме накара да се почувствам като у дома си, но още на секундата, в която срещнах погледа й, разбрах, че ако може, тя ще създава проблеми. Искам да кажа, бях облечена в онази хубава семпла черна коктейлна рокля — съвсем подходяща, защото това си беше коктейл — Елън ме оглежда отгоре додолу и казва нещо като: „О, здравей, скъпа. Това новата униформа на шофьорките ли е?“ или някаква подобна глупост. Сигурна бях, че иска да ми издере очите и то, далеч, преди между мен и Доминик да е имало каквато и да било връзка. А по-късно, когато с него се сприятелихме, предполагам, че ме е споменал няколко пъти и тя не ме е забравила. Нямаше да се откаже, докато не ме довърши.

Докато слушаше това, погледът на Хънт стана отнесен, умът му сякаш бе далеч. Едно нещо бе сигурно, почти против волята си, той бе прекрачил бариерата по отношение на Алиша. Тя седеше срещу него и очевидно без никакъв умисъл и без излишен драматизъм му разказваше неукрасената истина, такава, каквато й бе известна.

Но имаше и още нещо.

— Господин Хънт?

— Тук съм.

— Всичко наред ли е?

— Не — каза той. — Не всичко. Мислиш ли, че Джим е отишъл в „Сънсет“, след като си е тръгнал от „Ървинг пица“?

— Абсолютно. Ако е успял. Но то е само на няколко пресечки, така че трябва да е успял.

Хънт бързо пресметна наум. Улиците на Сан Франциско, ориентирани от изток на запад, минаваха южно от авенютата в азбучен ред; „Ървинг“, номер 19, следователно, се намираше само на шест пресечки от „Ортега“, номер 19. Лесна работа, дори за възрастен мъж, пийнал бира и под лекия дъжд.

— Сега Мики е там — отбеляза Хънт. — В „Сънсет“ е и използва техните телефони, за да провери няколко алибита. Трябва да се обадя на още едно място.