Едит Уортън
Невинни години (23)

23.

На следващата сутрин, щом слезе от влака, Арчър се озова в задушния летен Бостън. По улиците около гарата, вмирисани на бира, кафе и загнили плодове, непринудено като квартиранти в пансион, тръгнали по коридора за тоалетната, щъкаха местните жители само по ризи.

Арчър намери файтон и потегли да закуси в Самърсет клъб. Най-аристократичните квартали изглеждаха немарливо разхвърляни, както европейските градове не изглеждат дори в тропически зной. Портиерки по басмени рокли бяха насядали пред богатските къщи, а паркът Комън приличаше на обществена градина заранта след масонски излет. Ако Арчър би искал да си представи Елен Оленска в някаква невероятна среда, нищо по-лошо не би могъл да измисли от този изтощен от жегата, напуснат от всички Бостън.

Закуси методично и с удоволствие, започна с резен пъпеш и докато чакаше яйцата на очи с препечените хлебчета, прегледа утринния вестник. Откак снощи бе съобщил на Мей, че има работа в Бостън и че още тази нощ ще тръгне с парахода за Фоул Ривър, сетне на другия ден привечер ще поеме за Ню Йорк, се почувства изпълнен с нови сили и енергия. Всички знаеха, че към началото на седмицата трябва да се върне в града, затова писмото от кантората, по воля на съдбата озовало се на масичката в хола тъкмо при завръщането му от Портсмут, се оказа напълно достатъчна причина за внезапното му заминаване. Дори се засрами — толкова лесно му се размина — и за част от секундата изпита отвращение, като си припомни остроумните извъртания, чрез които Лоурънс Лефъртс си осигуряваше свобода. Обаче това не го безпокои дълго — сега никак не бе настроен за размишления.

След закуската Арчър изпуши една цигара и надникна в „Комерсиъл адвъртайзър“. През това време в трапезарията на клуба влязоха трима негови познати, с които си размени обичайните поздрави — нали в края на краищата животът си върви по реда, въпреки обзелото го странно чувство, че се е измъкнал от мрежата на времето и пространството.

Като си погледна часовника и се убеди, че вече е девет и половина, стана, мина в съседната стая, седна на писалището, написа няколко реда, нареди на слугата за поръчки да вземе файтон, да отнесе бележката до Паркър хаус и да изчака отговор, сетне отново се скри зад вестника и се помъчи да пресметне за колко време ще стигне файтонът до хотела.

— Госпожата е излязла, сър — внезапно се чу гласът на слугата зад гърба му.

— Излязла ли? — промърмори той, сякаш му бяха казали тези думи на непознат език, сетне стана и се запъти към хола. Станало е недоразумение, не би могла да излезе толкова рано. Дори пламна от яд заради глупостта си, че не прати бележката веднага с влизането!

Арчър грабна шапката и бастуна си и се озова навън. Градът внезапно стана толкова чужд, празен и огромен, сякаш бе пътник, пристигнал тук от далечни страни. След като постоя минута на прага, Арчър реши да се запъти към Паркър хаус. Ами ако слугата нещо се е объркал и тя е още там?

Закрачи по парка Комън и още на първата пейка под сянката на едно дърво я зърна. Бе седнала под разтворено чадърче от сива коприна — как би могъл да допусне, че ще има розов чадър? Когато я наближи, остана поразен от безгрижността на позата й — седеше така, сякаш нямаше какво друго да прави. Видя посърналия й профил, ниско закрепения кок под тъмната периферия на шапката и дългата измачкана ръкавица на ръката й. Приближи се на още две крачки и тогава тя се обърна и го погледна.

— О… — рече тя и той за пръв път забеляза уплаха върху лицето й, която впрочем веднага се смени с радостна усмивка. — О… — прошепна отново тя вече със съвсем друг тон.

Той все още стоеше до нея и я гледаше от горе, тя се отмести, за да му стори място.

— Тук съм по работа, току-що пристигнах — обясни Арчър и без да знае защо, се престори на изненадан от срещата. — Но какво правите вие в тази пустиня?

Едва ли си даваше сметка какво говори, струваше му се, че й крещи през безкрайни пустини, а тя отново може да изчезне и тогава вече няма да я настигне.

— Аз ли? И аз съм тук по работа — отвърна тя и извърна глава, така че се оказаха лице срещу лице. Смисълът на думите трудно достигаше до него, чуваше само гласа й, при това се изненадваше, че в паметта му не е останал дори най-малкият спомен за него. Дори не помнеше, че гласът й е нисък и че произнася съгласните малко дрезгаво.

— С нова прическа сте — рече, чувствайки, че сърцето му бие толкова силно, сякаш е произнесъл нещо непоправимо.

— Друга ли? Не, просто това е най-доброто, на което съм способна без Настася.

— Как така без Настася? Не е ли с вас?

— Не, сама съм. Нямаше смисъл да идва и тя само за два дни.

— Сама, в Паркър хаус?

Тя го погледна с искрица от предишното лукавство.

— Смятате ли, че е опасно?

— Не, не е опасно… но…

— Но не е съвсем обичайно, нали? Да, сигурно сте прав. — Тя се замисли за минута. — Не ми бе минавало през ум, защото сега направих нещо още по-необичайно. — В очите й се мярна ирония. — Току-що отказах да си взема обратно парите… собствените си пари.

Арчър скочи и се отдалечи на няколко крачки встрани. Госпожа Оленска затвори чадъра и разсеяно се захвана да чертае орнаменти по алеята. Скоро той се върна и спря пред нея.

— Пристигнал е… някой, за да говори с вас?

— Да.

— С такова предложение?

Тя кимна.

— И вие отказахте, заради поставените условия?

— Аз отказах — след кратка пауза отговори тя.

Той отново седна до нея.

— В какво се състояха тези условия?

— О, нищо особено трудно, само от време на време да седя начело на трапезата му.

Отново настъпи мълчание. Сърцето на Арчър — както вече му се бе случвало — внезапно спря, сякаш в гърдите му се затръшна врата, и той напразно се мъчеше да намери думи.

— Иска да се върнете и е готов да плати всякаква сума, така ли?

— Да, сумата е доста значителна. Във всеки случай за мен.

Той отново замлъкна и си заблъска главата с какви думи да изрази въпроса, който му се искаше да зададе.

— Значи сте тук, за да се срещнете с него?

Тя го погледна изумена и се разсмя.

— С него ли? С моя мъж? Тук? Той винаги прекарва лятото в Кауса или в Баден.

— Значи е изпратил някого?

— Да.

— С писмо ли?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, просто със задача. Той никога не пише. Струва ми се, че съм получила от него само едно писмо. — Споменът за това писмо предизвика руменина върху бузите й, тази руменина веднага се отрази и върху лицето на Арчър.

— Защо никога не пише?

— С какво биха се занимавали тогава секретарите му?

Младият мъж се изчерви още по-силно. Тя произнесе тази дума така, сякаш в нея не се съдържаше никакво по-различно значение, отколкото в другите думи. На езика му се въртеше въпросът: „Значи е пратил своя секретар?“, но споменът за единственото писмо на граф Оленски до жена му бе твърде ярък в паметта му. Отново замлъкна, сетне направи още един отчаян опит.

— А този човек?…

— Пратеникът ли? — все още усмихната, подхвана госпожа Оленска. — Според мен пратеникът би могъл да си замине вече, но е решил да изчака до тази вечер… в случай че… че внезапно се появи някаква възможност…

— И вие дойдохте тук, за да обмислите тази възможност?

— Дойдох тук да глътна малко въздух. Жегата в хотела е непоносима. Днес се връщам с влака в Портсмут.

Останаха да седят мълчаливи, без да се гледат, вперили очи право пред себе си. Най-сетне тя се обърна към него и рече:

— А вие сте си все същият.

Искаше му се да й отговори: „Бях все същият, преди да ви срещна отново“, но вместо това стана решително, огледа мръсния и напечен парк.

— Тук е отвратително. Защо да не слезем към залива? Там духа прохладен ветрец. Можем да се повозим на параход до Пойнт Арли — заяви той и в отговор на нерешителния й поглед допълни: — В понеделник сутрин на парахода няма да срещнем жива душа. Влакът ми е чак довечера, връщам се в Ню Йорк. Защо да не вземем парахода? — настоя той, загледан в нея, и внезапно неволно възкликна: — Нима не сторихме всичко, каквото можахме?

— О… — отново прошепна тя, стана, разтвори чадърчето и се огледа, сякаш искаше да намери в околната гледка доказателство, че тук повече не може да остане. Сетне го погледна в лицето. — Не бива да говорите такива неща.

— Ще ви говоря всичко каквото пожелаете или съвсем нищо. Няма да си отворя устата, преди да ми разрешите. Кому може да навреди това? Искам само вас да слушам — запъвайки се, мърмореше той.

Тя извади малко златно часовниче с емайлирана верижка.

— О, не мислете за времето — възкликна той, — подарете ми този ден! Искам да ви отдалеча от този човек. В колко часа трябва да се видите с него?

— В единайсет — отново обливайки се в руменина, отвърна тя.

— Тогава веднага трябва да тръгвате.

— Няма от какво да се страхувате — дори да не отида.

— И вие — дори да отидете. Кълна ви се, само искам да узная от вас как сте живели, какво сте правили през всичкото това време. Не сме се виждали сто години, а може да изминат още сто, преди отново да се видим.

Тя все още се колебаеше, загледана тревожно в него.

— Защо не слязохте при мен на брега през онзи ден, когато бях у баба?

— Защото не се обърнахте, защото не знаехте, че съм там. Зарекох се, че няма да се приближа до вас, ако не се обърнете. — Той се засмя, изумен от детинската наивност на признанието си.

— Но аз нарочно не се обърнах.

— Как така?

— Когато пристигнахте, познах понитата ви. Затова слязох на брега.

— За да сте възможно най-далеч от мен ли?

— За да съм възможно най-далеч — тихо потвърди тя.

Той отново се разсмя, този път с момчешка радост.

— Видяхте ли, всичко е безполезно. А работата, която ме доведе тук, беше да ви открия. Време е обаче да тръгваме, ще изпуснем парахода.

— Парахода ли? — учудено се намръщи тя, сетне допълни усмихната: — Да, обаче най-напред трябва да се върна в хотела, за да оставя бележка…

— Дори и десет. Можете да я напишете тук. — Той извади портфейла и самописката си — тъкмо бяха започнали да излизат на мода. — Имам дори и плик. Сега вече се убедихте, че е предопределено. Ето, сложете портфейла на коленете си, а аз ще задействам самописката. Човек трябва да знае как, само момент… — И чукна няколко пъти ръката си със самописката в облегалото на пейката. — Много е лесно, също както се сваля живакът на термометър. Ето, опитайте сега…

Тя се засмя и наведена над листа хартия, започна да пише. Арчър се дръпна на няколко крачки, загледан с невиждащи грейнали очи в минувачите, които на свой ред учудено наблюдаваха необичайната картина — модерно облечената дама, която пише бележка на коляно на пейка в парка Комън.

Госпожа Оленска сложи бележката в плика, написа някакво име върху него, пусна го в джоба си и също стана.

Тръгнаха по посока на Бейкън стрийт и пред клуба Арчър забеляза файтон с плюшени седалки — същият, който бе откарал неговата бележка в Паркър хаус и файтонджията сега си отдъхваше от непосилния труд, плискайки лицето си от противопожарния кран на ъгъла.

— Нали ви казах, че има предопределение! Ето и файтон! Виждате ли?

Двамата се засмяха, удивени от редкия късмет — да се натъкнат на обществено превозно средство в такъв час на деня, на най-неподходящото място и при това в град, в който пиаците за файтони все още минаваха за „чужбинска измишльотина“.

Като си погледна часовника, Арчър се убеди, че до тръгването на параходчето ще имат време да се отбият в Паркър хаус. Файтонът заромоля по напечените улици и спря пред хотела.

Арчър протегна ръка да вземе писмото.

— Да го отнеса ли? — попита той, но госпожа Оленска поклати глава, скочи от файтона и се изгуби зад стъклената врата. Още нямаше десет и половина, но току-виж, пратеникът, очакващ нетърпеливо отговора и без да знае с какво да се заеме, е седнал сред гостите на хотела, пиещи разхладителни напитки в хола — Арчър ги бе забелязал, докато тя влизаше.

Зачака, като се разхождаше назад-напред пред хотела. Младеж сицилианец с очи като на Настася предложи да му лъсне обувките, а дебела ирландка — да му продаде праскови; вратата непрестанно се отваряше, от нея излизаха запотени мъже с кипнати на тила сламени шапки и на минаване покрай него го оглеждаха. Учуди се колко често се отваря вратата и колко тези хора си приличат, както и всички останали потни мъже, които в този час непрекъснато влизат и излизат през двукрилите врати на всички хотели в страната.

Внезапно пред него възникна лице, което по никакъв начин не би могъл да свърже с всички останали. Мярна го бегло, защото в тази минута се намираше при най-далечната точка на своя пост и когато се връщаше обратно към хотела, сред множеството типични физиономии, слаби и уморени, кръгли и учудени, добродушни и мрачни, видя едно лице, което изразяваше едновременно нещо доста по-значително и при това напълно различно. Това бе лице на млад мъж, също бледо и посърнало от жегата или от грижи, или и от едното, и от другото заедно, но кой знае защо, по-изразително, подвижно, по-смислено, но може само така да му се бе сторило, защото самият той не бе като другите. За миг Арчър се хвана за тънката нишка на паметта си, но тя веднага се скъса и отплава заедно с потъналото в тълпата лице — най-вероятно на някой чужденец търговец, който в това обкръжение изглеждаше двойно по-чужд. То се изгуби в потока от минувачи и Арчър отново тръгна да обикаля.

Не искаше да го виждат пред хотела с часовник в ръката и като се мъчеше напосоки да определи колко време чака, реши, че щом госпожа Оленска се бави толкова, значи или е срещнала пратеника, или той я е издебнал.

При тази мисъл страховете му се замениха с душевна болка.

— Ако не се върне още сега, ще вляза и ще я намеря — закани се той.

Вратата пак се отвори и тя се озова до него. Качиха се отново във файтона и когато той потегли, Арчър погледна часовника си и видя, че е липсвала само три минути. Файтонът така дрънчеше, че не бе възможно да разговарят, и като громоляха по разбития паваж на улицата, се отправиха към пристанището.

 

 

Седнали един до друг на пейка в полупразния параход, те внезапно разбраха, че почти няма какво да си кажат, или по-точно, това, което искат да си кажат, най-добре може да се изрази чрез мълчанието на самотата и свободата.

Когато гребните колела се завъртяха, а лодките и корабите от пристана постепенно се стопиха в знойната мараня, на Арчър му се стори, че целият привичен свят също е започнал да се стапя. Много му се искаше да попита госпожа Оленска дали и тя не е с чувството, че отпътуват за далечни страни, откъдето връщане няма. Но не смееше да каже това или каквото и да е друго, за да не прекъсне тъничкото косъмче, на което се крепеше доверието й към него. Не би желал да излъже това доверие. В миналото бе имало дни и нощи, когато споменът за целувката им бе горял върху устните му и дори снощи на път за Портсмут мисълта за Елен се разливаше като огън в кръвта му, но сега, когато тя бе до него и отплаваха заедно в незнайния свят, между тях като че бе възникнала толкова дълбока духовна близост, която може да рухне дори и от най-лекия досег.

Когато параходът излезе в открито море, духна лек ветрец и по залива се проточиха дълги, сякаш намаслени вълни с лека пяна отгоре. Задушната влажна мъгла все още висеше над града, но пред тях се простираше прозрачният свят на неспокойни, набраздени води и осветени от слънцето фарове по далечните брегове. Госпожа Оленска, облегнала се на перилата, с полуразтворени устни пиеше морския хлад. Бе обгърнала шапката си с дълъг воал, но лицето й бе останало открито и Арчър бе поразен от безоблачното й оживление. Сякаш възприемаше пътуването им като нещо разбиращо се от само себе си и не само не се страхуваше от изненадващи срещи, но (което е доста по-лошо) изразяваше неуместен възторг по този повод.

В скромната параходна трапезария, където се бе надявал, че ще останат сами, седеше креслива компания от безобидни наглед младежи и девойки — както обясни собственикът, учители във ваканция — и сърцето на Арчър се сви при мисълта, че ще трябва да разговарят при тази врява.

— Безнадеждно е, ще помоля да ни дадат отделна стая — каза той и госпожа Оленска, без дума да възрази, го зачака да се върне.

Сепарето, което им предоставиха, гледаше към дълга дървена палуба, а през прозореца се виждаше морето. Тук беше хладно и пусто, насред масата, постлана с груба карирана покривка, се мъдреше буркан дребна туршия и сладкиш с черни боровинки под стъклен похлупак. Никога нито една диреща усамотение двойка не бе попадала в толкова простичък cabinet particulier^[1], а Арчър остана с впечатлението, че е забелязал чувство на облекчение в едва забележимата присмехулна усмивка, с която госпожа Оленска седна на трапезата срещу него. Жена, избягала от мъжа си, и то според слуховете с друг мъж, най-вероятно владее изкуството без предубеждение да гледа на нещата, но в самообладанието на госпожа Оленска имаше нещо, което притъпи иронията на Арчър. Нейното спокойствие, умението да не се учудва от нищо и непосредствеността й бяха помогнали да пренебрегне условностите и да му внуши, че желанието да останат насаме е напълно естествено за двама стари приятели, които трябва да си кажат толкова много неща.