Джон Лескроарт
Наградата (20)

20.

Джим Пар излезе навън, но видя какво е времето и тутакси се върна обратно, да си облече дебелата куртка. По тази причина, за по-малко от минута той изпусна първия трамвай за центъра. Тъкмо завиваше зад ъгъла към спирката, когато го видя да потегля и тогава се възползва от възможността да изрече някои от по-рядко употребяваните си псувни.

Взе следващия, но той го откара до най-гъстата тълпа, отправила се в последната минута към сградата на Военния мемориал. Застана насред упадъка на обществото в дъното на стълбите и в този момент се разнесе слухът, че Зелената зала се е напълнила и никой повече няма да бъде допуснат. В следващите двайсет минути онези, които предпочетоха да останат, в това число и Пар, успяха само да се придвижат по-нагоре по стълбището и се озоваха притиснати в коридор, водещ към вратата, зад която щеше да се проведе службата.

Блъскан напред-назад, Пар се озова близо до асансьора и тъкмо се канеше да признае, че денят е пълен провал, когато видя своя стар познат, поел службата след него, Ал Картър. Той се приближаваше, пробивайки си път с рамене сред масата от хора, обгърнал с ръка, за да я предпази, потъналата в сълзи и най-вероятно уплашена, Алиша Торп.

— Ал! — провикна се. — Алиша!

Картър вдигна пръст в знак, че го е познал.

Пар инстинктивно натисна копчето на асансьора. Вратата се отвори, той влезе и задържа вратата отворена, докато няколко от станалите излишни опечалени се струпаха вътре, преди Картър и Алиша също да успеят да се вмъкнат.

— Надолу ли?

— Където и да е — отговори Картър, все още прегърнал с ръка Алиша.

Очевидно разтърсена, с премрежен поглед, Алиша кимна едва и отпусна глава на гърдите на Картър. Вратите се затвориха и асансьорът тръгна надолу.

Щом стигнаха партера, Картър се задържа, колкото да обмени няколко любезни реплики с Пар. После се обърна към Алиша:

— Сигурна ли си, че си добре?

— Иска ми се да убия Елън — отговори тя, — но иначе…

— Имаш ли как да се прибереш у дома? — попита Картър.

— Няма проблем — каза тя. — Дойдох с колата.

Пар си прочисти гърлото.

— Има ли някаква вероятност да си в моята посока? Да ми спестиш още едно трамвайно приключение?

— Разбира се — отговори тя. — Дадено.

Картър се бе обадил на пазача на вратата, от която бяха излезли и бе спокоен, че ще го пуснат обратно. Затова можеше да си позволи няколко мига на любезност с Джим и Алиша. Очевидно бе обаче, че му се искаше да се върне. След няколко последни окуражителни думи към Алиша, той ги остави във фоайето и изчезна обратно в асансьора.

Щом той си тръгна, Алиша се обърна към Пар.

— Да се махаме по дяволите оттук.

И те запрепускаха по „Ван Нес“ срещу хапливия северен вятър. Алиша бе паркирала през няколко пресечки и пътят дотам не предразполагаше особено към разговори.

Когато най-накрая и двамата се озоваха в колата, а вратите бяха затръшнати и заключени, те поседяха още една минута в мълчание, дишайки тежко. Алиша порови в чантата си, намери си ключовете, включи двигателя и пусна на най-силна степен парното и вентилатора.

Пар все още бе с дебелата си куртка над костюма и тя до известна степен го бе предпазила от вятъра и студа. Алиша обаче — с тънката си рокля и вълнен шал — триеше ръце нагоре-надолу и си поемаше дълбоко дъх, докато се посъвзе.

Най-накрая тя протегна ръце и ги сложи на волана, обърна се и отправи към Пар извинителна усмивка.

— Съжалявам. Нямах намерение да измръзвам толкова.

— Този път ще ти простя. Добре ли си?

— Да. Просто ми е студено.

— Май не е само това, а? Какво се случи там?

Вместо отговор, тя само поклати глава. Ръцете й тъй силно стиснаха волана на позиция 10:10, че кокалчетата й побеляха. Извърна глава от Пар и затърси пролука в трафика, профучаващ покрай страничното стъкло. Пусна ръчната, рязко превключи на скорост, завъртя волана и отново се огледа.

После внезапно по тялото й сякаш премина студена тръпка или нещо подобно, тя върна на неутрална скорост и пак вдигна ръчната. Втренчи се в някаква точка някъде навън пред нея.

— Шибаната Елън Комо — произнесе.

— Какво за нея?

— Видя ме, побесня и ме изрита оттам. Мисли си, че съм имала нещо с Доминик. — Направи пауза. — Което не е вярно. Благодаря ти, че не попита.

Пар сви рамене.

— Не е моя работа.

— Не съм такъв човек, поне не с женени мъже. Просто не се занимавам с такива неща повече. Само беля си навличаш на главата, нищо повече, нали знаеш?

Пар тихичко се изкиска.

— Разкри ме. Това не ми е големият проблем в живота.

— Доминик така или иначе също не би се ангажирал с подобно нещо, независимо от всичко. Той също не беше такъв човек. И ти го знаеш, нали?

Пар извърна поглед. Скръсти ръце на гърдите си.

— Какво? — попита тя.

— Нищо не съм казал.

— Напротив.

Той се поколеба.

— Хората се променят — отбеляза. — Убеден съм в това. Аз например го направих.

— Какво означава това?

— Означава, че онзи Доминик, когото познавах, може би не е този, Доминик, когото ти си познавала.

Тя свали ръце от волана и ги положи в скута си.

— Казваш ми, че е кръшкал. — Поразителните й зелени очи придобиха стъклен блясък, като че ли в тях почваха да се събират сълзи. Обърна се с лице към него. — Редовно? Често?

Пар сви рамене.

— А ако това е вярно, значи сега не ми вярваш, така ли?

— Чуй ме, скъпа. Ако ми заявиш в лицето, че можеш да ходиш по нагорещени въглени, ще ти повярвам. Казвам само, че за онзи Доминик, когото познавах, би било малко необичайно да не се пробва поне.

Тя помълча един дълъг момент в очакване.

— Мики също ли познаваше този Доминик?

— Мики ли? Не виждам как Мики…

Тя нетърпеливо поклати глава.

— Стига, Джим. Питам те дали и Мики допуска, че съм спала с Доминик. Както всички останали.

— Е, първо, не всички останали мислят така.

— Това не е отговор! — В гласа й се прокрадна паническа нотка. — Каза ли му, че според теб навярно съм го правила?

— По-полека, миличка, по-полека. Аз и Мики никога не сме разговаряли за това. Изобщо. Аз си имах работата при Доминик, а Мики си имаше своя живот. Той никога не е искал мнението ми за нещо, свързано с това, за което говорим в момента, а и аз не бих му казал, защото не знаех нищо. Сега зная, но само защото ти ми каза. И продължава да не е моя работа. Нито пък негова.

— Не. Мисля, че е негова.

— Откъде накъде?

— Просто, защото Мики разследва кой е убил Доминик. А аз вече му казах същото както и на теб: че двамата с Доминик сме били достатъчно близки, но не чак толкова. И ако той си мисли, че това не е истина, то тогава аз не само ще изляза лъжкиня, но и ще се окаже, че имам мотив, разбираш ли?

Пар се пресегна и я потупа по ръката.

— Прекалено го усложняваш, скъпа. Мики не разсъждава толкова сложно. Ако искаш мнението на един старец, ще ти кажа, че Мики мисли за теб и себе си, не за теб и Доминик. И не бих казал, че го виня за това.

Тя се изчерви.

— Ти си мил, Джим. Това, което каза, беше много мило.

— Аз съм един мил стар пръдльо, така е. Но главното е, че Мики е на твоя страна. Всички ние сме.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не мога да ти опиша какво облекчение е това за мен, Джим. Особено след онова, което Елън… което тя направи там. Не мога да си позволя и Мики да си мисли, че съм го направила. Не съм го направила. Наистина не съм. Нали ще му го кажеш? Тогава той ще трябва да повярва и на двама ни, нали? И да застане между мен и полицията. Разбираш, нали?

— Разбира се, скъпа. Дори и слепец може да го види.

— Ами, добре тогава. — Тя си пое отново дъх, взе ръката на Пар и я целуна. — Сега да те откараме вкъщи.

Преустрои се в лентата за движение, измина няколко пресечки по улица „Калифорния“, зави наляво и се отправи на запад.

— Знаеш ли, ако нямаш нищо против — каза след малко Пар, — не ни е на път, но ако може да ме оставиш на „Сътър“.

— Защо?

— Мислех си да поговоря с няколко човека, да видя кой е там, дали някой не знае нещо.

— Мики каза, че излиза да говори с Ал Картър.

Пар се почеса по страната.

— Мики ще е при Ал, а Ал е на погребението. Значи няма да се пречкам на никого, поне за известно време.

— А какво ще търсиш?

— Не зная точно, но ще го разбера, ако го видя или чуя. Някой винаги знае нещо, дори и да не си дава сметка. Пък и какво друго да правя? Искам да кажа, ако нямаш нищо против да ме закараш.

— Няма проблем. Нали работата ми е да съм шофьор. За мен ще е удоволствие да те откарам.

— Даже и ти — каза след малко той.

Тя го стрелна с поглед.

— Какво даже и аз?

— Ти си возила Доминик онзи вторник сутринта, нали?

Тя кимна.

— Колко време? Четири часа? Пет?

— Нещо такова. Защо?

— Ако помислиш достатъчно задълбочено, обзалагам се, че ще си спомниш нещо, което е казал и което да ти подскаже с кого е имал среща същата нощ. Особено, ако сте били близки, както казваш. Говорихте ли за нещо важно онази сутрин? Нещо необичайно?

Ръцете й отново стиснаха здраво кормилото, погледът й бе вперен напред, челото й се набърчи от усилие или тревога.

— Не — каза накрая. — Не, не мисля. Поне не нещо, което да си спомням.

 

 

Линда Колорес, известна досега като Затварящата дама, се опита да се настани удобно на единствения дървен стол, поставен от Тамара срещу рецепцията във външния офис. Но май не сполучи.

— Добре ли сте? — попита Тамара.

Госпожица Колорес, може би двайсет и двегодишна, бе слаба и стилно облечена жена. Тя отправи бърза извинителна усмивка, после вдигна ръка към слепоочието си.

— Извинете. Главата ми…

Тамара вече бе отворила чекмеджето на бюрото си.

— Имам малко „Ибупрофен“, ако…

Но госпожица Колорес махна с ръка.

— Не. Зная от какво е. От храната.

— Да не сте яли нещо, което не ви понася?

— Не. Не в този смисъл. Не трябваше да казвам от храната. По-скоро от липсата й. — Тя погледна бързешком часовника си. — Наистина ли е толкова? Единайсет и петнайсет?

Тамара погледна своя часовник, после ъгъла на компютъра, увери се, че е така и кимна.

— Единайсет и петнайсет — потвърди тя.

Госпожица Колорес преглътна.

— Много съм глупава. Ставам в седем, тичам осем километра, уговарям си среща с вас, преди да отида и да работя цял ден и забравям само едно дребно нещо. Всъщност две. Първото е, че имам хипогликемия. Ако не ям, главата ми експлодира, както и други неща. Второто е, че така и не се сещам да сложа храна в устата си.

Тамара я погледна с известно подозрение.

— Сигурна ли сте, че не сте разговаряли с шефа ми или с брат ми? Не, шегувам се. Но и двамата непрекъснато ми натякват: яж, яж, яж. — Тя млъкна за секунда. — Може би не е зле да излезем и да хапнем някъде. Бихте ли желали?

— Мисля, че се налага. Съжалявам.

Тамара избута стола си назад и се изправи.

— Никакви извинения повече, става ли? Отиваме да хапнем и там си говорим за онова, което сте чули онази нощ. Така добре ли е?

— Да, добре е — отговори госпожица Колорес. — Благодаря.

По една случайност офисът на Хънт се намираше близо до улица „Белдън“, само на една пресечка разстояние. Мики често казваше, че „Белдън“, представляваща една къса пресечка, дори да бе единствената улица в града, пак щеше да е достатъчна да определи Сан Франциско по-високо от средното ниво като ресторантска дестинация. После изреждаше ресторантите по нея като конферансие в цирк: „Бриндизи“, „Кусина ди маре“, „Вода“, „Таверна“, „В 44“, „Плюф“, „Кафе тирамису“, „Кафе Бастий“ и „Самс грил“.

Ръководейки се донякъде от цените, макар че нито едно от местата нямаше да застраши дори бюджета на Тамара, тя убеди Линда, че „Бриндизи“ е онова, което им трябваше. Петнайсет минути по-късно, през които водиха лек разговор, предимно за храната и за братята си (Линда имаше двама по-големи от нея), сервитьорът поднесе на Тамара ригатони с агнешко рагу и артишок, а на Линда сандвич със сьомга на скара с хлебче чабата, майонеза с раци, салата и пържени картофи.

— И така — започна Тамара, след като лапна няколко хапки, — какво се случи онзи вторник вечерта?

— Ами, там е работата — каза Линда и млъкна за момент. — Чувствам се наистина ужасно, че не направих нещо повече, искам да кажа, когато това се случи. Обаче, зная, лошо звучи да кажа, че не съм искала да се намесвам, но тогава това ми изглеждаше като караница и аз исках единствено да се махна. После в магазина разправяха, че са намерили тялото точно на онова място, до което бях. После пък, в началото, дори не бях сигурна дали е било във вторник. Искам да кажа, изобщо не ми беше хрумнало, че може да е свързано с убийството на господин Комо, докато не чух за наградата — зная, че звучи малко тъпо…

— Не се безпокойте за това.

— И все пак. Помислих си просто — ами, ако се окаже важно. Нали разбирате?

— Всичко е наред, Линда. Точно затова определиха наградата. За да накарат хората да се замислят над неща, които иначе нямаше да им направят впечатление. Сега обаче сте по-сигурна, че е било вторник, нали?

— Не. Напълно съм сигурна. — Тя допря салфетка до устните си. — Имам един малък бележник-календар — зная, че звучи доста педантично, но добре дошли в Линдаленд, както казва брат ми. Както и да е, използвам го за нещо като кратък дневник за всичко, което правя през деня — колко съм тичала, колко часа съм работила, къде съм яла, с кого съм излизала, филми, книги. Сигурно е някаква болест и аз определено страдам от нея. — Тя сви рамене. — Във всеки случай, проверих и видях, че е бил ден за плащане на заплати. Тогава двете с Черил — тя е моя приятелка от работата, — решихме да идем, да почакаме за места в бар „А-16“ и да хапнем там. Което, разбира се, ни отне около три часа.

— За обяда?

— Е, час и половина чакане — абсолютно си струва, между другото, — и после горе-долу толкова за обяда. Искам да кажа обаче, че си тръгнах вероятно към десет — десет и петнайсет, казах довиждане на Черил, но — помните ли, беше много топло цялата седмица? — така се бях натъпкала, че реших да се поразходя, да ми послегне храната и се отправих надолу към Двореца на изящните изкуства, който обожавам през нощта.

— Продължавайте.

— Стигнах до лагуната, разхождах се бавно, наслаждавах се на нощта и слязох на паркинга до Експлораториума, когато чух гласове на мъж и жена. Спрях се. Не, че се опитвах да подслушвам. Просто малко по-нататък пътеката извиваше и те можеше да се окажат точно зад завоя.

— Не ги ли видяхте?

— Не. Но дори и да бях, беше прекалено тъмно и нямаше да ги позная. Така или иначе обаче, очевидно имаха скандал, схванах само от тона им, но докато стоях там жената каза: „Проклет да си!“ и чух нещо като шамар. После тя започна да вика: „О Боже, съжалявам, много съжалявам, не исках.“

Видимо вглъбена в разказа си, Линда Колорес духна няколко косъма, паднали пред лицето й, после ги отметна от челото си.

— Тогава си помислих — продължи тя, — че трябва да се махна оттам, но краката ми сякаш бяха заковани за земята. Стоях като истукан, страхувайки се, че ако помръдна, ще вдигна шум. В смисъл, наистина не исках да съм там, но… — И тя отново сви рамене и въздъхна.

— Значи тя го е ударила?

Линда кимна.

— После изведнъж настана тишина, след което той проговори с абсолютно равен глас. „Виж“ — каза, — „Съжалявам, но всичко свърши. Нищо не мога да направя.“ А тя: „Можеш. Можеш, ако все още ме обичаш.“ Той: „Не ме ли чуваш какво ти говоря? Точно там е проблемът. Не те обичам повече.“ Тогава я чух да казва: „Не, не, не, не може да бъде.“ Последва някакъв противен звук като… не зная като какво точно. Искам да кажа, тя сякаш изпъшка от напрежение или нещо такова и после се чу тъп звук — дори и тогава си помислих, че може някой да е бил ударен с нещо. Зная, че може би е трябвало да ида и да погледна. Зная, че звучи много лошо, но тогава вече бях изплашена. Наистина много се уплаших. Изведнъж самата аз се почувствах зле, почна да ми се вие свят и да ми се повръща, обърнах се и взех да се отдалечавам колкото можех по-бързо и безшумно. Струва ми се, че тогава наистина трябваше да направя нещо. Да се обадя на полицията или да повикам някого. Но в новините нищо не се появи за това, не и преди петък, когато откриха тялото, а дори и тогава не го свързах тутакси. Макар, че предполагам е трябвало, нали?

— Сега сте тук — отбеляза Тамара, — а много други хора не биха дошли. Така че аз не бих се обвинявала прекалено.

— Не ми е приятно да си мисля, че съм такава страхливка — призна Линда, — или че сега идвам само заради наградата.

— Не си мисля така — успокои я Тамара, — а само аз чух това.