Едит Уортън
Невинни години (26)

26.

Всяка година на петнайсети октомври Пето авеню отваряше капаци, постилаше килими и окачваше трите реда пердета на прозорците.

Към първи ноември този домашен ритуал приключваше и висшето общество започваше да хвърля погледи наоколо и критично да се вглежда в себе си. Към петнайсети сезонът бе вече в разгара си, операта и театрите примамваха публиката с нови изкушения, всички разпращаха покани за вечери и определяха датите за баловете. И всяка година тъкмо по това време мисис Арчър винаги казваше, че Ню Йорк много се е променил.

Оглеждайки го от извисената гледна точка на безпристрастен наблюдател, с помощта на мистър Сайлъртън Джексън и мис Софи тя забелязваше всяка нова пукнатина върху повърхността му и всяко ново буренче в подредените лехи на представителната му градина. На младини едно от любимите развлечения на Нюлънд бе да изчака това годишно заключение на майка си и да чуе как изброява най-дребните признаци на разложение, пропуснати от небрежния му поглед. Защото според мисис Арчър, ако Ню Йорк се променя, този процес винаги е за по-лошо; мис Софи Джексън напълно споделяше мнението й.

Що се отнася до мистър Сайлъртън Джексън, както е редно за аристократ, той не бързаше да изрази преценката си и искрено се забавляваше, докато слушаше вайкането на дамите. Ала и той никога не отричаше, че Ню Йорк се е променил, а Нюлънд Арчър на втората година от женитбата си бе принуден да признае, че дори и Ню Йорк да не се е променил напълно, безспорно все пак се променя.

Тези теми както обикновено бяха засегнати у мисис Арчър на вечеря по случай Деня на благодарността. През този ден, когато бе редно да се възнасят хвалебствия заради благословените дарове на отминалата година, тя бе добила навика мрачно, макар и не твърде ожесточено, да се вглежда в мъничкия си свят и да разсъждава за какво всъщност би трябвало да благодари. Във всеки случай не заради състоянието на обществото — върху обществото, ако може да се твърди, че то изобщо съществува, трябваше да се призоват библейските проклятия, нищо друго; нали всеки знае какво бе имал предвид негово преподобие доктор Ешмър, когато бе избрал за проповедта в Деня на благодарността текст от Книгата на пророк Йеремия (глава II, стих 25). Доктор Ешмър, новият пастор на църквата „Свети Матей“, бе избран именно поради изключително „напредничавите“ си възгледи, проповедите му бяха смели по мисли и оригинални по език. Когато хвърляше светкавици и гръмотевици върху отбраното общество, винаги говореше за „тенденцията“ на развитието му, и от съзнанието, че принадлежи към обществото, което се развива, мисис Арчър изпадаше в сладък ужас.

— Доктор Ешмър безспорно е прав: наистина съществува определена тенденция — заяви тя с такъв той, сякаш тази тенденция бе нещо видимо за окото и поддаващо се на измерване като пукнатина в стената на къща.

— И все пак е малко странно да се държи проповед на тази тема по случай Деня на благодарността — отбеляза мис Джексън, на което домакинята възрази сухо:

— Ах, той ни призоваваше да благодарим за това, което още се е запазило.

Арчър обикновено се подсмиваше на ежегодните пророчества на майка си, но тази година, като изслуша списъка на промените, дори и той бе принуден да се съгласи, че „тенденцията“ е очевидна.

— Екстравагантни тоалети — подхвана мис Джексън.

— Сайлъртън ме заведе на премиера в операта и мога да кажа, че само Джейн Мери бе с миналогодишната си рокля, но и нея бе преправила леко, а аз зная, че я получи от Уърт само преди две години, защото моята шивачка винаги преправя парижките й тоалети, преди да ги облече.

— Ах, Джейн Мери е част от нас — с въздишка отбеляза мисис Арчър, сякаш намираше за доста непривлекателен века, през който дамите, едва заплатили за тоалетите си на митницата, без да са ги оставили да отлежат и да узреят на тъмно, веднага тръгват да се перчат с тях, за разлика от съвременничките на мисис Арчър.

— Да, малко са като нея — подхвана мис Джексън. — По време на младините ми се смяташе за вулгарно човек да се облича по най-новата мода, затова Ейми Сайлъртън винаги ми казваше, че в Бостън имало правило парижките рокли да се държат две години. Старата мисис Бакстър Пенилоу — тя винаги стриктно спазваше етикета — всяка година поръчваше дузина рокли: две кадифени, две атлазени, две копринени, а останалите шест от най-тънък вълнен плат. Това бе постоянна поръчка. Преди да се спомине, две години боледува, а когато издъхна, в гардероба й намериха четирийсет и осем рокли от Уърт, още увити в цигарена хартия; веднага след траура дъщерите й подносиха на симфонични концерти роклите от първата партида, без да се страхуват, че ще изпреварят модата.

— Да, но нали Бостън е доста по-консервативен от Ню Йорк. Впрочем винаги съм смятала, че е най-сигурно френските тоалети да се обличат година по-късно — заяви мисис Арчър.

— Бъфърт натрапи тази нова мода, принуждавайки жена си да се перчи с новите си рокли още щом ги докарат, затова трябва да кажа, че само благодарение на изисканата си външност понякога Реджина не изглежда като… като… — Мис Джексън огледа трапезата, срещна ококорените очи на Джейни и се помъчи да заличи неудобството, като измърмори нещо неразбираемо.

— Като съперничката си — завърши мистър Джексън с физиономията на човек, измислил епиграма.

— Ах — в хор възкликнаха дамите, а мисис Арчър, отчасти за да отвлече вниманието на дъщеря си от забранените теми, допълни:

— Горката Реджина! Май не посреща много весело Деня на благодарността. До вас стигнаха ли слухове за неуспешната борсова игра на Бъфърт? — рече тя на мистър Сайлъртън.

Мистър Джексън небрежно кимна. Куцо и сакато знаеше за тези слухове, а той смяташе за по-ниско от достойнството си да потвърждава общоизвестна новина.

На трапезата се възцари мрачно мълчание. Никой не обичаше кой знае колко Бъфърт и не можеше да се каже, че съмненията в честността му им бяха чак толкова неприятни, но мисълта, че е навлякъл финансов резил на рода на жена си, бе такова чудовищна, че не можеха да й се радват дори враговете му. Ню Йорк на хора като Арчър допускаше лицемерието в личния живот, но в деловите отношения изискваше идеална, безукорна почтеност. Отдавна вече никой от големите банкери не бе фалирал, но всички помнеха как обществото бе шокирано от едни собственици на фирма, които бяха стигнали до банкрут. Същото ще стане и с Бъфърт въпреки цялата му сила и известност, дори съвместните усилия на всички Далас няма да успеят да спасят горката Реджина, ако има поне трошица истина в слуховете за незаконните далавери на мъжа й.

Разговорът се прехвърли върху не толкова зловещи теми, но върху каквото и да се спреш, всичко сякаш потвърждаваше сигурността на мисис Арчър, че „тенденцията“ непрестанно се ускорява.

— Разбира се, Нюлънд, наясно съм, че си разрешил на Мей да посещава неделните вечери у мисис Стрейзърс… — подхвана тя. На което Мей весело възрази:

— Но нали сега всички ходят у мисис Стрейзърс, а освен това тя бе поканена на прием у баба.

Ето по този начин, помисли си Арчър, Ню Йорк преодолява промените — отначало упорито ги игнорира, а след като са вече свършен факт, искрено си въобразява, че така си е било открай време. Винаги ще се намери предател в крепостта и когато той (или по-често тя) вече е изнесъл ключовете, какъв смисъл да се преструват, че крепостта е била непревземаема? Вкусили веднъж непринуденото неделно гостоприемство на мисис Стрейзърс, хората едва ли ще са съгласни да си седят в къщи, размишлявайки по въпроса, че нейното шампанско е продукт от преваряването на вакса за обувки.

— Зная, скъпа, зная — въздъхна мисис Арчър. — Тези неща явно са неизбежни, щом хората душа дават за развлечения, но все пак не мога да простя на братовчедка ви госпожа Оленска, че първа подкрепи мисис Стрейзърс.

Руменината, обляла лицето на младата мисис Арчър, учуди мъжа й не по-малко, отколкото всички останали на трапезата.

— Ах, тази Елен… — промърмори тя също толкова укорно и съкрушено, както родителите й биха казали: „Ах, тези Бланкър…“

Именно такъв тон бе взело семейството й към графиня Оленска след като ги бе изненадала и ги бе поставила в неудобно положение, като бе отхвърлила категорично предложенията на мъжа си, но в устата на Мей подобни нотки даваха повод за размишления и Арчър я погледна с чувство на отчуждение, обземащо го понякога, когато тя твърде явно припяваше на родителите си.

Майка му, която сякаш внезапно бе изгубила присъщото си чувство на деликатност, упорито си знаеше едно и също:

— Винаги съм смятала, че тези, които като госпожа Оленска са се движили сред европейските аристократи, трябва да ни помагат да поддържаме обществените различия, а не да ги пренебрегват.

Ярката руменина не слизаше от лицето на Мей — явно зад нея се криеше нещо по-сериозно от обикновеното признаване на вероломството на братовчедка й спрямо обществото.

— Сигурна съм, че чужденците ни възприемат като съвсем еднакви — кисело отбеляза мис Джексън.

— Според мен Елен не се интересува ни най-малко от обществото, но впрочем никой не знае от какво се интересува — продължи Мей, сякаш се мъчеше да се изрази колкото може по-дипломатично.

— Ах — отново въздъхна мисис Арчър.

Всички знаеха, че графиня Оленска е изпаднала в немилост пред роднините си. Дори вярната й защитничка, мисис Менсън Мингът не можа да оправдае отказа й да се завърне при мъжа си. Родът Мингът не изказваше гласно неодобрението си — чувството им за солидарност бе прекалено силно. Просто, както се бе изразила мисис Уелънд, „оставиха горката Елен сама да заеме подходящото за нея място в живота“, а това място — какъв ужас! — се намираше в невъобразими низини, където се разпореждат Бланкър и вършат своите мрачни обреди „тези, които пишат“. Невероятно, но факт — Елен въпреки всичките си възможности и предимства бе паднала до равнището на „бохемата“. Това за сетен път укрепи мнението им, че е извършила фатална грешка с отказа си да се върне при граф Оленски. В края на краищата мястото на младата жена е в дома на мъжа й, особено ако го е напуснала при положение, при което… как да се изразят… ако човек го огледа по-внимателно…

— Госпожа Оленска се ползва с голям успех сред джентълмените — каза мис Софи уж като примирителна бележка, но всъщност доста хапливо.

— Ах, подобна опасност винаги тегне над толкова млада жена като госпожа Оленска — горчиво се съгласи мисис Арчър, след което дамите, привдигнали шлейфовете си, се отдалечиха под лампите на Карсел в гостната, докато Арчър и мистър Сайлъртън Джексън се запътиха за готическата библиотека.

Щом се намести пред камината и компенсира с прекрасна пура дефектите на вечерята, мистър Джексън отново възвърна цялата си величественост и приказливост.

— Ако Бъфърт се разори — заяви той, — истината ще излезе наяве.

Арчър бързо вдигна глава — при споменаването на Бъфърт пред него винаги изникваше крачещата през снега в Скайтърклиф тежка фигура в скъпо кожено палто и боти.

— Ще пламне крайно неприятен скандал. Далеч не всичките му пари отиваха за Реджина — продължи мистър Джексън.

— Това е без значение. Сигурен съм, че ще успее все пак да се измъкне — рече младият мъж в желанието си да смени темата.

— Възможно е, възможно е. Със сигурност зная, че днес е имал намерение да посети някои влиятелни лица. Разбира се — без желание се съгласи мистър Джексън, — да се надяваме, че ще успеят да го спасят, във всеки случай поне този път. Не ми се иска да мисля, че клетата Реджина ще трябва да проведе остатъка от живота си в някой жалък чуждестранен курорт за банкрутирали.

Арчър не каза нищо. Стори му се напълно естествено, макар и трагично, че на човек, печелещ пари по нечестен начин, е съдено тежко изкупление, затова мислите му, без да се бавят с печалната съдба на мисис Бъфърт, се върнаха към по-близки за него въпроси. Защо ли при споменаването на госпожа Оленска Мей се изчерви?

Четири месеца бяха изминали от летния ден, който бе прекарал с госпожа Оленска, а оттогава не я бе виждал. Знаеше, че се е върнала във Вашингтон, в малката къща, която наели с Медора Менсън; веднъж й бе писал, само няколко думи, бе я попитал дали може да я иди, а тя още по-кратко бе отговорила: „Още не.“

Откак всякаква връзка между тях се бе прекъснала, той бе издигнал в душата си храм, в който тя царуваше сред съкровените му мисли и желания. Постепенно там се бе образувано място, където протичаше реалният му живот и се извършваха единствено разумните му постъпки, там отнасяше книгите, които четеше, там таеше мислите и чувствата си, мечтите и съжденията си. Извън пределите на храма, в който преминаваше реалният му живот, се движеше с все по-нарастващо чувство за нереалност и непълноценност, натъквайки се на познатите предразсъдъци и на общоприетите възгледи, като човек, който разсеяно се блъска непрестанно в мебелите из стаята. Беше далеч, толкова безкрайно далеч от всичко, което бе реално и близко за околните, че понякога дори го стряскаше увереността им, че все още е сред тях.

До съзнанието му достигна, че мистър Джексън се окашля, готов за нови разкрития.

— Разбира се, нямам представа до каква степен семейството на жена ви е осведомено за разговорите във връзка… във връзка с отказа на госпожа Оленска да приеме последното предложение на мъжа си.

Арчър остана безмълвен и мистър Джексън се опита да се приближи до целта си по заобиколен път.

— Жалко, много жалко, че го отхвърли.

— Жалко ли? За Бога, по каква причина?

Мистър Джексън огледа внимателно крака си и спря поглед върху грижливо опънатия чорап, съединяващ глезена с лачената обувка.

— Е, ако говорим за материалните неща, с какви пари ще живее от тук нататък?

— От тук нататък ли?

— Щом Бъфърт…

Арчър скочи и удари с юмрук по края на писалището от черен орех. В гнездата на медния прибор за писане подскочиха стъклените чашки.

— Какво искате да кажете, по дяволите?

Мистър Джексън се поразмърда на стола, невъзмутимо спря поглед върху пламналото лице на младия мъж.

— Хм… от съвсем достоверни източници, по-точно от самата стара Кетрин узнах, че семейството значително е намалило издръжката на графиня Оленска, откак е отказала категорично да се върне при мъжа си, а тъй като поради този свой отказ, се лишава и от собствените си пари, макар че граф Оленски е бил готов да й ги предостави, в случай че се върне, какво, по дяволите, искате да кажете, момчето ми, като ми задавате този въпрос? — добродушно се възмути мистър Джексън.

Арчър се приближи до камината, наведе се и изтърси пепелта от пурата си в нея.

— Не зная нищо за личните работи на госпожа Оленска, но от вашите намеци се разбира…

— Първо, изобщо не са мои, а на Лефъртс… — поправи го мистър Джексън.

— На Лефъртс, нали, който се мъчеше да я ухажва и удари на камък! — презрително възкликна Арчър.

— Какво говорите? Нима? — трепна събеседникът му, сякаш бе чакал тъкмо този отговор, както ловецът очаква дивеч в капана. Беше седнал отстрани до огъня и студените му стари очи, без да трепват, гледаха Арчър в лицето, сякаш го бяха стегнали в стоманени пружини.

— Да, много жалко, че не се върна преди краха на Бъфърт — повтори той. — Ако се върне сега и ако той фалира, това само ще потвърди мнението, което впрочем споделя не само Лефъртс.

— О, няма да се върне нито сега, нито когато и да било?

Преди още думите да излетят от устата му, отново го обзе усещането, че мистър Сайлъртън сякаш през цялото време е очаквал тъкмо тях.

Старецът го изгледа проницателно.

— Така ли смятате? Е, може би по-добре знаете от мен. Но всеки ще ви каже, че жалките трохи, останали още у Медора, са в банката на Бъфърт, и откровено казано, направо не ми е ясно как тези дами ще се удържат на повърхността, ако той потъне. Разбира се, не е изключено госпожа Оленска някак да спечели отново на своя страна старата Кетрин, макар че тя най-много бе настоявала за връщането й в Европа, а нали старата може да й определи всякаква издръжка. Но, от друга страна, всички знаем, че точно тя не обича да пилее пари, останалите роднини пък нямат никаква причина да удържат тук госпожа Оленска.

Арчър кипна в лудешки гняв. Бе именно в това състояние, в което човек е готов да извърши всякаква глупост, съзнавайки през цялото, време, че я извършва.

Видя колко изумен остана мистър Джексън, когато откри, че той нищо не знае за разногласията между госпожа Оленска и нейната баба, както и останалите й роднини. Старецът безспорно си е направил изводи за причините, поради които не са допуснали Арчър на семейния съвет. Това ясно показа на младия мъж, че трябва да внимава, но намеците за Бъфърт го изкараха от кожата му. Той обаче не забравяше, ако не опасността, надвиснала над самия него, поне, че мистър Джексън е на гости в дома на майка му, а следователно и на него самия. Старият Ню Йорк стриктно спазваше законите на гостоприемството, а според тези закони разногласията с госта по никакъв начин не бива да се превръщат в свада.

— Дали да не се качим горе при мама? — задъхано попита той, когато мистър Джексън хвърли угарката от пурата в поставения до него меден пепелник.

На връщане към къщи Мей бе необичайно мълчалива и дори в мрака той сякаш съзираше странната й руменина, таяща закана. Какво означаваше тази опасност, не можеше да отгатне, но фактът, че я бе предизвикало само споменаването на графиня Оленска, бе достатъчно предупреждение само по себе си.

Качиха се горе и Арчър се запъти към библиотеката. Мей обикновено го следваше, но този път я чу как отива към другия край на коридора, в спалнята си.

— Мей! — нетърпеливо я повика той и тя, малко изненадана от тона му, се върна.

— Лампата отново пуши. Нима прислугата не е в състояние да скъси фитила както трябва? — раздразнено промърмори той.

— Извинявай, моля те, няма да се повтори — отвърна тя невъзмутимо, с бодрия тон, който бе усвоила от майка си, и Арчър отегчено си помисли, че започва вече да му угажда като на по-млад мистър Уелънд. Наведе се да поправи фитила и когато светлината от лампата падна върху белите й рамене и върху чистите черти на лицето й, той си помисли: „Колко е млада! Колко безкрайни години ще продължи този живот!“

Почти ужасен си даде сметка и за своята младост, и за горещата кръв, пулсираща във вените му.

— Знаеш ли — внезапно заяви той, — вероятно ще се наложи да отскоча за няколко дни до Вашингтон… съвсем скоро, може би дори следващата седмица.

Без да сваля ръка от лампата, Мей се обърна бавно към него. Пламъкът отново озари лицето й с руменина, но когато вдигна очи, Арчър забеляза, че пребледнява.

— По работа ли? — попита с тон, от който се подразбираше, че не може и дума да става за друг вариант и че задава въпроса съвсем машинално, сякаш просто да завърши фразата му.

— Естествено по работа. Върховният съд ще разглежда един патент… — той назова презимето на изобретателя и се залови да изброява подробностите с бодър тон на някой като Лоурънс Лефъртс, а Мей го слушаше внимателно и от време на време произнасяше: „Да, да, ясно.“

— Промяната на обстановката ще ти се отрази добре — просто рече тя, когато той свърши — и непременно се срещни с Елен.

Усмихната с безоблачната си усмивка и загледана право в очите му, тя произнесе тези думи така, сякаш го молеше да извърши неприятно семейно задължение.

С това приключи обсъждането на въпроса, но на условния език, на който бяха обучени и двамата, то означаваше: „Разбира се, даваш си сметка, че зная всичките клюки за Елен и че от все сърце съчувствам на роднините си, които се мъчат да я убедят да се върне при мъжа си. Освен това зная, че поради някаква причина, която предпочете да скриеш от мен, си й дал съвет, обратен на усилията на всичките ни роднини, включително и на баба, и че тъкмо благодарение на твоята подкрепа Елен тръгна против всички ни и по този начин даде повод за критични преценки, намеци, за които си чул сигурно тази вечер от мистър Сайлъртън Джексън и което те е раздразнило толкова… Намеците бяха предостатъчно, ала щом не желаеш да ги чуваш от другите, сама ще ти намекна в единствената форма, в която добре възпитаните хора като нас могат да си съобщават неприятни неща, че ми е ясно намерението ти да се срещнеш с Елен във Вашингтон, както и другото, че намерението ти вероятно е единствената цел да заминеш за Вашингтон, а щом тъй и тъй ще се срещнеш с нея, поне стори това с мое одобрение и използвай възможността да й обясниш докъде може да я докара държанието й, което ти поощряваш.“

Ръката й все още беше върху лампата, когато до него достигна и последната дума от безмълвното й слово. Тя намали фитила, свали стъклото и духна тъмния пламък.

— Когато ги духнеш, не миришат чак толкова — обясни с бодрия тон на грижовна домакиня. На прага спря и изчака целувката му.