Джон Лескроарт
Наградата (24)

25.

Тамара бе уредила предварителна среща за одобряване на персонала по-рано през деня, но в 3:30 следобед Хънт все още бе по средата на допълнителната си среща с хората на „Уилард-Уайт“ — Уил, Глория и трима от служителите им — и им разясняваше задачите, които искаше да свършат за неговите клиенти от юридическите фирми през следващите една-две седмици. Всички бяха натъпкани в тесния му кабинет в дъното, шефовете на дървени столове с високи облегалки, а останалите, насядали по шкафчетата. Макар да бе казал на Тамара да отлага всички разговори за след срещата, телефонът на бюрото му внезапно звънна, той се взря в него, после се извини и го вдигна.

Мики бе подпрян в изправено положение на легло в двойна стая в Общинската болница. Ребрата му бяха бинтовани. Лявата му ръка бе гипсирана. Кожата около лявото му око бе подута и потъмняла. Макар и замаян от болкоуспокояващите, иначе се чувстваше сравнително добре, дори успя да се усмихне слабо, щом видя сестра си и Хънт зад нея.

— Трябваше да видите другия — каза и се намръщи.

Обясни им, че заради раната на главата искали да го задържат за през нощта за наблюдение, но той бил сигурен, че за отрицателно време ще се оправи. Сподели, че всъщност бил извадил късмет — първо, че не е убит, и второ, дошли някакви ченгета и му казали, че жената, която го блъснала и която била изцяло и безспорно виновна, имала пълна застраховка. Сигурно щели да му дадат прилична кола втора употреба на мястото на тотално разбитото му камаро, а и поне част, ако не цялата болнична сметка, щяла да бъде платена. Можело дори да не се наложи да прибягват до застраховката, която имаше по линия на бизнеса на Хънт. Ако всичко вървяло добре, на следващия ден щели да го пуснат — Тамара можела да го вземе със стария фолксваген, който не била карала от шест месеца — и дори можело да се върне на работа следобеда.

— Не насилвай съдбата — предупреди го Хънт. — Когато се почувстваш по-добре.

После Мики поиска да разкаже на Хънт какво бе научил при посещението си в Убежището сутринта и го попита дали знае, че много от учредителите на наградата, включително и Нанси Нешек, всъщност са били на среща на „Обществото на възможностите“ в понеделник вечер в сградата на общината.

— Това стана ясно на погребението — отговори Хънт. — Макар че всички се престараха да изтъкват, че не били чували за смъртта на Нешек.

— Мислиш ли, че са се престрували? — попита Мики.

Хънт сви рамене.

— Трудно е да се каже. — Той им предаде почти дума по дума реакцията на всеки един при съобщението му за нейното убийство — Търнър, Хес, Картър, Джейми и Лола Санчес — това не отне много време, — после си пое дълбоко дъх и се зае с онова, което избягваше до момента. — Но извън тях, в действителност имаше ново развитие.

— Което няма да ти хареса много — добави Тамара.

— Какво?

Хънт му предаде последните новини за Алиша и Мики повдигна същите възражения, както Тамара по-рано.

— Вижте, зная как се чувствате двамата — отговори Хънт. — Но трябва да призная, че на този етап Девин и Сара я мислят за главна заподозряна. С това трябва и двамата да сте наясно. По-умно ще е, ако и ние мислим така. Поне докато не попаднем на нещо, което категорично да я оневини. — Погледът на Хънт се премести от Мики към сестра му. — Мислите ли, че можем да го направим?

— Можем да опитаме — каза накрая Тамара, огъвайки се под натиска на погледа му.

Хънт се обърна и се приведе към леглото.

— Ами ти, Мик? Мик?

Но очите на Мики бяха затворени, а дишането му равномерно. В крайна сметка болкоуспокоителните като че ли бяха взели връх и той бе заспал.

В шест и няколко минути Тамара каза довиждане на Хънт, слезе от колата, с която той я бе докарал вкъщи, отвори входната врата на тяхната сграда, провери си пощата — предимно неща за изхвърляне, освен сметката за тока и газта и последния брой на „Гурме“ — и изкачи стъпалата до техния апартамент. Отключи си и изпя поздрав, но не твърде силно, понеже дядо й имаше обичай да си подремва.

— Хей, Джим. Прибрах се.

Когато той не отговори, тя направи няколко крачки. Вратата на неговата стая беше открехната. Отвори я и погледна вътре. Леглото му бе оправено и него го нямаше. Е, сигурно е навън с приятелите си, помисли си Тамара. За него важното бе да се прибере навреме за вечеря, което бе около 7:00. Затова тя не се замисли особено над отсъствието му.

Пусна пощата на мястото й върху етажерката в хола, обърна се и си окачи палтото в гардероба до входната врата. Отправи се към кухнята да види дали в хладилника няма нещо за пиене, мина покрай телефона, видя, че цифрата „1“ просветва и натисна бутона да чуе съобщението.

— Здрасти. Аз съм Алиша Торп и се опитвам да открия Мики. Мики, мобилният ти не отговаря. Май не е включен или нещо такова, затова опитвам на другия номер, който ми даде. Можеш ли да ми се обадиш веднага, щом чуеш това? Или пък Джим и Тамара, може би вие ще успеете да се свържете с него и да му предадете да ми се обади. Наистина трябва да го видя по най-бърз начин. Днес полицията отново дойде и… ами, ще разкажа всичко на Мики, когато ми звънне. Моят номер е 345–1337. Ще съм до него през целия ден. Обадих се в работата и казах, че съм болна, така че наистина по всяко време. Но колкото по-скоро, толкова по-добре. Благодаря. Надявам се скоро да говоря с вас.

Лицето на Тамара бе загрижено и изпълнено с нерешителност. Тя постоя до телефона и натисна бутона да прослуша съобщението отново. Това не беше обикновено обаждане. Очевидно Алиша разбираше, че положението й се е променило. Гласът й бе наситен не просто с напрежение, но се долавяше и нотка на отчаяние.

Измъчвайки се, заради последните недвусмислени указания на шефа си, Тамара остана до телефона още около минута. После продължи към кухнята, отвори хладилника, намери малко портокалов сок и си наля една чаша. Взе я със себе си, върна се в хола и се пльосна на един от тапицираните столове до задните прозорци. Отпи голяма глътка и постави чашата на малката масичка до стола. После се приведе напред, подпря лакти на коленете си и сплете пръсти.

Понечи да се изправи, но обзета от нерешителност, отново се отпусна назад. Вторият и опит беше по-успешен — успя да стане и да иде до телефона. Отне и още една минута, докато пусне за трети път съобщението. Най-накрая хвана слушалката и набра номера.

— Алиша, аз съм Тамара… Получих съобщението ти, оставено на телефона в апартамента… Трябва да ти кажа, че господин Хънт не одобрява да разговаряме с теб, нито аз, нито Мики… Зная… Мисля, че съм съгласна с теб, но работата е там, че той е шефът… би трябвало обаче да знаеш поне, че днес Мики пострада при катастрофа… не, добре е, така поне мислят, надявам се. Тази нощ ще го задържат за наблюдение…

Тамара имаше намерение отново да отиде на посещение на Мики с дядо си, когато се прибере в апартамента, но в 8:30, цели два часа и половина по-късно, той още не си бе дошъл. Вече поизнервена, тя почна да се притеснява. Опита да се свърже с Мики по телефона в болницата, но Общинската болница на Сан Франциско не подсигуряваше на отделните пациенти телефони в стаите им. Фактически обаждането следобяд в клуба „Хънт“, уведомяващо ги за състоянието на Мики, не бе дошло директно от него, а от една сестра от спешното отделение, която се бе обадила за своя сметка като услуга към брат й.

При първия си опит, тя натисна диеза, според инструкциите, но линията прекъсна. При втория, набра седем различни цифри в рамките на пет минути. При всеки нов избор следваше дълга пауза преди да се предложи следващият. (Между другото, болницата бе избрала приятна и отпускаща мелодия на Еминем, докато траеше изчакването.) Когато най-накрая се свърза с човешко същество в стаята на медицинските сестри на етажа на Мики, тутакси позна по високомерния и безразличен бюрократичен тон на жената, че още няколко минути ще трябва да се пробва.

— Съжалявам — каза сестрата. — Не носим съобщения. Можете да дойдете и да посетите пациента и лично да си предадете съобщението до десет часа.

— А ако съобщението е, че няма да мога да дойда да го посетя?

— В такъв случай, трябва да натиснете диеза, да влезете в менюто, там има опция за съобщения.

— Вече го опитах, не работи. Отне ми около половин час да се свържа с вас. — Това бе преувеличено, разбира се, но тя така го чувстваше. — Не сте ли близо до стаята му? Мики Дейд. Номер триста двайсет и седем. Не може ли просто да отидете и да му предадете, че сестра му няма да успее да дойде тази нощ, но ще го вземе сутринта?

— Съжалявам. Не мога да оставя сестринската стая без човек.

— Вижте. — Опита се да звучи разумно. — Не сте ли само на около седем-осем метра от стаята му? Не може ли просто да пресечете…?

— Съжалявам, но не ми е позволено да напускам сестринската стая. Можете просто да натиснете диеза и да оставите съобщение. Сигурна съм, че той ще го получи.

— Вече го натиснах и връзката прекъсна.

— Това не е много вероятно. Ако почакате, аз ще ви прехвърля.

С голяма неохота Тамара каза:

— Добре. Можем да опитаме. Благодаря ви.

Прищракване, после злокобна тишина притисна ухото й за около пет секунди и Тамара чу жизнерадостен тритонален звънлив звук, последван от безплътен металически глас: „Ако искате да се обадите, моля, затворете и…“

— По дяволите! — Тя затръшна слушалката върху телефона. Ругаейки в скоропоговорка, отиде до кухнята, превъртя очи, върна се до телефона, вдигна го на около трийсет сантиметра и отново го затръшна. После се обърна и се взря във вратата на апартамента.

— И като стана дума — изрече на глас към нищото, — мамка му, Джим, къде си?