Едит Уортън
Невинни години (14)

14.

Във фоайето Арчър се натъкна на приятеля си Нед Уинсет, единствения от всичките му „умни хора“, както ги наричаше Джейни, в разговорите с когото се мъчеше да проникне малко по-дълбоко в същината на нещата, отколкото бе прието в клуба и в ресторантите.

Още в залата бе зърнал охлузения гръб и полегатите рамене на Уинсет и бе обърнал внимание, че той хвърли поглед към ложата на Бъфърт. Стиснаха си ръцете и Уинсет предложи да пийнат бира в германската кръчма на ъгъла. Арчър, който нямаше настроение за разговори, отказа под предлог, че трябва още да поработи в къщи, затова и Уинсет рече:

— Да, наистина, не пречи и аз да свърша нещо.

Тръгнаха пеш по улицата и скоро Уинсет попита:

— Чуйте, коя е тази мургава дама, която беше в онази ложа? Ако не греша, на Бъфърт. Явно е пронизала сърцето на вашия приятел Лефъртс.

Арчър, без да си дава сметка защо, малко се ядоса. Какво го интересува Уинсет Елен Оленска? А най-вече защо я свързва с Лефъртс? Подобно любопитство изобщо не бе в характера на Уинсет, но нали в края на краищата беше журналист.

— Надявам се, че нямате намерение да взимате интервю от нея? — засмя се той.

— Защо не, но не за вестника, а лично за мен — отвърна Уинсет. — Работата е там, че ми е съседка (доста странен квартал за такава хубавица) и тези дни се отнесе много сърдечно с момченцето ми — то гонеше някакво коте, влезе в двора й, падна и доста силно си поряза крака. Тя дотърча у нас без шапка, донесе малкия на ръце, бе му превързала коляното, и се държа толкова мило и очарователно, че жена ми от почуда дори не я попита как се казва.

На Арчър му олекна. В историята на Уинсет нямаше нищо особено — всяка жена би постъпила по същия начин със съседско дете. Но това наистина много приличаше на Елен — да се втурне без шапка, да отнесе момченцето на ръце и до такава степен да слиса горката мисис Уинсет, че тя дори да не я попита коя е.

— Тя е графиня Оленска, внучка на старата мисис Мингът.

— Виж ти, графиня! — подсвирна Нед Уинсет. — Не съм знаел, че графините могат да изпитват добросъседски чувства. Във всеки случай онези от рода Мингът не са способни на подобно нещо.

— Дори биха се радвали, но не им давате възможност.

— Аха…

Беше старият им вечен спор защо „умните хора“ упорито избягват висшето общество, но и двамата знаеха, че е безсмислено да го продължават.

— Интересно, защо ли тази графиня се е настанила в нашите бордеи? — върна се на въпроса Уинсет.

— Защото пет пари не дава къде живее и изобщо за всичките ни светски етикеции — каза Арчър, тайно доволен от този портрет на Елен Оленска, който сам си бе нарисувал.

— Хм… сигурно е виждала и по-добро — отбеляза Уинсет. — Тук трябва да завия. Довиждане.

Прегърбен, той премина на отсрещната страна на Бродуей, а Нюлънд остана неподвижен, загледан след него и замислен върху последните му думи.

Подобни изблици на прозрение бяха характерни за Нед Уинсет, те бяха сред най-оригиналните му черти и Арчър винаги се чудеше как с такава дарба спокойно се примирява с несполуката си във възраст, когато повечето му връстници още продължават да се борят.

Арчър знаеше, че Уинсет има жена и дете, но никога не ги бе виждал. Обикновено се срещаха в клуб „Сенчъри“ или в други посещавани от журналисти и художници места, като кръчмата, в която Уинсет го покани да пият бира. Веднъж бе намекнал на Арчър, че жена му е тежко болна — може да беше истина, а може и да означаваше, че горката жена не умее да се държи в обществото или няма вечерни тоалети — най-вероятно и едното, и другото. Самият Уинсет изпитваше непреодолимо отвращение към светските ритуали. Арчър, свикнал вечер да се преоблича, понеже смяташе, че така е по-хигиенично и по-удобно, и през ум не му минаваше, че хигиеничността и удобството са двете най-скъпоструващи пера от един скромен бюджет. Той смяташе гледната точка на Уинсет за част от скучната „бохемска“ поза — хората от отбраните среди, които сменяха вечер дрехите си, без да споменават за това, и не разговаряха вечно кой колко слуги държи, изглеждаха доста по-естествени и по-общителни от представителите на бохемата. Въпреки това с Уинсет винаги му бе интересно — всеки път, щом забележеше слабото му брадато лице и тъжните му очи, го измъкваше от далечното кътче, в което обикновено се свираше, и подхващаше дълги разговори с него.

Уинсет бе станал журналист не по свое желание. Той беше способен литератор, родил се ненавреме на този свят, който не се нуждаеше от литература. След като издаде сборник кратки и изящни есета — издателите му продадоха сто и двайсет екземпляра, раздадоха трийсет, а останалите (по договор) в края на краищата унищожиха, за да освободят място за по-търсена стока, — той захвърли истинското си призвание и сключи договор за помощник главен редактор в женски седмичен вестник, който публикуваше мода и кройки заедно с любовни разкази стил „Ню Ингланд“ и реклами за безалкохолни напитки.

Шегите му по адрес на „Пламък в огнището“ (така се наричаше вестникът) бяха безкрайни, но зад тези шеги се криеше безплодната горчивина на още младия човек, който си е опитал късмета и се е примирил. Думите му винаги караха Арчър да погледне своя живот и да почувства цялата му празнота, но животът на Уинсет всъщност бе още по-празен и макар че многобройните сериозни и забавни теми придаваха възбуждаща острота на разговорите им, взаимната размяна на мнения обикновено не излизаше извън рамките на меланхолично дилетантство.

— Там е работата, че нито вашият, нито моят живот струват нещо — рече веднъж Уинсет. — Аз съм неуспял човек, в този смисъл нищо не може да се промени. Мога да произвеждам само една стока, но тук няма пазар за нея и докато съм жив, явно не ще има. Но вие сте свободен и заможен. Защо не се захванете за работа? Единственият път за вас е да се заемете с политика.

Арчър тръсна глава и се засмя. Тези думи моментално разкриха непреодолимата пропаст между хора като Уинсет и другите — такива като Арчър. В светските среди всеки от малък знаеше, че в Америка „не е редно джентълмен да се занимава с политика“. Но едва ли би могъл да обясни това на Уинсет по този начин, затова отвърна уклончиво:

— Погледнете докъде стига честният човек в американската политика. Ние не им трябваме.

— Кои „ние“? Защо всички не се съберете заедно и не станете „те“?

Смехът на Арчър се замени със снизходителна усмивка. Нямаше смисъл да продължава спора — всички добре знаеха съдбата на малцината джентълмени, които бяха рискували доброто си име, за да се заемат в Ню Йорк с политика в кметството или на щатско равнище. Дните, когато това беше възможно, отдавна бяха отминали — страната се намираше в ръцете на бизнесмени и имигранти, затова почтените хора трябваше да отстъпят в сферата на спорта и културата.

— На културата ли? Де да я имаше у нас! Разбира се, среща се тук-там по нещичко, но тези кълнове, как да се изразя най-добре, загиват от недостатъчната оран и наторяване. Това са последните остатъци от европейските традиции, които дедите ни са донесли. Но вие сте нищожно малцинство, нямате нито водачи, нито конкуренция, нито аудитория. Приличате на картина върху стената на изоставена къща — „Портрет на джентълмен“. Никой от вас никога нищо няма да постигне, докато не запретне ръкави и не стъпи право в калта. Или така, или имиграцията… О, Боже! Само ако можех да емигрирам от тук…

Арчър мислено вдигна рамене и отново прехвърли разговора към книгите, за които Уинсет се изказваше, макар и не толкова уверено, но винаги интересно. Да емигрира! Нима е възможно джентълмен да изостави родната си страна! Това е също толкова невъзможно, колкото да запретне ръкави и да нагази в калта. Джентълменът просто си остава в къщи и не участва в нищо. Но не е възможно да се обясни това на човек като Уинсет, затова нюйоркският свят на литературните клубове и екзотичните ресторанти, приличащ на пръв поглед на калейдоскоп, преди да бъде разтърсен, се оказваше една доста по-малка кутийка с далеч по-еднообразна шарка от събраните заедно части на Пето авеню.

На следващата сутрин Арчър безрезултатно кръстосва града да търси жълти рози. Заради тях закъсня за кантората, убеди се, че никой не е забелязал това, и внезапно го обзе отчаяние от съзнанието за пълната безсмислица на целия му живот. Защо сега не е на пясъчния плаж в Сейнт Огъстин заедно с Мей Уелънд? А за служебните му задължения, с които уж бе ангажиран, никой не се заблуждаваше. В старите юридически фирми като тази, която оглавяваше мистър Летърблър и които се занимаваха най-вече с едра поземлена собственост и с „консервативни“ вложения на капитали, винаги се водеха на щат двама-трима младежи, заможни и без всякакво честолюбие; като оставаха по няколко часа дневно зад писалищата си, те изпълняваха дребни поръчки или просто четяха вестници. Макар че според всеобщото мнение трябваше да се занимават с нещо, все още се смяташе, че грубото трупане на пари унижава джентълмена, а правото като една от свободните професии е по-подходящо за него от търговията. Впрочем, никой от тези младежи нямаше намерение и ни най-малко не се стремеше истински да преуспее в попрището си, затова мнозина отрано обрастваха с плесените на безделието.

При мисълта, че и той най-вероятно ще плесеняса, Арчър потръпна. Е, да, той имаше и други вкусове и интереси, прекарваше отпуска си в пътешествия из Европа, общуваше с хора, които Мей наричаше „умни“, и изобщо се мъчеше „да не изостава от времето си“, както малко абстрактно се бе изразил в разговора с госпожа Оленска. Но в какво ще се превърне тази тясна ивичка истински живот след неговата женитба? Бе видял твърде много млади мъже, които се увличаха по същите мечти — макар може би не толкова пламенно като него, — а сетне по примера на по-възрастните постепенно потъваха в обичайната монотонност и разкош.

От кантората прати разсилния с бележка до госпожа Оленска, в която я питаше дали може да я навести вечерта, като молеше да му прати отговора в клуба, ала в клуба не получи нищо, на другия ден също не дойде никакво писмо. Това изненадващо мълчание, кой знае защо, крайно го оскърби и на следната заран, щом видя на витрината на цветарския магазин великолепен букет жълти рози, не посегна към него. Чак след два дни получи по пощата кратко писъмце от госпожа Оленска. За негово учудване то бе изпратено от Скайтърклиф, където Ван дер Лайден бяха заминали, щом качиха херцога на парахода.

„Избягах — рязко, без всякакво обръщение започваше писмото — още на следващия ден след срещата ни в театъра, а тези добри приятели ми дадоха подслон. Исках да се успокоя и да обмисля всичко. Бяхте прав, когато казахте, че те са много добри, тук се чувствам в пълна безопасност. Иска ми се да сте тук с нас.“

Бе завършила писмото с обичайното „искрено Ваша“, без да каже и думица кога ще се върне.

Тонът на бележката учуди младия мъж. От какво бе избягала госпожа Оленска и защо диреше безопасност? Отначало му мина през ума за някаква неопределена заплаха от чужбина, ала сетне се сети, че не познава епистоларния й стил, който може да се характеризира с живописни преувеличения. Жените винаги преувеличават и освен това нейният английски не е съвсем свободен и изразите й често звучат като превод от френски. — „Je ne suis évadée“ — изразената по този начин първа фраза на писмото просто можеше да означава желание да се отърве от скучните покани, което най-вероятно отговаряше на действителността. Той я смяташе за капризна жена, която бързо се отегчава от развлечения.

Забавното беше, че Ван дер Лайден я бяха взели за втори път в Скайтърклиф и при това за неопределено време. Вратите на Скайтърклиф рядко и със скърцане се отваряха за гости и най-значителното, на което можеха да разчитат удостоените с тази чест, бе зиморничав уикенд. Последния път в Париж Арчър бе видял чудесната пиеса на Лабиш „Пътешествието на мосю Перюшон“; сега си спомни упоритата и неотклонна преданост на мосю Перюшон към младежа, когото той бе измъкнал от ледника. Участта, от която Ван дер Лайден бяха спасили госпожа Оленска, беше почти също толкова ледена и макар че имаха много други причини да й симпатизират, Арчър бе сигурен, че в основата е меката им, но същевременно непоколебима решимост на всяка цена да я спасят.

Бе доста разочарован, когато узна, че е заминала, и почти веднага си спомни, че по същото време бе отказал поканата на Реджи Чийвърс да прекара неделята у тях, на няколко мили надолу по Хъдзън.

Отдавна се бе преситил на шумните веселби в Хайбънк, където цялата компания се возеше на шейни, спускаше се по нанадолнищата, разхождаше се пеш по снега, забавляваше се с невинни флиртове и с още по-невинни шеги. Току-що бе получил от познат книжар от Лондон сандък с нови книги и предпочиташе спокойно да прекара неделята в къщи, наслаждавайки се на плячката си. Сега обаче отскочи до клуба, набързо нахвърли телеграма и нареди на слугата веднага да я изпрати. Знаеше, че мисис Чийвърс не се сърди, когато поканените променят внезапно намеренията си, и че в „гумената й къща“ винаги ще се намери свободна стая.