Едит Уортън
Невинни години (6)

6.

Същата вечер след излизането на мистър Джексън, когато дамите се прибраха в драпираната си с басма спалня, Нюлънд Арчър замислено се запъти към кабинета си. Грижлива ръка както винаги бе поддържала огъня в камината, бе намалила фитила и стаята с книжните рафтове, статуетките на фехтовачи от бронз и стомана върху полицата на камината и многобройните копия на прочути картини изглеждаше особено уютна.

Щом седна в креслото до камината, погледът му падна върху голямата снимка на Мей Уелънд — беше му я подарила през първите дни на симпатиите им и сега тя бе изместила всички останали от масичката. С ново чувство на благоговеен възторг се загледа в чистото чело, в сериозните очи и невинните усмихнати устни на младото създание, чийто духовен наставник предстоеше да стане. Вдъхващият трепет продукт на обществената система, към която принадлежеше и той и в която вярваше, девойката, която не знаеше нищо и очакваше всичко, го гледаше като непозната през познатите черти на Мей Уелънд и той още веднъж осъзна, че бракът не е тихо пристанище, както му бяха внушавали, а плаване из незнайни морета.

Историята на графиня Оленска разклати предишните му улегнали убеждения и сега те безредно се рееха из главата му. Собственото му възклицание — „жените трябва да се ползват от свобода — от същата свобода, която имаме ние“ — засегна самата основа на проблема, който хората от неговия свят безмълвно се бяха споразумели да смятат несъществуващ. „Почтените“ жени, каквато и злина да им причинят, никога не бива да се домогват до свободата, която той бе имал предвид, и затова рицарите като него — разпалени в спора — толкова по-великодушно бяха готови да им я подарят. Тази щедрост на думи всъщност бе само измамна маска, прикриваща неизкореними условности, оплели света и удържащи хората в старите рамки. Той обаче се бе нагърбил да брани братовчедката на годеницата си, извършила такива постъпки, които — ако на нейно място бе жена му — биха му дали право да стовари върху нея всичките светкавици и гръмотевици на църквата и държавата. Дилемата, разбира се, бе чисто умозрителна — щом той не е долнопробен полски аристократ, няма смисъл да разсъждава какви биха били правата на жена му в такъв случай. Обаче Нюлънд Арчър имаше богато въображение и затова почувства, че ангажиментите му към Мей можеха да станат непоносими и по доста по-меки и недоловими причини. Какво знаеха те всъщност един за друг, щом той, като „почтен“ млад мъж, бе длъжен да крие миналото си от нея, а тя, като девойка, бе длъжна изобщо да няма никакво минало, което да крие! Ами ако по някаква деликатна причина, която ще окаже влияние и върху двамата, си дотегнат, престанат да се разбират и само предизвикват раздразнение един у друг? Мислено прегледа семействата на приятелите си — тези, които минаваха за щастливи — и не намери нито едно, което поне приблизително да отговаря на предстоящото нежно и страстно приятелство, което си представяше за себе си и Мей. Стана му ясно, че подобна перспектива предполага от страна на Мей опит, широта на мисленето и свобода в разсъжденията, а нали тъкмо липсата на разсъждения бе грижливо внедрявана у нея; той трепна от предчувствието, че бракът му е обречен да стане същият като повечето наоколо — скучно съчетание от материални и светски интереси, удържан, от една страна, от незнание, а от друга — от лицемерие. Като съпруг, по-близък от останалите до идеала, му се стори Лоурънс Лефъртс. Както бе редно за такъв върховен жрец на „добрия тон“, той толкова съвършено бе приспособил жена си към своите удобства, че дори във вихъра на многобройните му връзки с чужди жени тя, винаги в пълна неизвестност за тях, весело бъбреше: „Ах, Лоурънс е толкова скромен“ и възмутена се изчервяваше и отместваше поглед, ако някой в нейно присъствие намекнеше, че Джулиъс Бъфърт (нали бе „чужденец“ със съмнително потекло) поддържа известно на цял Ню Йорк „второ семейство“.

Арчър понечи да се утеши с мисълта, че не е магаре като Лоурънс Лефъртс, а Мей не е чак толкова наивна като горката Гертруд, но нали разликата в края на краищата бе само в умствените способности, а не в общоприетите правила за живот. Всъщност те всички живеят в свят на йероглифи, където никой никога не казва, не върши и дори не мисли нищо реално и където реалните неща са представени само чрез условни знаци. Да вземем дори мисис Уелънд. Макар да бе наясно защо Арчър настояваше да оповести годежа на дъщеря си на бала у Бъфърт (и разбира се, очаквайки от него именно подобна крачка), тя въпреки това сметна за свое задължение да се преструва, че изобщо не желае подобно нещо и само отстъпва пред настойчивостта му, също както в книгите за първобитния човек, които образованите хора вече почваха да четат, как диваците измъкват годеницата на приятеля си с крясъци от колибата на родителите й.

В крайна сметка девойката, представляваща център на тази сложна система от мистификации, ставаше съвсем непроницаема тъкмо поради своята откровеност и самоувереност. Нещастницата бе откровена, тъй като нямаше какво да крие, и самоуверена, понеже си нямаше представа какви опасности я дебнат и без всякаква подготовка се озоваваше в кипящия казан на това, което уклончиво наричат „житейски ситуации“.

Младият мъж бе искрено, макар и безгрижно влюбен. Възхищаваше се от лъчезарната хубост на годеницата си, от нейното здраве, от умението й чудесно да язди, от грацията и сръчността й в игрите, от плахия й интерес към книгите и към идеите, започнал да се пробужда под негово влияние. (Дотолкова вече бе начетена, че заедно с него бе почнала да се присмива на „Кралски идилии“, но все още не бе в състояние да почувства цялата красота на „Одисей“ и на лотофагите.) Беше пряма, вярна и смела, притежаваше чувство за хумор (доказателството бе, че се смееше на шегите му) и Арчър подозираше, че в дълбините на невинната й душа дремят чувства, които ще е толкова приятно да пробуди. Но при беглия оглед на бъдещите си владения го разочарова мисълта, че цялата тази откровеност и невинност е чисто и просто изкуствено създаден продукт. Недокоснатата човешка натура не знае що е откровеност и невинност — инстинктът за самосъхранение я тласка към хитрини и уловки. И той почувства, че тази изкуствена чистота го потиска — бе хитроумно изфабрикувана от съзаклятието на майки, лели, баби и отдавна споминали се прародителки, според които негово желание и право е като някой античен деспот да се наслади на унищожаването именно на тази чистота като на статуя, изваяна от сняг.

Тези размишления бяха съвсем банални — обичайни за младите мъже преди сватбата. В повечето случаи те обаче са придружени от угризения на съвестта и от душевно самобичуване, от които у Нюлънд Арчър нямаше дори и следа. Той не се разкайваше (което толкова го дразнеше у героите на Текъри), че животът му не е чиста страница, която може да предложи на годеницата си в замяна на нейната безупречност. Все не можеше да отхвърли мисълта, че ако го бяха възпитали в същия дух като годеницата му, двамата заедно щяха да се лутат из живота като „дечица в гора“; при всичките си усилия не можеше да открие поне каквато и да било причина (във всеки случай причина, несвързана със собствените му краткотрайни наслади и с мъжкото му тщеславие), поради която годеницата му да бъде лишена от свободата да трупа житейски опит като него.

Такива въпроси в такова време неизбежно трябваше да възникнат и въпреки това той съзнаваше, че неприятната им натрапчивост и досадна яснота са предизвикани от толкова ненавреме пристигналата графиня Оленска.

Тъкмо заради нея в самия миг на годежа — в мига на чисти помисли и безоблачни надежди — се бе озовал във въртоп от скандални клюки, създали проблемите, които би предпочел да избегне. „Дяволите я взели тази Елен Оленска!“ — измърмори той, като разръчка въглищата и започна да се съблича. Все не можеше да си обясни защо съдбата й по какъвто и да било начин трябва да влияе върху неговата, ала имаше неясното чувство, че едва сега започва да осъзнава с какъв риск са придружени задълженията, които годежът му бе наложил.

Бурята се разрази след няколко дни.

Семейство Лауъл Мингът разпрати покани за тъй наречената „официална вечеря“ (тоест трима допълнителни лакеи с ливреи, по две ястия за всяко блюдо от менюто и през паузата — римски пунш). Поканите започваха с думите: „По случай пристигането на графиня Оленска“ — напълно в стила на американското гостоприемство, според което чужденците трябваше да се посрещат не по-лошо от короновани личности или поне от техните посланици.

Гостите бяха подбрани смело и с претенции; посветените веднага познаха в този подход ръката на Екатерина Велика. Освен сигурните и проверени лица като семейство Сейлфридж Мери, канено навред само защото тъй си вървеше от край време, като Бъфърт, смятани за роднини, и мистър Сайлъртън Джексън заедно със сестра му Софи (тя се явяваше там, където наредеше нейният брат), бяха поканени няколко от най-нашумелите и влиятелни млади двойки — семейството на Лоурънс Лефъртс, мисис Лефъртс Рашуърт (обаятелна вдовица), съпрузите Хари Торли, Реджи Чийвърс и младият Морис Дегонет с жена си (по баща Ван дер Лайден). Трябва да отбележим, че компанията бе подбрана твърде умело и представляваше малкия затворен кръжец, който през целия дълъг нюйоркски сезон денем и нощем се забавляваше.

Два дни по-късно се случи невероятното — всички отхвърлиха поканата на семейство Мингът, освен Бъфърт, стария Джексън и сестра му. Съзнателното оскърбление ставаше още по-болезнено, тъй като сред нанеслите го бяха и Реджи Чийвърс, принадлежащи към клана Мингът, а и поради еднаквото съдържание на бележките — авторите им до един „съжаляваха, че не могат да се отзоват“, без каквото и да било извинение с „получена по-рано покана“, изисквано от елементарната учтивост.

През онези дни нюйоркското висше общество бе толкова малобройно и с толкова ограничени възможности, че всеки, който имаше допир с него (включително собствениците на транспортни кантори, готвачите и лакеите) беше напълно наясно кой коя вечер е свободен. Ето защо хората, получили покани от мисис Лауъл Мингът, можеха най-жестоко и открито да изразят категоричното си нежелание да се срещнат с графиня Оленска.

Ударът бе изненадващ, но с присъщия си силен дух родът Мингът го посрещна храбро. Мисис Лауъл Мингът разказа премеждието на мисис Уелънд, тя пък на Нюлънд Арчър; кипнал от възмущение, той се оплака на майка си, а тя след мъчителна вътрешна борба и външни усилия успя да поохлади яда му, както винаги отстъпи пред сина си и с енергия, удвоена от доскорошните колебания, веднага взе негова страна, сложи сериозната си кадифена шапка и заяви: „Отивам у Луиз ван дер Лайден.“

По времето на Нюлънд Арчър Ню Йорк бе малка хлъзгава пирамида, по която още не беше се появила ни една пукнатина или пролука. Непоклатимата й основа бяха хората, които мисис Арчър наричаше „простолюдие“ — достойното, но с нищо незабележително множество почтени семейства (например като Спайсър, Лефъртс или Джексън), които се бяха издигнали на по-високо стъпало благодарение на браковете си с някого от управляващите кланове. Общественото мнение, твърдеше мисис Арчър, вече не е толкова взискателно, както някога, и затова сега, когато в единия край на Пето авеню командва старата Кетрин Спайсър, а на другия — Джулиъс Бъфърт, не може да се очаква, че старите традиции ще оцелеят.

Над този заможен, ала скромен долен пласт бе разположена, стесняваща се нагоре и здраво сплотена, влиятелната група, ярко представена от родовете Мингът, Нюлънд, Чийвърс и Менсън. Повечето простосмъртни ги смятаха за връх на пирамидата, докато те самите (или поне хората от поколението на мисис Арчър) разбираха, че пред познавачите на родословието за това високо положение могат да претендират доста по-малко семейства.

„Не ми повтаряйте тези сегашни вестникарски бръщолевения за нюйоркските аристократи — казваше на децата си мисис Арчър. — Дори и да ги има, нито Мингът, нито Менсън са такива, както впрочем Нюлънд и Чийвърс. Нашите деди и прадеди са били чисто и просто почтени английски или холандски търговци, пристигнали в колониите да дирят богатство и останали тук само защото доста им провървяло. Единият от нашите деди е подписал Декларацията за независимост, друг е бил генерал в щаба на Вашингтон и след сражението при Саратога получил шпагата на генерал Бергойн. Можем да се гордеем с това, но титлите и аристократичният произход нямат нищо общо. Ню Йорк винаги е бил търговски град и в него се наброяват две-три семейства, които могат да претендират за аристократично потекло в истинския смисъл на думата.“

Мисис Арчър, синът й, дъщеря й, както и всички жители на Ню Йорк, знаеха, че тези възвишени същества са семействата Дегонет от Вашингтон скуеър, произхождащи от старинен род на английски земевладелци аристократи, роднини на семействата Пит и Фокс, Лейнънг, които сключваха бракове с потомците на граф Дьо Грас, и накрая Ван дер Лайден, които водеха потеклото си по пряка линия от първия холандски губернатор на Манхатън и още преди Войната за независимост се бяха сродили с френската и английската аристокрация.

Семейство Лейнънг бе представено по това време само от двете престарели, но наперени мис Лейнънг, весело доизкарващи живота си сред спомени, семейни портрети и мебели стил „чипъндейл“. Дегонет, един доста значителен клан, бяха се сродили с най-добрите семейства на Филаделфия и Балтимър, докато извисяващите се над всички тях Ван дер Лайден сякаш се бяха стопили в някакъв незнаен небесен блясък, от който се открояваха само две фигури — на мистър и мисис Хенри ван дер Лайден. Мисис Хенри ван дер Лайден, по баща Луиз Дегонет, по майка бе правнучка на полковник Дю Лак, издънка на старинно семейство от Нормандските острови, бил се под командването на генерал Корнуолъс, който след Войната за независимост се заселва в Мерилънд с младата си жена, лейди Енджилик Травена, пета дъщеря на граф Сейнт Острей. Дегонет и мерилъндските Дю Лак винаги поддържаха близки сърдечни връзки със знатните си роднини Трайвън от Корнуъл. Мистър и мисис Ван дер Лайден неведнъж бяха гостували задълго у сегашния пръв представител на семейство Травена херцог Сейнт Острей в семейното му имение в Корнуъл и в Сейнт Острей, намиращ се в Глостършир, а негова светлост честичко бе изразявал намерение един прекрасен ден да им върне посещенията (без херцогинята, която се страхуваше да прекоси Атлантика).

Мистър и мисис Ван дер Лайден живееха ту в Травена, в имението си в Мерилънд, ту в Скайтърклиф, голямото имение край брега на Хъдзън, подарено още през колониалните времена от холандското правителство на прочутия пръв губернатор, „патрон“ на което си бе останал мистър Ван дер Лайден. Огромната импозантна къща на Медисън авеню разтваряше врати крайно рядко и когато пристигаха в града, те приемаха само най-близки приятели.

— Мисля, че ще е най-добре и ти да дойдеш, Нюлънд — рече мисис Арчър, като внезапно спря пред вратичката на файтона Браун. — Луиз много те обича, при това нали ти е ясно, че правя това само заради малката Мей, а и нали разбираш, че ако не се поддържаме взаимно, нашият кръг просто ще престане да съществува.