Едит Уортън
Невинни години (18)

18.

— Какви интриги плетете двамата, лельо Медора? — възкликна госпожа Оленска, като влизаше в стаята. Беше облечена като за бал. Всичко по нея блещукаше и прели ваше, сякаш изтъкано от лъчите на примигващата свещ, тя държеше високо глава като хубава жена, хвърляща предизвикателство на цяла стая съпернички.

— Говорихме, душко, че те очаква омайна изненада — отвърна мисис Менсън, като стана и закачливо посочи цветята.

Госпожа Оленска спря и погледна букета. Лицето й не се изчерви, озари се от бял гневен пламък като от светкавица в лятна буря.

— Уф! — възкликна тя рязко, с глас, какъвто Арчър не бе чувал досега. — Ама че дивотия, да ми праща букет! Защо букет? И то тъкмо тази вечер? Не отивам на бал, не съм годеница. Има едни хора, които винаги се държат смахнато.

Тя се върна към вратата, отвори я и извика:

— Настася!

Пъргавата камериерка се яви веднага и Арчър чу как госпожа Оленска, като нарочно произнасяше бавно всяка дума, за да може той да долови смисъла на казаното, рече на италиански:

— Веднага го изхвърли на боклука! — И в отговор на възмутения поглед на Настася допълни: — Впрочем, недей. Какво са виновни горките цветя. Кажи на момчето да ги отнесе през две къщи оттук, на мистър Уинсет — на този тъмнокос джентълмен, дето днес вечеря у нас. Жена, му е болна, може да им се зарадва. Момчето си е отишло? Няма как, миличка, изтичай ти. Наметни мантото ми и прескочи до там. Искам час по-скоро да ги махна от дома си. И в никакъв случай не казвай, че са от мен!

Тя наметна камериерката си с изящното си кадифено манто и се върна в гостната, като затръшна вратата. Гърдите й бурно се вдигаха под дантелите, Арчър си помисли, че ей сега ще заплаче, но вместо това тя се засмя и като премести поглед от маркизата към Арчър, попита:

— Е, сприятелихте ли се?

— Да каже мистър Арчър, мила. Той търпеливо те изчака да се преоблечеш.

— Да, имали сте достатъчно време, все не можех да си прибера косата — рече госпожа Оленска и вдигна ръка към непокорните си къдрици. — Впрочем, доктор Карвър вече е тръгнал, да не закъснеете за мисис Бланкър, лельо. Мистър Арчър, бъдете така добър, помогнете на леля да се настани в каретата.

Тя излезе заедно с маркизата в преддверието, проследи да я облекат с всевъзможни високи обувки, палантини и шалове, сетне извика след нея:

— Погрижете се каретата да се върне за мен към десет — и се прибра отново в гостната.

Когато отново се озова в гостната, Арчър я завари пред камината, вперила очи в огледалото. В нюйоркското общество дамите не наричат камериерките си „милички“ и не ги пращат по поръчки с празничните си манта, затова Арчър въпреки напиращите у него бурни чувства, изпита все пак приятно вълнение, че се е озовал в свят, където действието с такава олимпийска бързина следва порива.

Когато се приближи към застаналата гърбом госпожа Оленска, тя продължи да стои неподвижно, погледите им за миг се срещнаха в огледалото, сетне тя се обърна, седна на края на дивана и въздъхна:

— Сега е моментът да запалим.

Той й подаде кутията с цигарите, запали тънка тресчица и когато пламъкът освети лицето й, тя го погледна със засмени очи и попита:

— Харесвам ли ви ядосана?

Арчър помълча, събра кураж и отговори:

— Това ми помага да разбера казаното за вас от леля ви.

— Така си и знаех, че е говорила за мен. Какво ви каза все пак?

— Каза, че сте свикнала с много такива неща, каквито тук никога не ще можем да ви дадем: разкош, развлечения и удоволствия.

Госпожа Оленска се усмихна леко сред облачето дим, излетяло от устните й.

— Медора е непоправима романтичка. Това й заменя толкова други качества!

Арчър отново се поколеба, но реши пак да рискува:

— Кажете, не влияе ли понякога романтичността на леля ви върху верността на съжденията й?

— Искате да попитате дали говори истината? — замисли се племенничката на маркизата. — Бих ви отговорила така: почти във всичко, което казва, има част истина и част неистина. Но защо питате? Какви ви ги е наприказвала?

Той се извърна към огъня, сетне отново погледна бляскавата й фигура. Сърцето му се сви при мисълта, че днес е последната им вечер пред тази камина и че след няколко минути каретата ще я откара.

— Тя казва… тя твърди, че граф Оленски я помолил да му съдейства, за да се върнете при него.

Госпожа Оленска не отвърна нищо. Остана неподвижна, хванала цигарата във вдигнатата си ръка. Изразът на лицето й не се промени, Арчър си спомни, че отдавна бе забелязал привидната й способност да не се учудва.

— Значи сте знаели? — неволно възкликна той.

Тя мълча толкова дълго, че от цигарата й се отрони пепел. Тръсна я на пода.

— Намекваше ми за някакво писмо. Горката! Намеците на Медора…

— Дали пък не е пристигнала толкова изненадващо по поръчение на съпруга ви?

Госпожа Оленска сякаш се замисли върху тази възможност.

— И това не може да се твърди със сигурност. На мен ми каза, че я „призовал“ доктор Карвър. Току-виж, се кани да се омъжи за него… Клетата Медора, вечно има някой, за когото иска да се омъжи. Но може просто онези хора в Куба да са се уморили от нея. Според мен при тях е нещо като компаньонка. Вярвайте, не зная защо е тук.

— Но все пак допускате, че носи писмо от мъжа ви?

Госпожа Оленска отново потъна в размисъл, сетне рече:

— Е, тъкмо това трябваше да се очаква.

Младият мъж стана и се подпря до камината. Внезапно го обзе тревога и мисълта, че времето им изтича и че всеки миг ще чуе шума от колелата на идващата карета, за миг го лиши от дар слово.

— Знаете ли, вашата леля е сигурна, че ще се върнете.

Госпожа Оленска бързо вдигна глава. Гъстата руменина, избила върху лицето й, се разля по шията и раменете. Тя се изчервяваше рядко и мъчително, сякаш кръвта обгаряше кожата й.

— И преди са мислили лошо за мен — каза тя.

— О, Елен, извинете ме, просто съм глупак и лош човек!

Тя се усмихна леко.

— Много сте нервен. Имате свои грижи. Зная, не одобрявате лекомисленото отношение на семейство Уелънд към вашата сватба и ви разбирам напълно. Европейците не схващат смисъла на нашите продължителни американски годежи, струва ми се, те не са толкова уравновесени като нас. — Думите „като нас“ тя произнесе малко натъртено и те прозвучаха иронично.

Арчър долови иронията, но не посмя да приеме предизвикателството. Може би нарочно не бе подхванала разговора за своите грижи, а сега, когато с последната си фраза явно й бе причинил болка, оставаше му само да й се подчини. Но усещането за неумолимия ход на времето го тласна към отчаяна стъпка; не можеше да понесе мисълта, че между тях още веднъж ще възникне бариера от думи.

— Да — напрегнато изрече той. — Пътувах до Флорида, за да помоля Мей да се омъжи за мен след Великден. Нищо не ни пречи да се оженим именно тогава.

— Мей ви обожава, нима не сте успели да я убедите? Стори ми се, че е твърде умна, за да споделя подобни предразсъдъци.

— Наистина е твърде умна и не ги споделя.

Графиня Оленска устреми поглед в него.

— В такъв случай не разбирам…

Арчър се притесни и побърза да отговори:

— Разговаряхме откровено, може да се каже, за пръв път. Тя смята, че нетърпението ми е лош признак.

— Боже милостиви! Как така лош признак?

— Според нея не съм бил сигурен, че след време ще я харесвам все така. Направо казано, тя мисли, че искам веднага да се оженя за нея, за да се отдалеча от друга жена, която… която ми харесва повече.

Госпожа Оленска го погледна любопитно.

— Но ако мисли така, защо и тя не побърза?

— Защото не е такава, а е доста по-благородна. Настоява за продължителен годеж, понеже иска да ми даде време…

— Да се откажете от нея заради друга жена?

— Ако пожелая.

Госпожа Оленска се наведе и впери неподвижен поглед във въглените. От тихата улица до Арчър достигна тропотът на конете й.

— Да, това е много благородно — гласът на госпожа Оленска трепна.

— Много. Но е смешно.

— Смешно ли? Понеже не обичате друга жена, нали?

— Понеже нямам намерение да се женя за никоя друга.

— Ааа — отново настъпи продължително мълчание.

Най-сетне тя вдигна очи към него и попита:

— Тази друга жена… обича ли ви?

— А, няма друга жена. Тоест онази личност, за която мислеше Мей… никога…

— Тогава защо бързате толкова?

— Каретата ви се върна — каза Арчър.

Тя стана и се огледа невиждащо. Ветрилото и ръкавиците бяха до нея на дивана, тя машинално ги взе.

— Да, май е време да тръгвам.

— У мисис Стрейзърс ли отивате?

— Да. — И допълни усмихната: — Трябва да ходя там, където ме канят, иначе ще съм напълно самотна. Защо не дойдете с мен?

Арчър почувства, че на всяка цена трябва да я удържи, да я принуди да остане с него до края на вечерта. Без да отговаря на въпроса й, остана прав, подпрян до камината, устремил поглед в ръката й, в която държеше ръкавиците и ветрилото, сякаш искаше да провери дали ще му стигнат силите, за да я накара да ги остави.

— Мей отгатна истината — промълви той. — Има друга жена, но не тази, за която тя мисли.

Елен Оленска остана безмълвна и неподвижна. След известно време той се приближи и седна до нея, взе ръката й, полека разтвори пръстите й, така че ръкавиците и ветрилото паднаха на дивана между тях.

Тя веднага стана, дръпна ръката си и се отдалечи към другия край на камината.

— Моля ви, не се опитвайте да флиртувате с мен! Прекалено много хора вършиха същото — свъсила вежди, възкликна тя.

Арчър се смути и също стана. Не би могла да го упрекне по-горчиво.

— Никога не съм се опитвал да флиртувам с вас — каза той — и никога няма да се опитам. Но вие сте жената, за която бих се оженил, стига да бе възможно и за двама ни.

— Възможно и за двама ни ли? — Тя го погледна искрено поразена. — Нима го казвате вие, след като сам направихте това невъзможно?

Той впери очи в нея, сякаш диреше изход от мрака, през който проникваше единствен лъч ослепителна светлина.

— Аз ли съм го направил невъзможно?

— Вие, вие, вие! — извика тя. Устните й трепереха като на дете, което всеки миг ще заплаче. — Нали вие ме накарахте да се откажа от развода, нали вие ми обяснихте колко е лошо и егоистично да настоявам, че трябва да се пожертвам за запазването на свещените брачни връзки… за спасяването на рода от коментари и от скандал! И понеже моето семейство трябва да стане ваше семейство… заради Мей и заради вас постъпих както ми казахте, както според вас трябва да постъпя. — Тя неочаквано се засмя. — Дори не криех, че постъпвам така заради вас!

Тя отново приседна на дивана, клюмнала сред празничните вълни на хубавата си премяна като уморена маска след карнавал, а младият мъж остана до камината, без да сваля очи от нея.

— Боже мой — изпъшка той, — а аз си мислех…

— Какво?

— Не ме питайте!

Все още загледан в нея, видя как предишната изгаряща руменина отново се вдига и залива лицето й. Тя се изправи и погледът й, изпълнен със строго достойнство, отвърна на неговия.

— И все пак ви питам.

— Разбирате ли… в онова писмо, което сте дали, за да го прочета… се казваше…

— В писмото на мъжа ми ли?

— Да.

— Никак не ме е страх от казаното в онова писмо. Страхувах се само от едно: да не навлека срам и укори върху семейството заради вас и Мей.

— Боже мой — отново изпъшка той и закри лицето си с ръце.

Настъпилото мълчание ги притисна с бремето на непоправимата загуба. На Арчър му се стори, че го смазва като надгробен камък и че в цялото безкрайно бъдеще няма да има нищо, което да свали когато и да било това бреме от душата му. Не помръдна, не свали ръце от лицето си, а затворените му очи все така се взираха в непрогледния мрак.

— Поне ви обичах… — изтръгна се от него.

От другата страна на камината, от края на дивана, където според него тя все още седеше, се чу слаб потиснат плач, сякаш бе заплакало дете. Той трепна и се втурна към нея.

— Елен! Каква лудост! Защо плачете? Всичко, което сме сторили досега, може да се поправи. Все още съм свободен, вие също ще се освободите. — Той я прегърна, лицето й като мокро цвете докосна устните му, всичките им напразни страхове се стопиха като призраци по изгрев. Защо им беше цели пет минути да спорят през цялата стая, когато само от един допир всичко стана толкова ясно?

Тя отговори на целувката му, но веднага цялата се сви в прегръдките му, отстрани го и стана.

— Мили Нюлънд, рано или късно това трябваше да се случи, но то не променя нищо.

— Това променя целия ми живот.

— Не, не, така не бива, нищо не бива да променяме. Вие сте сгодени с Мей Уелънд, аз съм омъжена.

Арчър пламна и също стана.

— Вятър! — решително възрази той. — Твърде късно е да мислим за тези неща! Нямаме право да лъжем себе си и другите. Няма да говорим за вашия брак, но как можахте да си представите, че след всичко това ще се оженя за Мей?

Тя премълча, опряна с две ръце в плочата на камината, профилът й се отразяваше в огледалото зад гърба й. Един кичур се бе изплъзнал от прическата и се спускаше по врата й. Тя изглеждаше измъчена, дори остаряла.

— Не мога да си представя как ще кажете това на Мей. А вие можете ли?

Той безразлично вдигна рамене.

— Късно е да се стори нещо друго.

— Говорите така, защото сега е най-лесно да се кажат именно тези думи, а не защото е истина. Всъщност твърде късно е да променяме решението и на двама ни.

— Просто не ви разбирам!

Тя се усмихна измъчено, лицето й не се разведри, а сякаш още повече се сгърчи.

— Не разбирате, защото не знаете как променихте всичко за мен — да, да, още от самото начало, доста преди да узная какво сте сторили за мен.

— Какво съм сторил ли?

— Да. Отначало просто не разбирах, че тук всички странят от мен, смятат ме за паднала жена. Май дори бяха отказали да седнат на една трапеза с мен. Едва по-късно разбрах, че сте убедили майка си да отидете у Ван дер Лайден и сте настояли годежът ви да бъде разгласен на бала у Бъфърт, за да могат да ме подкрепят два рода вместо един…

При тези думи той се засмя.

— Представяте ли си колко съм била глупава и ненаблюдателна! — продължи тя. — Нямах представа за тези неща, преди баба веднъж да ми ги издрънка. Ню Йорк означаваше за мен просто спокойствие и свобода, просто завръщане в къщи. Бях толкова щастлива отново да се озова сред близки и ми се струваше, че всички са толкова добри, мили и се радват да ме видят. Но от самото начало почувствах, че никой не е по-добър от вас; никой не ми обясни защо трябва да сторя това, което отначало ми се стори толкова мъчно и… ненужно. Тези добри хора не можаха да ме убедят, чувствах, че никога не са се изкушавали. Но вие знаехте, вие разбрахте, вие чувствахте как външният свят се вкопчва за хората с всичките си златни ръце, и все пак ви бе омразно това, което той изисква от тях, вие мразехте щастието, купено с цената на вероломството, на жестокостта и безразличието. Преди не знаех това… и то е най-доброто, което узнах.

Тя говореше със задавен, монотонен глас, без сълзи, без видими признаци на вълнение и всяка дума от устата й изгаряше гърдите му като разтопено олово. Оборил глава върху ръцете си, той се загледа в килима пред камината и във върха на атлазената обувка, подаваща се изпод роклята, сетне внезапно коленичи и целуна тази нежна обувка.

Тя се наведе, отпусна ръце върху раменете му и насочи към него толкова дълбок поглед, че той не можа да се помръдне.

— О, не можем да променим това, което вече сме сторили! — извика тя. — Вече не мога да се върна към предишния си начин на мислене. Няма да мога да ви обичам, ако не се откажа от вас.

Отчаян, той протегна ръце към нея, но тя се отдръпна и се загледаха безмълвни през стената, издигната от нейните думи. Внезапно го обзе гняв.

— Ами Бъфърт? Значи той ще ме замени?

Когато тези думи излетяха, той се приготви за насрещен взрив от гняв, дори би се радвал, ако тя подкрепи яростта му. Но госпожа Оленска само леко пребледня, отпуснала ръце и навела леко глава, остана неподвижна, сякаш обмисляше нещо.

— Сега той ви чака у мисис Стрейзърс, нали? Защо не отивате? — усмихна се криво Арчър.

Тя позвъни.

— Тази вечер няма да ходя никъде, заповядай на каретата да се върне за госпожа маркизата — рече тя на влязлата камериерка.

Когато вратата се затвори отново, Арчър все още я гледаше, изпълнен с горчивина.

— Защо правите тази жертва? Нали казахте, че сте самотна, не бих ви пречил да се срещате с приятели.

Тя му се усмихна изпод мокрите ресници.

— Сега вече няма да съм самотна. Бях самотна, страхувах се. Но вече ги няма пустотата и мракът, сега, когато поглеждам в сърцето си, се чувствам като дете, което посред нощ влиза в стая, в която винаги е светло.

С целия си вид и с тона си тя сякаш довършваше между тях невидима, ала непреодолима стена, затова Арчър отново изстена:

— Не ви разбирам!

— Ала разбирате Мей!

Той пламна от яд, но не свали очи от нея.

— Мей е готова да се откаже от мен.

— Какво? Само три дни след като на колене сте я молили да ускори сватбата?

— Тя се отказа и това ми дава право…

— Ах, нали ми обяснихте колко отвратителна е тази дума — рече тя.

Той се извърна, смазан от смъртна умора. Сякаш много часове се бе катерил по отвесна скала, а сега, когато най-сетне бе успял да стигне до върха, ръцете му бяха отмалели и се бе стоварил в пропастта надолу с главата.

Ако можеше да я затвори в прегръдките си, щеше да опровергае всички нейни аргументи, но тя все още го държеше на разстояние — в облика и в погледа й имаше нещо непостижимо далечно, пък и той бе изпълнен с преклонение пред нейната искреност.

— Трябва да направим това още сега, сетне ще стане по-лошо, по-лошо за всички… — примоли й се той.

— Не, не, не! — извика тя, сякаш я бе уплашил с нещо.

В тази минута екна дълъг, пронизващ звън. Не бяха чули пред къщата да спира карета и застинаха неподвижни, като се загледаха тревожно.

В преддверието се чуха стъпките на Настася, тя отвори входната врата и след миг връчи телеграма на госпожа Оленска.

— Дамата много се зарадва на розите — каза Настася, като си поглаждаше престилката. — Помисли си, че й ги праща signor marito^[1], та дори си поплака малко и каза, че било безумие.

Графинята се усмихна, като вземаше жълтия плик, разкъса го и вдигна листа до лампата, а когато вратата се затвори зад Настася, подаде телеграмата на Арчър.

Депешата беше изпратена от Сейнт Огъстин и бе до графиня Оленска. Той прочете:

„Телеграмата на баба помогна. Татко и мама са съгласни да се оженим след Великден. Телеграфирам и на Нюлънд. Не намирам думи от щастие и ви обичам нежно. Благодаря.

Мей.“

След половин час, щом отключи главния вход на дома си, Арчър върху купчинката очакващи го бележки и писма видя на масата в преддверието същия жълт плик. Телеграмата, също от Мей Уелънд, гласеше:

„Родителите са съгласни сватбата да бъде вторник след Великден в дванайсет, църквата «Милост Господня» с осем шаферки. Моля говорете с пастора. Щастлива съм, обичам ви.

Мей.“

Той смачка жълтото листче, сякаш с този жест можеше да премахне новината, съдържаща се в него. Сетне извади малко джобно календарче и с треперещи пръсти се захвана да го прелиства, но понеже не намери това, което търсеше, мушна телеграмата в джоба си и се качи по стълбището.

Изпод вратата на малката стая, която служеше за дневна и приемна на Джейни, проникваше светлина и той нетърпеливо почука. След миг пред него застана сестра му с допотопен лилав халат от каша и с навита на книжки коса. Изглеждаше бледа и разтревожена.

— Нюлънд! Нали в телеграмата няма нищо лошо? Нарочно те чаках, та ако… — Нищо от кореспонденцията му не можеше да убегне на Джейни.

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Слушай, кога е Великден тази година?

Безбожието на брат й сякаш порази Джейни.

— Великден ли? Нюлънд! Разбира се, първата неделя на април! Как може да не знаеш?

— Първата неделя ли? — Той отново запрелиства календарчето, с нетърпелив шепот почна да пресмята нещо. — Значи казваш, първата неделя?

— Господи, какво се е случило?

— Нищо не се е случило, ако не се смята, че след месец се женя.

Джейни се хвърли на врата му и се притисна към него.

— О, Нюлънд! Прекрасно! Толкова се радвам! Но, мили, защо се смееш? Тихо, ще събудиш мама!