Едит Уортън
Невинни години (4)

4.

След обявения годеж бе редно да направят посещения, на които посветиха следващия ден. В това отношение нюйоркският ритуал се спазва неизменно и точно и именно в този дух Нюлънд Арчър най-напред се запъти с майка си и сестра си у мисис Уелънд, след което той, мисис Уелънд и Мей се отправиха да искат благословията на почтената прародителка, старата мисис Менсън Мингът.

Посещенията у мисис Менсън Мингът винаги забавляваха Арчър. Дори самата й къща се бе превърнала вече в музеен експонат, макар и разбира се, не толкова античен като някои други старинни родови къщи на Юнивърсити плейс и в долния край на Пето авеню. Те бяха напълно в стила на трийсетте години — килими с гирлянди, мъхести рози оживяваха мрачната хармония на палисандровите конзоли, на камините с полукръгли арки и черни мраморни полици, на огромните остъклени библиотечни шкафове от махагон, докато старата Мингът, която бе вдигнала къщата си по-късно, лично бе изхвърлила тромавите мебели от времето на младостта си и бе разбъркала отломките от наследството на Мингът с фриволни гоблени от епохата на Втората империя. Имаше навика, седнала до прозореца на гостната на първия етаж, спокойно да наблюдава как потокът отбрано общество тече на север към вратите на усамотеното й жилище. Човек би казал, че няма никакво намерение да го пришпорва, защото бе толкова търпелива, колкото и сигурна в себе си. Не се съмняваше, че стоборите, каменоломните, едноетажните кръчми, дървените парници в разхвърляните градини и канарите, от които козите съзерцаваха околния пейзаж, скоро ще се изгубят под наплива на също такива, а може би (защото бе обективна жена) и по-величествени къщи от нейната; че разбитият паваж, по който громоляха стари омнибуси, скоро ще бъде заменен с гладък асфалт, какъвто нейните познати според думите им били видели в Париж. А засега, щом всички, които желаеше да вижда, идваха при нея (тя можеше да напълни стаите си с гости също тъй лесно, както и семейство Бъфърт, при това, без да добавя нито едно ястие към обичайното меню на вечерите си), никак не я мъчеше географска изолация.

Необятните планини от тлъстина, стоварили се като река от лава над обречен град върху достигналата средна възраст мисис Мингът, я бяха превърнали от пълничка, енергична дребна жена със стройни крачета, в някакво гигантско и величествено природно явление. Тя се отнесе към това изригване също толкова философски, колкото и към всички останали изпитания, затова сега, в дълбока старост, се бе сдобила с наградата да вижда в огледалото почти опазена от бръчки гладка, опъната бяло-розова плът, в чийто център сякаш в очакване на разкопки се бе спотаило дребно личице. Многоетажната гуша стъпало по стъпало водеше в главозамайващите дълбини на още белоснежните гърди под белоснежния муселин, прибран от брошка с миниатюрния портрет на покойния мистър Мингът, а наоколо и по-надолу, през обемистото кресло преливаха вълни от черна коприна, върху чиито гребени като чайки се белееха две миниатюрни ръчици.

Тежкото бреме на плътта отдавна вече не позволяваше на мисис Мингът да слиза и да се качва по стълбища, затова с присъщите й независими възгледи бе качила стаите за гости горе, а тя самата (дръзко нарушавайки всички правила за приличие в Ню Йорк) се бе настанила на партера и който седнеше до нея до прозореца на гостната й, през вратата с жълти тежки завеси, които никога не се затваряха плътно, можеше с учудване да съзре спалня с огромен нисък креват, тапициран като диван, тоалетна масичка с лекомислени дантелени фестончета и огледало с позлатена рамка.

Гостите на мисис Мингът оставаха смаяни и възхитени от това чужбинско разположение на стаите, напомнящо сцени от френските романи, и от къщата, в която дори архитектурата подтикваше към разврат, за какъвто простодушният американец не смееше и да помисли. Именно по този начин в безнравствения стар свят живееха жените, които имаха любовници — в жилища, в които всички стаи са на един етаж, неприлично близо една до друга; нали тъкмо това се описва в тамошните романи.

Нюлънд Арчър (който мислено превръщаше спалнята на мисис Мингът в място на действие за любовните сцени от „Мосю дьо Камора“) обичаше да си представя безупречния й живот в тази обстановка, сякаш нарочно създадена за любовни радости, ала доста възхитен си казваше, че ако на тази храбра жена й е трябвал любовник, като нищо би си го осигурила.

За всеобщо облекчение, докато годеникът и годеницата бяха у старата мисис Мингът, графиня Оленска я нямаше в гостната. Според старата й леля излязла да се поразходи, нещо, което в толкова хубав слънчев ден, при това по времето, когато всички обикалят из магазините, само по себе си бе твърде неделикатна постъпка за една компрометирана жена. Но във всеки случай отсъствието й спести неудобството на всички и премахна неясната сянка, която злополучното й минало би хвърлило върху безоблачното им бъдеще. Посещението премина като по ноти, което си бе в реда на нещата. Старата мисис Мингът много се зарадва на годежа, отдавна предвиден и одобрен от близките роднини на семеен съвет, а годежният пръстен с едър сапфир, придържан от невидими скобки, направо я възхити.

— Разбира се, прикрепен по този нов начин, камъкът изглежда по-ефектно, ала за окото, свикнало със старите бижута, може да се стори гол — обясни мисис Уелънд, като погледна извинително бъдещия си зет.

— За окото, свикнало със старите бижута ли? Да не би да намекваш за моите очи, драга? Обичам всичко ново — заяви прародителката, като вдигна камъка до малките си ясни очички, непознаващи очила. — Много красиво — допълни, като върна пръстена, — много разкошно. Макар че по мое време бе достатъчно камея в рамка от перли. Но нали всъщност ръката краси пръстена, така ли е, скъпи мистър Арчър? — И тя размаха мъничката си ръчица с остри нокътчета и с гънки тлъстина, обгърнали китката й като гривни. — Ръцете на Мей са едри, заради тази мода да се спортува, ставите се разширяват, но кожата й е бяла. Кога ще е сватбата? — сама се прекъсна тя и впери поглед в Арчър.

— Ах… — избъбри мисис Уелънд, а младежът се усмихна на годеницата си и отговори:

— Колкото може по-скоро, стига да ме подкрепите, мисис Мингът.

— Трябва да имат време да се опознаят малко по-добре, лельо Кетрин — отбеляза мисис Уелънд, като изобрази върху лицето си подходящото за случая съмнение, на което прародителката отговори:

— Да се опознаят ли? Ама че глупости! В Ню Йорк и без това открай време всички се познават. Остави младежа да действа както е решил, не чакай шампанското да изветрее. Да се оженят преди Велики пости; сега всяка зима се страхувам от пневмония, а ми се иска да ги поканя на сватбена закуска.

Тези последвали едно след друго заявления бяха посрещнати със съответно изразена радост, изненада и благодарност, разговорът вече бе поел по шеговит коловоз, но ненадейно вратата се отвори и в стаята с шапка и кожена наметка влезе графиня Оленска, след нея за всеобща почуда — Джулиъс Бъфърт.

Докато братовчедките разменяха радостни поздрави, мисис Мингът подаде малката си бяла ръчица на банкера.

— А, Бъфърт! Каква рядка чест! — По странен чужбински начин тя се обръщаше към мъжете на фамилно име.

— Драго ми е. С удоволствие бих я оказвал по-често — непринудено самоуверено отвърна гостът. — Вечно съм зает, но срещнах графиня Елен на Медисън скуеър и тя любезно ми позволи да я изпратя.

— Ах, надявам се, че сега, откак Елен е тук, у нас ще стане по-весело! — възхитително безцеремонно възкликна мисис Мингът. — Сядайте, сядайте, Бъфърт, преместете жълтото кресло насам и щом сте тук, разправяйте какви нови клюки има. Казват, че балът ви бил чудесен, чувах, че сте били поканили мисис Лемюъл Стрейзърс. Хайде, хайде, и аз нямам нищо против да хвърля едно око на тази личност.

Вече бе забравила за роднините, които в компанията на Елен Оленска се запътиха към преддверието. Старата мисис Мингът винаги се бе възхищавала на Джулиъс Бъфърт и в студеното им високомерие, в презрението им към условностите имаше много общо. Сега нямаше търпение да узнае какво бе накарало семейство Бъфърт да покани (за пръв път) мисис Лемюъл Стрейзърс, вдовицата на „Вакса за обувки Стрейзърс“, която преди година, приключила продължителния обред по посвещаване в европейското висше общество, се бе завърнала в Ню Йорк и бе подела обсадата на неговата непристъпна малка крепост.

— Щом вие с Реджина сте я поканили, значи всичко е наред. Да, имаме нужда от нова кръв и от нов капитал, при това разправят, че все още била доста хубавка — заяви кръвожадната старица.

В преддверието, докато мисис Уелънд и Мей обличаха кожените си палта, Арчър забеляза, че графиня Оленска го гледа с лека въпросителна усмивка.

— Сигурно вече знаете за Мей и мен — рече той, като се засмя смутено в отговор на нейния поглед. — Мей ми се разсърди, задето не съм ви съобщил за годежа ни вчера в операта. Възложи ми да ви кажа аз, но бе такава навалица, че просто нямаше как…

Усмивката в очите на графинята угасна, едва трепна върху устните й; тя му се стори съвсем млада и още повече му напомни за палавата чернокоса Елен Мингът от детството му.

— Да, разбира се, зная. Много се радвам. Но наистина сред тълпата не може да се говори за такива неща.

Дамите поеха към изхода, тя му подаде ръка.

— Довиждане. Отбийте се някой път да ме навестите — промълви Елен, все още загледана в Арчър.

В каретата, докато минаваха по Пето авеню, придирчиво обсъдиха мисис Мингът, напредналата й възраст, ума и всичките й смайващи качества. За Елен Оленска никой дори зъб не обели, но Арчър бе сигурен, че мисис Уелънд си мисли: „Елен допуска голяма грешка, като веднага след пристигането си се разхожда по Пето авеню в най-оживеното време, и то в компанията на Джулиъс Бъфърт…“ И: „Би трябвало да знае, че току-що сгодил се мъж не бива да си губи времето в посещения на омъжени жени. Но нали в онези среди, из които се е движила… само с това се занимават“ — мислено допълни младежът. Въпреки космополитните си възгледи, с които толкова се гордееше, благодари на Бога, че живее в Ню Йорк и има намерение да се ожени за девойка от своята среда.