Едит Уортън
Невинни години (15)

15.

Нюлънд Арчър пристигна у Чийвърс в петък вечерта, а в събота най-старателно изпълни целия ритуал на уикенда в Хайбънк.

Заранта се вози на моторница с домакинята и неколцина от най-калените гости, през деня заедно с Реджи „обиколи фермата“ и изслуша обширна лекция на тема „кон“ и усъвършенстване на конюшня, след чая поприказва пред пламтящата камина с млада девойка, която призна, че с годежа си е разбил сърцето й, но сега гореше от нетърпение да му съобщи собствените си брачни планове, и най-сетне посред нощ помогна да пуснат в кревата на един от гостите златна рибка, преоблечен като крадец се намъква в банята на нервната леля и най-сетне на разсъмване участва в битката с възглавници, разгоряла се по цялата къща от мазето до детската стая. Обаче в неделя след закуска нае двуместна шейна и замина за Скайтърклиф.

На хората непрекъснато бе внушавано, че къщата в Скайтърклиф е италианска вила. Тези, които не бяха стъпвали в Италия, вярваха; някои, посещавали Италия — също. Мистър Ван дер Лайден бе построил тази къща на младини, когато се бе завърнал от първото си пътуване из Европа, и се готвеше да се ожени за мис Луиз Дегонет. Това бе грамадно правоъгълно дървено здание, обшито с дъски в бледозелено и бяло, с коринтски портик и пиластри между прозорците. От хълмчето, на което се издигаше, към малко езеро с неправилна форма, оградено с парапет и засенчено с чудновати плачещи хвойнови дървета, се спускаха обрамчени от балюстради и урни тераси, сякаш взети от гравюра. Отдясно и отляво прословутите цветни лехи без бурени, по кои го тук и там стърчаха „образцови“ дървета от различни видове, се устремяваха в далечината към тревистите ливади, оградени от желязна решетка със сложна плетеница, а долу, в низината, се гушеше четиристайна къщичка, построена от първия губернатор на подарената му през 1612 година земя.

На фона на равната заснежена ливада и сивото зимно небе „италианската вила“ изглеждаше доста мрачна; дори през лятото тя имаше толкова надменен вид, че и най-дръзките лехи с колеуса никога не посмяваха да наближат навъсената й фасада на повече от трийсет фута. Сега, когато Арчър дръпна звънеца, продължителният звън прозвуча като ехо в мавзолей, а явилият се в края на краищата майордом бе толкова изненадан, сякаш го бяха вдигнали от вечния му сън.

За щастие Арчър се падаше роднина на домакините и затова, въпреки неочакваното му посещение, учтиво му съобщиха, че графиня Оленска не е в къщи, че преди около четирийсет и пет минути е тръгнала заедно с мисис Ван дер Лайден за литургия.

— Мистър Ван дер Лайден си е в къщи, сър — продължи майордомът, — но имам впечатлението, че или още дреме, или чете вчерашния „Ивнинг Поуст“. Тази заран, когато се върна от църква, спомена, че след закуска смята да прегледа „Ивнинг Поуст“. Ако нямате нищо против, сър, мога да се приближа до вратата на библиотеката и да се ослушам…

Арчър му благодари, каза, че ще отиде да посрещне дамите, и майордомът с явно облекчение величествено затвори вратата зад него.

Конярят откара шейната към конюшнята, а Арчър се запъти през парка към шосето. До селцето Скайтърклиф имаше само миля и половина, ала той знаеше, че мисис Ван дер Лайден никога не върви пеш и че за да пресрещне каретата, трябва да излезе на пътя. Докато слизаше по пътеката към шосето, забеляза изящна фигурка с червена пелерина. Пред нея тичаше едро куче. Ускори крачка и скоро до него с радостна усмивка спря госпожа Оленска.

— О, вие сте пристигнали! — възкликна тя, като извади ръка от маншона.

С червената пелерина изглеждаше ведра и весела като предишната Елен Мингът; щом пое ръката й, Арчър се засмя и отвърна:

— Дойдох да ви попитам от какво избягахте тук.

Лицето й сякаш посърна, ала тя отговори:

— Скоро ще видите.

Думите й озадачиха Арчър.

— Как така? Нима искате да кажете, че са ви открили и тук?

Като вдигна рамене — също като Настася — тя небрежно избъбри:

— Ще влезем ли? Намръзнах се след проповедта. Пък и не е ли все едно от какво, щом вие сте тук, за да ме защитите.

Кръвта заблъска в слепоочията му и той хвана края на пелерината й.

— Елен, какво се е случило? Трябва да ми кажете.

— Да, да, ей сега, но нека първо да потичаме, че краката ми се смръзнаха за земята! — възкликна тя и като привдигна пелерината, хукна по снега, а кучето с радостен лай заскача край нея. Към минута Арчър гледа след нея, възхитен от припламването на червения метеор върху снега, сетне се затича да я настигне и двамата, задъхани от смях, се срещнаха пред градинската врата.

Тя вдигна очи към него и се усмихна.

— Знаех, че ще дойдете.

— Значи сте искали това — отвърна той, обзет от безразсъдна радост. Обгърнатите от бял скреж дървета блещукаха тайнствено в ясния въздух и докато вървяха по снега, двамата сякаш слушаха как земята пее под нозете им.

— Откъде идвате? — попита госпожа Оленска.

Като отговори на въпроса й, той допълни:

— Пристигнах, защото получих бележката ви.

След кратко мълчание тя продума с едва забележима хладина:

— Мей ли ви помоли да се грижите за мен?

— Не е необходимо някой да ме моли за това.

— Нима ви изглеждам толкова безпомощна и беззащитна? За колко нещастна ме смятате всички вие! Но пък тукашните жени май никога нямат нужда от нищо — като ангели небесни.

— Какво искате да кажете? — тихо попита той.

— Ах, не ми задавайте въпроси! С вас говорим на различни езици — троснато отвърна тя.

Тези думи му подействаха като плесница, той спря и я погледна от горе на долу.

— Защо трябваше тогава да дойда тук, щом не разбирам вашия език?

— О, мили приятелю! — Тя леко докосна рамото му с ръка и той умолително попита:

— Елен, защо не искате да ми кажете какво се е случило?

Тя вдигна рамене.

— Нима на небесата някога нещо се случва?

Той не отвърна и известно време вървяха мълчаливо. Най-сетне тя подхвана:

— Ще ви кажа, но къде все пак, къде, къде, къде? В този огромен пансион за благородни девици никой дори за миг не може да остане сам, всички врати са широко разтворени, прислугата непрекъснато носи ту чай, ту цепеница за камината, ту вестник! Нима в цяла Америка няма да се намери къща, където човек може да остане сам със себе си? Толкова сте плахи и в същото време сте толкова открити за чуждите погледи. През цялото време изпитвам чувството, че отново съм попаднала в манастир или съм застанала на сцена пред публика, пред убийствено учтива публика, която никога не ръкопляска.

— Просто не ви харесваме! — неволно възкликна Арчър.

Тъкмо минаваха покрай къщата на първия губернатор с ниски стени и малки квадратни прозорчета. Капаците бяха отворени и през току–що измитите стъкла Арчър видя, че в камината гори огън.

— Как, нима къщата е отворена? — учуди се той.

Тя се спря.

— Само за днес. Поисках да видя къщата и мистър Ван дер Лайден нареди да запалят камината и да отворят прозорците, за да мога на връщане от църквата да се отбия тук. — Тя изтича по стъпалата и дръпна вратата. — Дори е отключена! Колко ни провървя! Нека да влезем, ще можем спокойно да поговорим. Мисис Ван дер Лайден замина за Райнбък да навести старите си лели, най-малко още час никой няма да ме потърси.

Той я последва по тесния коридор. Настроението му, безнадеждно развалено от последните й думи, сега въпреки логиката отново се повиши. Уютната къщурка сякаш бе създадена от някой вълшебник специално за тях. Дървената ламперия и медните украшения блестяха от светлината на грамадното кухненско огнище, в което въглените още светеха, а над тях на старинна верига висеше желязно котле. Кресла с плетени тръстикови седалки бяха сложени едно срещу друго пред кахлена печка, по рафтовете на стените се кипреха чинии от изящен порцелан. Арчър се наведе и хвърли цепеница в огъня.

Госпожа Оленска свали пелерината и седна в креслото. Арчър се облегна до огнището и я погледна.

— Сега се шегувате, но когато сте ми писали бележката, сте се чувствали нещастна — рече той.

— Да. — Тя помълча. — Но не мога да се чувствам нещастна, щом вие сте тук.

— Няма да остана задълго — възрази той. Огромно усилие му струваше да каже само това и нищо повече, устните му застинаха от напрежение.

— Да, разбира се. Но аз съм недалновидна, живея с минутното щастие.

Тези думи се промъкнаха в сърцето му като изкушение и за да прегради пътя им към чувствата си, той се приближи до прозореца и се загледа в черните дънери на дърветата върху снежния фон. Стори му се, че госпожа Оленска също се раздвижи, и както бе застанал с гръб към нея, я видя изправена сред дърветата, сетне как се навежда към огъня със слабата си усмивка. Сърцето на Арчър неволно заби ускорено. Ами ако бе избягала именно от него и за да му каже това, бе чакала да останат сами в тази отдалечена стая?

— Елен, ако наистина мога да ви помогна, ако наистина сте искали да дойда, кажете ми какво се е случило и от какво сте избягали — настоя той.

Произнесе това, без да помръдне от мястото си, дори без да се обърне, за да я погледне — ако е писано, нека се случи…

Измина дълга минута, преди тя да заговори, през тази минута Арчър си представи, почти чу как се приближава към него отзад и обгръща врата му с леки ръце. Докато, тръпнещ тялом и духом, чакаше това чудо, очите му машинално отбелязаха появата на човек с тежко кожено палто с вдигната рошава яка, който се приближаваше по пътечката към къщата. Беше Джулиъс Бъфърт.

— А! — прихна Арчър.

Госпожа Оленска скочи, изтича до него, хвана го за ръката, но щом погледна през прозореца, пребледня и се дръпна.

— Това ли било! — иронично произнесе Арчър.

— Не знаех, че е тук — прошепна госпожа Оленска. Ръката й все още здраво стискаше пръстите на Арчър, но той се отскубна, изхвърча в коридора и разтвори входната врата.

— А, Бъфърт! Заповядайте. Госпожа Оленска ви чака — рече той.

 

 

На другата заран, докато се връщаше в Ню Йорк, Арчър съсипващо отчетливо отново изживя последните минути в Скайтърклиф.

Бъфърт, явно подразнен, че го е заварил у госпожа Оленска, но все пак верен на себе си, дори не трепна. При начина му да игнорира тези, чието присъствие му пречи, хората, способни да почувстват пренебрежението, започваха да възприемат сами себе си като нещо невидимо, несъществуващо. Когато тримата тръгнаха през парка, Арчър не можеше да се отърси от усещането за безтелесност, което, поразявайки самолюбието му, му даваше все пак мъглявото предимство да забелязва всичко, като остава незабелязан.

Бъфърт влезе в къщата с обичайната си небрежна самоувереност, но усмивката не можеше да изглади вертикалната бръчка между веждите му. Беше напълно ясно, че госпожа Оленска изобщо не знаеше за пристигането му, макар че в разговора с Арчър бе намекнала за такава възможност; във всеки случай на заминаване от Ню Йорк явно не е казала на Бъфърт къде отива и необяснимото й изчезване го е изкарало от кожата му. Той уж бил пристигнал, понеже през вчерашния ден бил открил „изумителна къща“ — още не била обявена за продан, била тъкмо каквато й трябвала. Ако веднага не я купели, щели да я отмъкнат под носа й. Бъфърт я обсипа с шеговити упреци заради глупавото положение, в което уж бил изпаднал по нейна вина, тъй като избягала тъкмо в момента, когато се натъкнал на хубавата къща.

— Ако тази особена работа с жицата, по която може да се разговаря, беше поне малко по-свястна, щях да ви съобщя това от града и сега щях да си седя в клуба, да си припичам краката на камината, вместо да тичам подире ви по снега — възмущаваше се той, за да прикрие истинския си яд зад привидния, а госпожа Оленска, възползвайки се от темата, я подхвана и заговори за фантастичното откритие, което ще позволи един ден хората да разговарят, както се намират не само на различни улици, но дори и — невероятна мечта! — в различни градове. Тази възможност им напомни за Едгар Алън По, за Жул Верн и за други баналности, безгрижно изричани от устата дори на най-образованите хора, когато скучаят и от немай–къде бръщолевят за разни изобретения, а е истинска наивност да се вярва в тяхната осъществимост. Тази тема благополучно ги върна пред голямата къща.

Мисис Ван дер Лайден още не беше се върнала и Арчър, като се сбогува, тръгна да изкара отново шейната си, докато Бъфърт влезе в къщата след графиня Оленска. Макар че Ван дер Лайден никак не поощряваха неканените гости, той напълно можеше да очаква, че ще го поканят на вечеря и ще го откарат на гарата за влака в девет вечерта, но нищо повече — през ум не можеше да им мине, че джентълмен, тръгнал без багаж, ще пожелае да пренощува, а да предложат подобно нещо на човек, с когото отношенията им никак не бяха сърдечни, направо отвращаваше домакините.

Бъфърт бе наясно и сигурно бе предвидил какво го очаква. Само крайно силното му нетърпение би могло да го прати на толкова далечен път срещу надеждата за толкова нищожна награда. Явно преследваше графиня Оленска, а когато хукнеше подир хубава жена, Бъфърт имаше само една-единствена цел. Скучната му бездетна къща отдавна му бе омръзнала и като допълнение към по-дълготрайните утехи непрестанно диреше любовни приключения в своята среда. Та ето от кого бягаше госпожа Оленска, въпросът бе само дали беше изчезнала, защото й бе дотегнала неговата натрапчивост, или защото не бе сигурна в способността си да му се съпротивлява, ако, разбира се, приказките й за бягство не са били просто заблуда, а заминаването — само хитра маневра.

Впрочем Арчър не вярваше в последното. Колкото и бегли да бяха срещите му с госпожа Оленска, струваше му се, че се е научил да чете по лицето и гласа й, а сега и лицето, и гласът й издаваха досада и дори възмущение от внезапната поява на Бъфърт. Ами ако, току-виж, е заминала нарочно от Ню Йорк, за да се срещне с него? Ако е така, тя изобщо не заслужава внимание, защото това означава, че е свързала съдбата си с най-вулгарния и долен тип, а жена, започнала флирт с Бъфърт, е безнадеждно компрометирана.

Не, хиляди пъти по-зле би било, ако — макар да укоряваше и вероятно да презираше Бъфърт — се е увлякла по това, което го отличаваше в негова полза от заобикалящите я мъже: познаването на двата континента и на висшето общество от двата, близкото му познанство с художници, с актьори и прочее знаменити хора, презрението му към местните предразсъдъци. Бъфърт бе вулгарен, необразован и наперен, но условията, при които живееше, и известна вродена съобразителност го правеха по-увлекателен събеседник от мнозина други мъже, стоящи по-високо от него в нравствено и обществено положение, но чийто хоризонт бе ограничен от Батъри и Сентръл парк. А всяка жена, явила се тук от големия свят, безспорно не можеше да не забележи това различие и да не се заплени.

Госпожа Оленска ядосано бе заявила на Арчър, че говорят на различни езици, а младият мъж знаеше, че е права в много отношения. Бъфърт обаче прекрасно разбираше всички тънкости на нейното наречие и дори горе-долу го владееше; начинът му на мислене, държанието му, убежденията му бяха само грубо копие на онези, които тъй ярко бяха изявени в писмото на граф Оленски. На пръв поглед това би могло да постави Бъфърт в неизгодна позиция, но Арчър бе твърде умен и затова допускаше, че млада жена като Елен Оленска невинаги чувства отвращение към всичко, което й напомня за миналото. Може да мисли, че й е дълбоко противно, ала това, което някога я е привличало, и сега може да й въздейства въпреки волята й.

Така, като с всички сили се мъчеше да запази обективност, младият мъж разглеждаше положението на Бъфърт и на неговата жертва. Наистина се бе стремил да й отвори очите и понякога му се бе струвало, че тя самата желае да я просветят.

През същата вечер разопакова пратените от Лондон книги. В сандъка имаше много нови издания, които бе очаквал с нетърпение — последният труд на Хърбърт Спенсър, новият сборник ненадминати новели на Ги дьо Мопасан и романът със заглавие „Мидълмарш“, наскоро предизвикал интересни отзиви. Заради тази наслада се бе отказал от три покани за обяд, но докато прелистваше страниците с чувствената наслада на познавач, едва ли разбираше какво чете, книгите една след друга падаха от ръцете му. Внезапно се натъкна на томче стихотворения, което бе поръчал, привлечен от заглавието му „Дом на живота“. Когато го разтвори, се потопи в атмосфера, каквато още не бе долавял в книгите — гореща, наситена с аромат и в същото време неизразимо нежна; тя придаваше нов, тревожен чар на най-обикновените човешки чувства. През цялата нощ върху тези вълшебни страници му се привиждаше силуетът на жена с лицето на Елен Оленска, но заранта, когато се събуди, погледна кафявите къщи отсреща през улицата, спомни си за писалището в кантората на мистър Летърблър, за семейната пейка в църквата „Милост Господня“ и часът, прекаран в парка Скайтърклиф, му се стори толкова безкрайно далечен от действителността, колкото и нощните му видения.

— О, боже, колко си блед, Нюлънд! — възкликна Джейни по време на утринното кафе, а мисис Арчър допълни:

— Нюлънд, мили, от доста време насам забелязвам, че покашляш. Дали не си се преуморил?

Двете дами бяха убедени, че в железния ярем на главните акционери животът на младежа преминава при непоносимо тежък труд, а той никога не бе сметнал за необходимо да ги разубеждава.

Последвалите два-три дни се влачеха непоносимо бавно. Всекидневието се утаяваше като горчилка в устата му, понякога му се струваше, че е жив погребан под канарата на собственото си бъдеще. Не чуваше нищо нито за графиня Оленска, нито за „изумителната къща“ и макар че веднъж бе срещнал Бъфърт в клуба, те само безмълвно си кимнаха през масата за игра на карти. Чак на четвъртата вечер, когато се прибра, намери бележка: „Елате утре по-късничко. Трябва да Ви обясня. Елен.“ С това се изчерпваше съдържанието на бележката.

Младият мъж бе поканен на вечеря. Като се усмихна леко на френския начин на изразяване, той мушна бележката в джоба си. След вечерята отиде на театър и едва след полунощ, когато се прибра в къщи, отново извади бележката на госпожа Оленска, бавно я препрочете. Можеше да отговори по няколко начина и като цяла нощ не затвори очи, грижливо обмисли всеки от тях. Заранта най-сетне избра един — хвърли в пътната чанта няколко чифта бельо и дрехи и взе парахода, който същия ден заминаваше за Сейнт Огъстин.