Едит Уортън
Невинни години (10)

10.

На другия ден Арчър успя да придума Мей да се измъкне след закуска на разходка в парка. По отколешния обичай на епископален Ню Йорк в неделя през деня тя винаги ходеше с родителите си на църква, но този път мисис Уелънд прости този пропуск на дъщеря си, тъй като заранта бе успяла да я убеди да се съгласи да удължат времето до сватбата — иначе нямаше да смогнат да приготвят чеиза и да осигурят необходимото количество постелно и друго бельо с ръчна бродерия.

Денят бе приказен. Над голия дървесен свод блестеше лазурно небе, долу по алеята като натрошени кристали искреше снегът. Времето вълшебно подчертаваше лъчезарната хубост на Мей и тя бе поруменяла от студа като млад клен. Арчър се гордееше с погледите, които я следваха, и чистата радост на притежанието разпръсна загнездилите се съмнения.

— Прекрасно е всяка заран, когато се събуждам, да вдишвам аромата на момините сълзи — рече тя.

— Вчера късно ви ги донесоха. Сутринта не можах да отделя време.

— Това, че всеки ден си спомняте за мен, е доста по-приятно от удобството на постоянната поръчка, при която те ще се появяват точно навреме като учителката ми по музика — както бе с Гъртруд Лефъртс, когато се бяха сгодили с Лоурънс.

— Да, разбира се — засмя се Арчър на шегата й.

Хвърли поглед на румената й като ябълка буза и се почувства толкова богат и сигурен в себе си, че се реши да каже: — Снощи, когато ви пращах момините сълзи, видях чудесни жълти рози и ги взех за госпожа Оленска. Добре ли постъпих?

— Колко мило от ваша страна! Тя много обича цветята. Странно, че не ни спомена за тях. Сутринта по време на закуската отбеляза, че мистър Бъфърт й пратил дивни орхидеи, а братовчедът Хенри ван дер Лайден — цяла кошница карамфили от Сайтърклиф. Стори ми се, че е изненадана. Нима в Европа не е прието да се пращат цветя? Тя смята, че обичаят бил очарователен.

— О, съвсем естествено е цветята на Бъфърт да са засенчили моите — с неприятно чувство отбеляза Арчър. Сетне си спомни, че не бе оставил визитната си картичка към розите и още повече го доядя на себе си, че изобщо бе споменал за тях. Понечи да каже: „Снощи се отбих у вашата братовчедка“, но се разколеба. Щом графиня Оленска не е споменала за посещението му, няма да е удобно той пръв да каже за него. Но пък премълчаването на този епизод му придаваше твърде нежелан нюанс на тайна и за да промени темата, той заговори за общите им планове, за бъдещето им и че мисис Уелънд продължава да настоява за отлагане на сватбата.

— Не е чак толкова далеч! Изабел Чийвърс и Реджи бяха годеници цели две години, а Грейс и Торли — почти година и половина. Нима ни е лошо така?

Това бе традиционният момински въпрос и той се почувства засрамен, задето го намира за странно инфантилен. Разбира се, тя повтаря чужди думи, но нали скоро ще навърши двайсет и две години. Интересно, кога „почтените“ жени започват да говорят от свое име!

„Сигурно никога, ако ние самите не им разрешим“ — помисли си той и си спомни как бе слисал мистър Сайлъртън Джексън с дръзкото си заявление, че „жените трябва да се ползват от свобода — от същата свобода, която имаме и ние“.

Скоро ще се наложи да свали превръзката от очите на тази млада девойка и да й предложи да погледне света. Но колко поколения жени, преди Мей да се появи на този свят, са легнали в семейните гробници, без никога да свалят тази превръзка? Потрепери при мисълта за някои най-нови теории и за често споменаваната в научните трудове кентъкска пещерна риба, чието зрение поради ненужността си се е атрофирало. Ами ако нареди на Мей Уелънд да отвори очи, а те не могат да съзрат нищо, освен пустота?

— Можем да се чувстваме доста по-добре. Бихме живели двамата заедно, бихме заминали на пътешествие.

Лицето й просия.

— Колко хубаво би било!

Разбира се, тя на драго сърце би тръгнала по света, но нали мама няма да разбере защо настояват да постъпят не така, както постъпват всички.

— То се разбира от само себе си! — настоя годеникът.

— Ах, Нюлънд! Толкова сте оригинален! — възторжено извика Мей.

Сърцето му се сви, защото осъзна, че говори тъкмо това, което се очаква от млад мъж в неговото положение, а нейните отговори — дори и думата „оригинален“ — са продиктувани от традициите и от инстинкта.

— Оригинален ли? Всички си приличаме като кукли, изрязани от сгънат лист хартия. Ние сме като орнамент, изрисуван по шаблон върху стената. Нима не можем да постъпваме както намерим за добре, Мей?

Спря се, пламнал, и забеляза, че ясните й очи го гледат възхитено.

— Какво да сторим тогава? Да избягаме и тайно да се венчаем ли? — засмя се тя.

— Ако желаете…

— О, Нюлънд! Значи наистина ме обичате! Колко съм щастлива!

— Но защо да не бъдем още по-щастливи?

— Нима можем да се държим като герои от романите?

— Защо? Защо? Защо?

Настояванията му сякаш й дотегнаха. Тя чудесно знаеше, че не могат да сторят нищо такова, но бе прекалено главоболно да го оборва с аргументи.

— Не съм достатъчно умна, за да споря с вас. Но нали това… това би било вулгарно, не намирате ли? — попита тя, зарадвана, че е намерила думата, която напълно изчерпва темата.

— Толкова ли се страхувате да бъдете вулгарна?

Този въпрос явно стъписа Мей.

— Разбира се… не бих искала… но нали и вие също — малко ядосано отвърна тя.

Арчър премълча, като нервно почукваше с бастунчето по обувката си и чувстваше, че тя наистина бе намерила успешен начин да приключи спора, Мей от своя страна безгрижно продължи:

— О, тази сутрин показах пръстена на Елен. Тя каза, че досега не била виждала толкова хубаво изработен пръстен. Каза, че подобно нещо няма дори и на рю Дьо ла Пе. Ах, Нюлънд, толкова изискан художествен вкус имате!

На следващия ден, когато Арчър в очакване на вечерта пушеше мрачно в кабинета си, при него влезе Джейни. Тази вечер не се бе отбил в клуба на връщане от кантората — там работеше в адвокатурата, без много да се пресилва, както бе прието сред богатите нюйоркчани от неговата среда. Беше някак неспокоен и донейде в лошо настроение, а мисълта, че всеки ден по едно и също време върши едно и също, го отчайваше и ужасяваше.

„Еднообразие, еднообразие“ — натрапчиво звучеше в ума му, когато гледаше познатите фигури с цилиндри, небрежно отпуснати в креслата зад огледалните стъкла, и именно защото в този час обикновено пристигаше в клуба, днес нарочно се запъти право към къщи. Знаеше не само за какво ще си приказват членовете на клуба, но и каква роля ще изпълнява всеки от тях. Основна тема ще бъде, разбира се, херцогът, но безспорно подробно ще бъде обсъдена появата по Пето авеню на златокосата личност с малка каляска с цвета на канарче, теглена от два врани коня (а те, както всички смятаха, бяха дарени от Бъфърт). „Жените от този сорт“ (така ги наричаха) бяха малко в Ню Йорк, а такива, които имаха свои карети — още по-малко, затова появата на мис Фани Ринг на Пето авеню в часа, когато се разхождаше отбраното общество, дълбоко развълнува висшия свят. Нали вчера каретата й преминала покрай каретата на мисис Лауъл Мингът и затова видната дама веднага дръпнала звънчето, висящо до лакътя й, след което заповядала на кочияша да я върне в къщи. „Ами ако такова нещо се бе случило на мисис Ван дер Лайден?“ — ужасени се питаха нюйоркчани. Арчър си представи как в тази минута Лоурънс Лефъртс държи реч за разложението в обществото.

Джейни влезе в библиотеката и Арчър сърдито вдигна глава, но веднага отново се наведе над книгата (беше току-що излязлата „Шателар“ на Суинбърн), сякаш изобщо не бе забелязал влизането на сестра си. Тя погледна отрупаното му с книги писалище, вдигна едно томче и въздъхна:

— Колко заплетени книги четеш!

— Какво има? — попита той сестра си, застанала пред него с вида на Касандра.

— Мама е много недоволна.

— Недоволна ли? От кого? За какво?

— Току-що у нас беше мис Софи Джексън. Брат й я пратил да ни съобщи, че щял да ни навести след вечеря. Почти нищо не каза — той й забранил, защото искал лично да ни разкаже. Сега бил у леля Луиз ван дер Лайден.

— Бъди така добра, Джейни, повтори още веднъж. Дори Господ няма да разбере за какво говориш.

— Не е време да богохулстваш, Нюлънд… Мама е толкова отчаяна, че не стъпваш в църквата…

Арчър изпъшка тежко и отново се зачете.

— Нюлънд! Изслушай ме. Твоята приятелка госпожа Оленска отишла вчера на гости у мисис Лемюъл Стрейзърс, явила се там заедно с херцога и мистър Бъфърт.

При последните думи на тази новина младият мъж бе обзет от необясним гняв. За да го потисне, се засмя.

— Добре де, какво от това? Знаех, че има намерение да отиде там.

Джейни пребледня и се ококори.

— Знаел си, че ще иде там, и не си се помъчил да я спреш? Да я предвардиш?

— Да я спра? Да я предвардя? — той отново се засмя. — Нали няма да се женя за графиня Оленска! — Тези думи и на самия него му се сториха някак фантастични.

— Но се жениш за нейна братовчедка.

— Голямото роднинство! — иронично произнесе той.

— Нюлънд, нима не се интересуваш от роднините си?

— Ни най-Малко!

— Нима ти е все едно какво ще си помисли леля Луиз ван дер Лайден?

— Абсолютно ми е все едно, щом може да се занимава с празни работи като някаква стара мома — промърмори Арчър.

— Мама не е стара мома — присвила устни, заяви девствената му сестричка.

Нюлънд го избиваше отвътре да извика в отговор: „Именно като стара мома, и Ван дер Лайден са стари моми, и ние всички — щом поне за миг влезем в допир с реалността — също се превръщаме в стари моми“, но като забеляза, че длъгнестото й кротко лице още миг и ще се сгърчи в плач, се засрами, че безсмислено я е засегнал.

— По дяволите графиня Оленска! Не говори глупости, Джейни, аз не съм й настойник.

— Разбира се, че не си, но нали сам настоя пред семейство Уелънд всички да я подкрепяме и ако не беше твоят годеж, леля Луиз никога не би я поканила на вечерята в чест на херцога.

— Не виждам нищо лошо в тази покана. Там тя беше най-хубавата и благодарение на нея вечерята не изглеждаше като помен, подобно на всички банкети у Лайден.

— Но нали знаеш, че чичо Хенри я покани единствено заради теб, тъкмо той придума леля Луиз. А сега са толкова притеснени, че още утре се връщат в Скайтърклиф. Виж какво, Нюлънд, според мен трябва да слезеш при мама. Струва ми се, просто не разбираш как се чувства тя сега.

Нюлънд завари майка си в гостната. Като вдигна угрижено лице от бродерията, тя попита:

— Джейни каза ли ти?

— Да. — Помъчи се да говори със спокоен тон като нея. — Но не мога да възприема сериозно тази история.

— Дори и оскърблението, нанесено на братовчедката Луиз и на братовчеда Хенри?

— Нима е възможно да се чувстват оскърбени от подобна дреболия като посещението на графиня Оленска у жена, която те смятат за вулгарна?

— Смятат?

— Добре де, прави са, но при нея може да се послуша хубава музика и човек приятно да прекара неделната вечер, когато цял Ню Йорк умира от скука.

— Хубава музика, така ли? Доколкото зная, там имало жена, която се качила на масата и пяла песнички — от тези, дето ги пеят в Париж в известните заведения. Там пушили и пили шампанско.

— Но нали такива неща стават и на други места, а светът не се е обърнал наопаки.

— Надявам се, че нямаш намерение да защищаваш френския тип неделен ден, приятелю мой?

— Когато бяхме в Лондон, често чувах да корите английската неделя, мамо.

— Ню Йорк не е нито Париж, нито Лондон — заяви мисис Арчър.

— Разбира се, че не е! — изпъшка синът й.

— Явно искаш да кажеш, че тукашното общество не е толкова бляскаво. Разбира се, прав си, но ние сме част от това общество, а тези, които идват при нас, трябва да уважават нашите обичаи. Особено Елен Оленска — нали уж се е върнала именно за да се освободи от онзи живот, който е водила в бляскавото общество.

Нюлънд не отговори нищо и мисис Арчър продължи:

— Канех се да си сложа шапката и исках да те помоля да дойдеш с мен за малко при братовчедката Луиз. — Понеже забеляза, че Арчър се намръщи, обясни: — Струва ми се, би могъл да й обясниш, че както току-що се изрази, в чужбина обществото живее по друг начин… Там хората не са толкова придирчиви и може би графиня Оленска не си дава сметка как тук възприемаме подобни неща. Нали разбираш, че това би било само в интересите на госпожа Оленска — с невинно лукавство завърши тя.

— Мила мамо, вярвай, не виждам какво ни засяга това. Херцогът отишъл с госпожа Оленска у мисис Стрейзърс, дори лично доведе мисис Стрейзърс при графинята да се запознае с нея. Когато се появиха, тъкмо бях у госпожа Оленска. Ако семейство Ван дер Лайден искат да се скарат с някого, виновникът е под собствения им покрив.

— Да се карат ли? Нюлънд, чул ли си някога братовчедът Хенри да се е карал с някого? Херцогът е техен гост, при това е чужденец. Чужденците изобщо не се ориентират в тънкостите — пък и къде ли биха могли да ги научат? Но графиня Оленска се е родила в Ню Йорк и би трябвало да уважава чувствата на нюйоркчани.

— Е, щом искат жертва, позволявам ви да им хвърлите госпожа Оленска, за да я разкъсат — ядосано извика Арчър. — Не разбирам защо двамата с вас трябва да изкупваме греховете й.

— О, разбира се, ти разсъждаваш от гледна точка на рода Мингът — възрази майка му с тон, който означаваше, че всеки миг може да се обиди.

Главният лакей с печалната физиономия дръпна завесите на гостната и обяви:

— Мистър Хенри ван дер Лайден.

Мисис Арчър изтърва иглата и с трепереща ръка отмести стола си назад.

— Още една лампа! — извика след излизащия слуга, а Джейни през това време се наведе над майка си, за да намести бонето й.

На прага изникна фигурата на мистър Ван дер Лайден и Нюлънд Арчър се запъти да посрещне чичо си.

— Току-що говорехме за вас, сър — каза той.

Мистър Ван дер Лайден сякаш се изненада от това съобщение. Свали ръкавиците си, за да стисне ръка на дамите, а докато Джейни му местеше кресло, свенливо поглади цилиндъра си.

— И за графиня Оленска — допълни Арчър.

Мисис Арчър пребледня.

— Ах, тя е чаровна жена. Идвам направо от нея — каза мистър Ван дер Лайден и върху челото му отново се изписа безоблачно спокойствие. Той се отпусна в креслото, според стария обичай остави на пода до себе си цилиндъра и ръкавиците, сетне продължи: — Просто е надарена да подрежда цветята. Бях й пратил карамфили от Скайтърклиф и останах изумен. Вместо огромните букети, каквито нашият градинар подрежда, тя ги бе разхвърляла по няколко тук и там. Дори не мога да ви обясня как. Херцогът ми каза. Той предложи: „Иди да видиш с какъв вкус е подредила гостната си.“ Наистина е така. С удоволствие щях да заведа и Луиз, ако всичко наоколо не беше… не беше толкова неприятно.

Мъртва тишина бе отговорът на този крайно неприсъщ за мистър Ван дер Лайден поток от думи. Мисис Арчър извади бродерията от кошничката, където я бе мушнала нервно, а Нюлънд, който, облегнат на камината, ровеше с пръсти параванчето от пера на колибри, при внесената допълнителна лампа видя вцепенилата се от почуда физиономия на Джейни.

— Работата е там — продължи мистър Ван дер Лайден, като плъзгаше безкръвна длан по дългия си крак, върху безименния му пръст тежеше огромен златен пръстен с печат, — работата е там, че се отбих да й благодаря за милата бележка, която ми бе изпратила по повод на цветята, а също — но, разбира се, само между нас — да я предупредя най-приятелски да не позволява на херцога така да обикаля с нея по гости. Не зная дали сте чули…

Мисис Арчър изобрази снизходителна усмивка.

— Нима херцогът я води по гости?

— Нали знаете какви са тези английски аристократи. Всичките са еднакви. Двамата с Луиз много обичаме нашия братовчед, но е безсмислено да се очаква от хора, свикнали да се движат из европейските дворци, да бъдат внимателни към нашите малки републикански тънкости. Херцогът ходи там, където му е весело — мистър Ван дер Лайден замлъкна, ала никой нищо не каза. — Да, май че вчера ходил с нея у мисис Лемюъл Стрейзърс. Сайлъртън Джексън току-що ни разправи тази глупава история и на Луиз много й домъчня. Реших, че най-доброто е веднага да отида при графиня Оленска и да й обясня — вие сте наясно, разбира се, — с най-тънки намеци да й обясня как в Ню Йорк се гледа на някои неща. Помислих, че бих могъл да извърша това съвсем деликатно… защото през онази вечер, когато тя бе на банкета у нас, отчасти бе изразила желание… отчасти ми бе дала да разбера, че ще е благодарна за съвети. Така се и оказа.

Мистър Ван дер Лайден огледа стаята с такъв израз, че — ако върху лицето му се бе изписал дори най-лек израз на низки страсти — би могъл да се нарече самодоволен. Но чертите му изразяваха само меко доброжелателство, почтително отразено от лицето на мисис Арчър.

— Колко сте мили и двамата, скъпи Хенри! Винаги! Нюлънд особено цени постъпката ви — нали това засяга нашата чудесна Мей и новите му роднини.

Тя хвърли предупредителен поглед към сина си, който рече:

— Да, сър, до най-висока степен. Но бях сигурен, че госпожа Оленска ще ви хареса.

Мистър Ван дер Лайден безкрайно кротко го погледна.

— Никога не каня у дома си хора, които не ми харесват, мой мили Нюлънд — произнесе той. — Именно това казах преди малко на Сайлъртън Джексън. — Сетне погледна часовника си, стана и допълни: — Луиз вече ме очаква. Днес вечеряме рано, тъй като с херцога отиваме на опера.

Когато завесите на вратата тържествено се прибраха зад госта, семейство Арчър потъна в мълчание.

— О, боже, колко романтично! — не се стърпя най-сетне Джейни. Никой не можеше със сигурност да каже за какво се отнасят нейните коментари, затова роднините отдавна бяха зарязали напъните да ги разгадават.

Мисис Арчър поклати глава с въздишка.

— Дано да излезе на добър край — произнесе тя с тон на човек, който със сигурност знае, че подобно нещо не е възможно. — Нюлънд, тази вечер трябва да останеш в къщи и да приемеш Сайлъртън Джексън — направо не зная какво да му кажа.

— Горката мама! Той обаче няма да дойде — засмя се Арчър и се наведе да изтрие с целувка бръчките от навъсеното й чело.