Едит Уортън
Невинни години (7)

7.

Мисис Хенри ван дер Лайден мълчаливо изслуша разказа на братовчедка си мисис Арчър.

Можеш предварително да убеждаваш себе си колкото си искаш, че мисис Ван дер Лайден винаги мълчи и че сдържана по натура и с благородно възпитание, тя е много добра към хората, които й харесват. Дори личният опит невинаги можеше да предпази от студените тръпки, неволно побиващи всекиго в гостната на Медисън авеню с високите тавани и белите стени, където току-що бяха свалили калъфите от тапицираните с блед брокат мебели, явно заради гостите, и където муселинените перденца все още криеха позлатения бронз върху камината и „Лейди Енджилик дю Лак“ на Гейнсбъро с великолепна резбована старовремска рамка.

Портретът на мисис Ван дер Лайден от Хентингтън (в черна кадифена рокля с венециански дантели) висеше срещу портрета на обаятелната й прабаба. Смяташе се, че той не отстъпва на Кабанел, макар да бе създаден само преди двайсет години, и че приликата е „поразителна“. И наистина онази мисис Ван дер Лайден, която седеше под своя портрет и слушаше мисис Арчър, напълно можеше да мине за близначка на светлорусата младолика жена, морно облегнала се в креслото сред позлата на фона на зеленото копринено перде. Когато излизаше на посещения, или по-точно, когато приемаше гости (тя никога не вечеряше вън от къщи), мисис Ван дер Лайден както преди обличаше черна кадифена рокля с венециански дантели. Тънките прави кичури избледняла, но не побеляла коса, както и преди сресани на прав път, обрамчваха челото, а върхът на правия нос, разделящ бледосините очи, се бе поизострил малко от времето, когато бе рисуван портретът. Нюлънд Арчър винаги се изненадваше от някак странната й консервираност в безвъздушното пространство, където протичаше безупречното й съществуване, като връхлетените от смърт сред ледниците животни, които дълги години изглеждат живи.

Както и цялото му семейство, Арчър почтително се прекланяше пред мисис Ван дер Лайден, обаче смяташе, че при цялата си мекота и доброжелателност тя е доста по-дистанцирана от мрачните престарели лели на майка му, бесни стари моми, които по принцип отговаряха „не“, преди още да са узнали за какво са дошли да ги молят.

Мисис Ван дер Лайден не отговаряше нито „да“, нито „не“. Ако се съдеше по израза на лицето й, по-скоро бе склонна към снизходителност, когато внезапно върху устните й се мяркаше слабо подобие на усмивка и почти неизменно прозвучаваха думите: „Ще трябва първо да се посъветвам с мъжа си.“

Тя и мистър Ван дер Лайден толкова си приличаха, че Арчър често се чудеше как след четирийсет години неразделен семеен живот тези две слели се в едно същества успяваха да се разграничат до такава степен, че да участват в толкова противоречив процес като разговора. Но тъй като досега никой от тях не бе вземал никакво решение, мисис Арчър и синът й изложиха своя проблем и безропотно зачакаха познатата фраза.

Обаче мисис Ван дер Лайден, която рядко учудваше когото и да било, този път ги изненада, като протегна дългата си ръка към звънеца.

— Струва ми се, че си заслужава Хенри да чуе това, което ми разказахте — пророни тя и като се обърна към явилия се лакей, допълни: — Ако мистър Ван дер Лайден е приключил с четенето на вестника, предайте му, че го молим да ни окаже любезността да дойде при нас.

Тя произнесе „с четенето на вестника“ с такъв тон, с какъвто жената на министър-председателя би могла да произнесе „да ръководи заседанието на кабинета“ не от високомерие, а просто защото дългогодишният навик, а също отношението на роднини и приятели я бяха свикнали да разглежда най-малкия жест на мистър Ван дер Лайден като свещенодействие.

Бързината, с която бе взела мерки, доказваше, че смята въпроса за толкова спешен, колкото и мистър Арчър, но за да не си помисли някой, че поема някакви задължения, допълни с обаятелна усмивка:

— Хенри винаги много ви се радва, мила Едилин, и разбира се, ще пожелае да честити на Нюлънд.

Двойната врата тържествено се разтвори и се зададе мистър Ван дер Лайден, висок, слаб, с фрак, с избледняла светлоруса коса и със същия израз на застинало доброжелателство в очите, макар не бледосини, а бледосиви.

Мистър Ван дер Лайден роднински учтиво поздрави мисис Арчър и тихо честити на Нюлънд със същите изрази, които бе използвала и жена му, след което с непосредственост™ на царуващ владетел се отпусна в едно от брокатените кресла.

— Току-що приключих четенето на „Таймс“ — рече той, като събра крайчетата на дългите си пръсти. — Сутрин в града съм толкова зает, че намирам за по-удобно да чета вестниците след обяда.

— О, в полза на подобен обичай могат да се кажат много неща. Ако не греша, чичо Егмънт дори казваше, че по-малко се вълнува, когато чете утринните вестници вечер — веднага откликна мисис Арчър.

— Да, татко мразеше всяка припряност. Но сега живеем сред вечно бързане — монотонно произнесе мистър Ван дер Лайден, като огледа благодушно обвитата в саван гостна, изглеждаща на Арчър пълно подобие на господарите си.

— Надявам се, че си приключил с четенето, Хенри? — намеси се жена му.

— О, да, напълно — увери я мистър Ван дер Лайден.

— В такъв случай бих искала Едилин да ти разкаже…

— О, всъщност би трябвало да говори Нюлънд — усмихната продума мисис Арчър и още веднъж изложи страховитата история за оскърблението, нанесено на мисис Лауъл Мингът.

— Разбира се — завърши тя, — Огъста Уелънд и Мери Мингът сметнаха, че — особено като се има предвид годежът на Нюлънд — и вие е необходимо да знаете.

— Ех — с дълбока въздишка произнесе мистър Ван дер Лайден.

Възцари се тишина, сред която тракането на монументалния бронзов часовник върху бялата мраморна камина ехтеше като оръдейни изстрели. Арчър благоговейно съзерцаваше застиналите в царствена неподвижност две избледнели стройни фигури, по воля на съдбата превърнати в глашатаи на далечните предци, макар че всъщност те самите биха предпочели да живеят простичко и усамотено, да плевят невидими буренчета по безукорните цветни лехи на Скайтърклиф и вечер заедно да редят пасианс.

Пръв наруши мълчанието мистър Ван дер Лайден.

— Наистина ли предполагате, че причина за това е била… някаква умишлена намеса на Лоурънс Лефъртс? — попита той, като се обърна към Арчър.

— Сигурен съм, сър. Напоследък Лари го удари през просото и — моля леля Луиз да ми прости — завъртя лудешка любов с жената на пощенския началник или с някаква подобна личност, негова съседка, а всеки път, когато горката Гъртруд започне да се съмнява и може да се очакват неприятности, той вдига врява, за да докаже колко е почтен, и се дере, че било нахалство да карат жена му да се среща с разни, с които той не желае да я запознава. Той просто използва госпожа Оленска като гръмоотвод; и друг път съм виждал как разиграва подобни номера.

— Ах, тези Лефъртс! — промълви мисис Ван дер Лайден.

— Да, тези Лефъртс! — като ехо повтори мисис Арчър. — Интересно как ли чичо Егмънт би погледнал на опитите на Лоурънс Лефъртс да преценява чието и да било положение в обществото. Това само показва докъде сме се докарали.

— Да се надяваме, че все още не сме се докарали дотам — твърдо възрази мистър Ван дер Лайден.

— Ех, ако вие с Луиз по-често излизахте! — въздъхна мисис Арчър.

И веднага усети каква грешка е сторила. Двамата Ван дер Лайден реагираха болезнено на всяка критична бележка за усамотения им живот. Те ръководеха съдбините на света, те бяха най-висшите съдници, знаеха това и се бяха покорили на ориста си. Плахи и свенливи по натура, те изобщо не бяха подходящи за ролята си и се мъчеха възможно повече време да прекарват в селската тишина на Скайтърклиф, а когато се появяваха в града, отхвърляха всички покани уж поради лошото здраве на мисис Ван дер Лайден.

Нюлънд Арчър се притече на помощ на майка си.

— Цял Ню Йорк знае какво място заемате в обществото. Ето защо мисис Мингът сметна за необходимо да се посъветва с вас за оскърблението, нанесено на графиня Оленска.

Мисис Ван дер Лайден погледна мъжа си, той погледна нея.

— Възразявам против самия принцип — каза мистър Ван дер Лайден. — Докато едно почтено семейство подкрепя когото и да било от членовете си, мнението му трябва да бъде приемано като окончателно.

— И на мен ми се струва така — произнесе жена му с тон, сякаш изказваше някаква нова мисъл.

— Не съм очаквал работата да вземе такъв обрат — продължи мистър Ван дер Лайден. Сетне млъкна и отново погледна жена си. — Хрумна ми, скъпа, че графиня Оленска бездруго ни е роднина чрез първия съпруг на Медора Менсън. Във всеки случай ще ни стане роднина чрез сватбата на Нюлънд. Четохте ли днешния брой на „Таймс“, Нюлънд? — обърна се той към младежа.

— Да, разбира се, сър — отвърна Арчър, който имаше навика по време на сутрешното кафе да преглежда пет-шест вестника.

Съпругът и съпругата отново се спогледаха. Бледите им очи дълго и замислено се съвещаваха, сетне върху лицето на мисис Ван дер Лайден трепна слаба усмивка. Стана ясно, че е отгатнала и одобрява.

Мистър Ван дер Лайден се обърна към мисис Арчър.

— Ако здравето на Луиз й даваше възможност да вечеря вън от къщи, бих ви помолил да предадете на мисис Лауъл Мингът, че Луиз и аз на драго сърце, ммм… бихме заели мястото на семейство Лефъртс на трапезата й. — Той спря, за да подчертае цялата ирония на думите си. — Ала, както знаете, това е невъзможно. — Мисис Арчър въздъхна съчувствено. — Нюлънд обаче казва, че е прочел сутрешния брой на „Таймс“. Значи му е известно, че роднината на Луиз херцог Сейнт Острей след седмица пристига с параход „Русия“. Това лято има намерение да вземе участие в международните състезания с новия си платноход „Джиневра“ и освен това да постреля патици в Травена. — Мистър Ван дер Лайден отново замлъкна, след което продължи още по-добродушно: — Преди да го откараме в Мерилънд, бихме искали да поканим неколцина приятели да се запознаят с него тук — просто скромна вечеря и сетне прием. Сигурен съм, че Луиз, както и аз, ще се радваме, ако графиня Оленска позволи да я включим в списъка на нашите гости. — Той стана, поклони се приятелски на братовчедка си и допълни: — От името на Луиз, струва ми се, мога да кажа, че понеже сега излиза на разходка, ще може лично да отнесе поканата за вечеря заедно с нашите визитни картички — разбира се, заедно с визитните картички.

Мисис Арчър зърна в думите му намек, че дорестите коне, които никога не се налагаше да чакат, са вече пред вратата, и с припрени благодарности стана от креслото. Мисис Ван дер Лайден я дари с усмивката на Есфир, умоляваща Артаксеркс да бъде великодушен, но мъжът й направи протестен жест.

— Не заслужава да благодарите, мила Едилин, вярвайте, не заслужава. В Ню Йорк не бива да се допуска нищо подобно и няма да се допусне, докато мога да сторя нещо — царствено меко произнесе той, докато изпращаше роднините.

Два часа по-късно всички узнаха, че удобното ландо със S-образните ресори, с което мисис Ван дер Лайден излизаше през всички сезони, е било забелязано пред къщата на старата мисис Мингът, където е бил оставен голям квадратен плик, и още същата вечер в операта мистър Сайлъртън Джексън потвърди, че в плика е имало покана за графиня Оленска да присъства на вечерята, която семейство Ван дер Лайден следващата седмица ще даде по случай пристигането на своя братовчед херцог Сейнт Острей.

Някои младежи при тази вест размениха усмивки в клубната ложа и погледнаха бързо Лоурънс Лефъртс — той бе седнал небрежно отпуснат на първия ред и засукваше дългите си светли мустаци, а когато сопраното замлъкна, авторитетно заяви:

— Никоя, освен Пати не бива да си позволява участие в „Сомнамбула“.