Едит Уортън
Невинни години (22)

22.

— Прием в чест на Бланкър ли? На Бланкър?

Мистър Уелънд остави ножа и вилицата, тревожно и недоверчиво загледа през масата жена си, а тя, надянала очилата си в златни рамки, с тон на актриса от класическа комедия зачете на глас:

— „Професор и мисис Емерсън Сайлъртън молят мистър и мисис Уелънд да почетат с присъствието си приема в чест на мисис Бланкър и дъщерите й на 25 август точно в три следобед в клуба «Вечер в сряда». Ред Гейбълз, Кетрин стрийт. R.S.V.P.^[1]“

— Боже милостиви! — изпъшка мистър Уелънд, сякаш чудовищната нелепост на това послание бе достигнала до него едва когато то бе прочетено два пъти.

— Горката Ейми Сайлъртън, никога не може да се отгатне какви ли ще ги забърка още мъжът й — въздъхна мисис Уелънд. — Сигурно току-що е открил семейство Бланкър.

Професор Емерсън Сайлъртън бе трън в крака на нюпортското общество, при това трън, който не може да се извади, защото е пораснал върху почтено и уважавано родово дърво. Както се казва, бе се родил с късмет. Баща му беше чичо на Сайлъртън Джексън, майка му по баща бе Пенилоу от Бостън, двете семейства притежаваха значително богатство и положение в обществото и напълно си подхождаха.

„Нищо — честичко повтаряше мисис Уелънд, — нищо не принуждаваше Емерсън Джексън да стане археолог или професор на каквито и да било науки, както и да живее в Нюпорт през зимата или да извършва всички останали революционни постъпки или поне във всеки случай, щом е решил да скъса с традициите и да хвърли предизвикателство на обществото, поне да не се беше женил за горката Ейми Дегонет, която с право можеше да разчита на «нещо съвсем друго», а освен това бе достатъчно богата, за да си осигури участие в светския живот.“

Никой от кръжеца на семейство Мингът не можеше да разбере защо Ейми толкова безропотно търпеше ексцентричните изпълнения на мъжа си, който вечно събираше у дома им дългокоси мъже и късо подстригани жени, разкарваше жена си да изследват гробниците в Юкатан, вместо да я разхожда из Париж или Италия. Но така или иначе, те инатливо държаха на увлеченията си и явно не разбираха, че се различават от всички останали, а веднъж годишно, когато в градината им се уреждаха тягостни приеми, всички жители на Скалите от уважение към родовете Сайлъртън, Пенилоу и Дегонет бяха принудени да хвърлят жребий и почти насила да пращат някого от членовете на семейството.

— Пак е чудо, че не са избрали деня, когато се провеждат надбягванията за купата — отбеляза мисис Уелънд. — Нали си спомняш, по-миналата година бяха организирали прием в чест на някакъв негър едновременно с the dansant^[2] на Джулия Мингът! За щастие този път май няма нищо друго, та ще се наложи да идем.

Мистър Уелънд въздъхна нервно.

— Ние ли, скъпа? Нима не е достатъчен само някой от нас? Три часът е толкова неудобно време! В три и половина трябва да съм си в къщи, за да си взема капките. Заслужаваше ли си да започна нов курс на лечение при доктор Бенкъм, щом няма да постоянствам, а ако се присъединя към теб по-късно, ще пропусна разходката.

При тази мисъл отново остави ножа и вилицата и бузите му, покрити с тънка мрежичка от бръчки, пламнаха от вълнение.

— Изобщо няма защо да отиваш там, мили — отвърна жена му с разпаленост, отдавна станала машинална. — Налага се да отнеса няколко визитни картички в техния край на Белвю авеню и тъкмо ще намина към тях към три и половина, ще остана точно толкова, колкото клетата Ейми да не се обиди. — Тя нерешително погледна дъщеря си. — А ако Нюлънд днес е ангажиран, Мей ще може да те повози с понитата и тъкмо ще изпробва новите такъми.

В семейство Уелънд се придържаха към принципа, според който часовете и дните на всичките му членове, както се изразяваше мисис Уелънд, непременно трябва да бъдат „ангажирани“. Печалната необходимост да си „убиват времето“ (особено мъчителна за тези, които не обичаха да играят на карти) преследваше мисис Уелънд, както призракът на безработния преследва филантропа. Друг неин принцип се състоеше в това, че родителите никога (поне открито) не се намесват в работите на женените или омъжените си деца, а за да съчетае независимостта на Мей с желанията на мистър Уелънд, се изискваше толкова съобразителност, че на самата мисис Уелънд не й оставаше свободна минута.

— Разбира се, че ще изляза с татко. Нюлънд сигурно ще намери с какво да се заеме — обади се Мей с тон, който меко напомни на мъжа й, че не е достатъчно отзивчив. Неспособността на зетя предварително да планира заниманията си бе извор на постоянни огорчения за мисис Уелънд. През двете седмици, прекарани под нейния покрив, на въпроса как смята да си прекара времето Арчър вече няколко пъти бе отговарял с някакъв каламбур като: „Вместо да си прахосвам времето, май за разнообразие ще го спестя“, а веднъж, когато Уелънд и Мей се запътиха на отдавна отлаганите посещения, той призна, че целия ден се е излежавал на плажа близо до къщата.

— Нюлънд никога не предвижда напред — осмели се веднъж да се оплаче на дъщеря си мисис Уелънд, на което Мей безгрижно отговори:

— Да, но всъщност това е без значение, защото няма ли какво да прави, чете книга.

— Ах, съвсем като баща си! — възкликна мисис Уелънд, сякаш готова да прости наследствените чудачества, след което въпросът за неангажираността на Нюлънд повече не бе обсъждан.

Но с наближаването на приема у Сайлъртън Мей започна да проявява напълно оправдана грижа за благото на мъжа си и като утеха за кратковременното си дезертьорство да му предлага ту партия тенис у Чийвърс, ту разходка с катера на Джулиъс Бъфърт.

— Ще се прибера към шест, мили, татко никога не остава до по-късно навън — увери го тя и се успокои чак когато Арчър каза, че ще наеме кола и ще намине към северния край на острова до конезавода, за да избере още един кон за каретата й. От доста време диреха такъв кон и предложението му се стори толкова разумно на Мей, че тя погледна майка си, сякаш й казваше: „Ето, видя ли, и той умее да си разпределя времето не по-лошо от нас.“

Мисълта за конезавода и за коня възникна у Арчър още същия ден, когато за пръв път стана дума за поканата на Емерсън Сайлъртън, но доста време я бе премълчавал, сякаш в това намерение се криеше някаква тайна и споменаването му можеше да попречи за неговото осъществяване. За всеки случай все пак нае каляска с чифт стари файтонджийски коне, които все още бяха в състояние да изминат осемнайсет мили равен път, после в два подир пладне скочи припряно от трапезата, метна се в каляската и замина.

Денят се случи чудесен. Лек северен ветрец бе подкарал по ултрамариновото небе разкъсани бели облачета, а долу тичаха прозрачни вълни. По това време Белвю авеню бе пустинна и като остави момчето коняр на ъгъла до Мил стрийт, Арчър свърна по пътя за старото пристанище, минаващ покрай Ийстмънз Бийч.

Обгърна го безпричинна радост, с каквато изхвърчаше от училище по време на кратките ваканции за среща с неизвестността. Пусна впряга в лек тръс, разчитайки до три да стигне до конезавода, разположен недалеч от Райските камъни, за да огледа сетне конете и да му останат още цели четири блажени часа, с които ще може да разполага по свое усмотрение.

Щом чу за приема на Сайлъртън, веднага си помисли, че маркиза Менсън непременно ще пристигне в Нюпорт заедно с всичките Бланкър, а госпожа Оленска може би отново ще използва случая, за да прекара деня у баба си. Както и да е, фермата на Бланкър вероятно ще е празна и без да рискува да мине за нахален, ще може да види как изглежда. Никак не беше сигурен, че иска още веднъж да срещне графиня Оленска, но откак я бе наблюдавал от пътеката над залива, бе го обзело странното, необяснимо желание да види мястото, където живее, да възкреси във въображението си образа на жената, която бе зърнал тогава в беседката. Този стремеж не му даваше мира ни денем, ни нощем като капризното, мъчително желание на болен да хапне или пийне нещо, което някога му е харесвало, но чийто вкус отдавна е забравил. Не знаеше какви могат да бъдат последиците, защото нямаше осъзнато желание да поговори с госпожа Оленска или да чуе гласа й. Просто чувстваше, че ако успее да отнесе със себе си спомена за късчето земя, по което тя стъпва, и как небето и морето го обграждат, целият останал свят може би няма да му изглежда толкова празен.

Щом стигна в конезавода, веднага си даде сметка, че няма подходящ кон, но все пак огледа един, сякаш за да увери сам себе си, че не бърза за никъде, и чак в три свърна по един от черните пътища за Портсмут. Вятърът бе утихнал, леката мараня на хоризонта предвещаваше мъгла, която с началото на прилива се вдига нагоре по река Саконит, но сега околните нивя и гори бяха облени от златна светлина.

Караше покрай облицовани с дъски фермерски къщи с овощни градини, покрай ливади и дъбови горички, покрай селца с вирнати в изсветлялото небе островърхи покриви и най-сетне, като попита работещите из нивите хора, свърна по пътя между високи шубраци от енчец и къпинак. В края на тесния път проблясваше синя река, а отляво, пред китка дъбове и кленове, се провидя дълга овехтяла къща, обшита с дъски с изронена бяла боя.

В края на пътя, срещу дворната врата, имаше навес, от тези, под които жителите на Ню Ингланд прибират селскостопанските си сечива, а пристигащите си връзват конете. Арчър скочи от колата, отведе впряга под навеса, върза конете за стълбата и се запъти към къщата. Полянката пред къщата бе запусната, отляво, зад буйно разрасналия се жив плет от чемшир, се мяркаха гергини и по-ръждавели розови храсти, заобикалящи призрачна беседка с някога бяла решетка, на чийто покрив се кипреше дървен Купидон — той бе изгубил лъка и стрелите си, но продължаваше напразно да се цели кой знае в какво.

Арчър остана известно време неподвижен, подпрян на вратата. Не се виждаше никой, през отворените прозорци не долиташе дори звук, сивият шофаундленд, дремещ пред къщата, изглеждаше също толкова безобиден пазач, колкото и лишеният от стрелите Купидон. Мисълта, че това царство на тишината и немарата е обител на неудържимите Бланкър, изглеждаше странна, но Арчър беше сигурен, че не се е заблудил.

Дълго остана така, наслаждавайки се на картината и поддавайки се постепенно на сънената й магия, докато най-сетне мисълта, че времето отминава, го накара да се овладее. Дали пък да не се нагледа до насита и да си замине? Засега остана така, без да се реши на каквото и да било, ала внезапно му се прииска да надникне в къщата, за да си изгради представа за стаята, в която живее госпожа Оленска. Нищо не му пречеше да се приближи до вратата и да позвъни — ако тя е заминала с всички останали, както предполагаше, само ще назове името си и ще поиска разрешение да влезе в гостната и да остави бележка.

Обаче вместо това прекоси поляната и свърна към живия плет. В беседката се мярна някакво ярко петно и когато се приближи, видя розово чадърче. То го привличаше като магнит — сигурно беше нейно. Арчър влезе в беседката, седна на люлеещата се пейка, взе чадърчето и започна да разглежда резбованата дръжка от някакво рядко дърво, което издаваше почти неуловим тънък аромат. Арчър вдигна дръжката до устните си.

Прошумоляха фусти, закачващи се за живия плет. Младежът се опря на дръжката на чадърчето и загледан в земята, застина изчаквателно. Винаги бе знаел, че това трябва да се случи.

— О, мистър Арчър! — възкликна гръмко млад глас и когато вдигна очи, видя пред себе си най-малката, най-високата от сестрите Бланкър, чорлава блондинка с омачкана муселинена рокля. Ако се съдеше по червеното петно върху бузата й, току-що се бе отлепила от възглавницата, а сънените й очи гледаха Арчър приветливо, макар и малко смутено.

— Господи, откъде се взехте? Сигурно съм заспала в хамака. Всички заминаха за Нюпорт. Вие звънихте ли? — несвързано се разбъбри девойката.

Арчър се смути повече и от нея.

— Аз ли? Не… Тоест тъкмо се канех… Бях наблизо, исках да избера кон и се отбих у вас с надеждата да заваля мисис Бланкър и вашите гости. Но ми се стори, че къщата е съвсем празна, затова реших да поседя тук и да почакам.

Мис Бланкър се събуди напълно и го загледа с нарастващ интерес.

— Наистина къщата е празна. Нито мама, нито маркизата, всички заминаха, само аз останах. — В очите й се появи упрек. — Нима не знаете, че днес професорът и мисис Сайлъртън уреждат градински празник в чест на мама и на цялото семейство? Ужасно не ми провървя, гърлото ме боли и мама се опасява, че на връщане ще бъде хладно. Толкова ми е мъчно! Разбира се — разпалено допълни тя, — нямаше толкова да се ядосвам, ако знаех, че ще дойдете.

Щом забеляза тези недодялани опити да кокетира с него, Арчър се овладя и попита:

— А госпожа Оленска, и тя ли замина за Нюпорт?

Мис Бланкър го погледна учудено.

— Госпожа Оленска ли? Нима не знаете, че я извикаха?

— Така ли? Къде?

— Ах, любимото ми чадърче! Бях го дала на онази разсеяна Кети, понеже отиваше на панделките й, а тя го забравила тук. Ние, Бланкър, всички сме такива… същински бохеми! — Тя грабна чадърчето с могъща ръка и го отвори над главата си. — Да, Елен вчера я повикаха… Тя ни позволи да я наричаме Елен. Получи телеграма от Бостън и каза, че заминава за два дни. Ужасно ми харесва прическата й, а на вас? — не млъкваше мис Бланкър.

Арчър се бе загледал през нея, сякаш беше прозрачна, виждаше само нелепото чадърче, издигащо се като розово кубе над засмяната й физиономия.

След миг събра сили да попита:

— Не знаете ли случайно защо е заминала госпожа Оленска за Бостън? Надявам се, не е получила някакви лоши новини?

Мис Бланкър весело отхвърли това толкова невероятно предположение.

— А, не, едва ли. Не ни каза за какво е телеграмата. Според мен искаше да я скрие от маркизата. Тя изглежда толкова романтична, нали? Не ви ли прилича на мисис Скот Сидънс, която чете „Любовта на лейди Джералдин“? Не сте ли я чували?

Арчър трескаво се мъчеше да сложи в ред напиращите в главата му мисли. Сякаш пред него внезапно се разкри цялото му бъдеще и той видя как по безкрайна пустиня се движи постепенно смаляващата се фигура на човек, на когото никога нищо няма да се случи. Погледна занемарената градина, старата къща и дъбовата горичка, в която здрачът вече се сгъстяваше. Сякаш именно на такова място трябваше да намери госпожа Оленска, но тя бе далеч, дори розовото чадърче не беше нейно…

Намръщи се и след кратко мълчание произнесе:

— Вижте, работата е там, че утре ще бъда в Бостън. Ако има възможност да я видя…

Почувства, че мис Бланкър губи интерес към него, макар че усмивката не изчезна от лицето й.

— О, разбира се, колко мило от ваша страна! Отседнала е в хотел Паркър хаус, в тези жеги там сигурно е ужасно.

След това до Арчър само от време на време достигаше смисълът на забележките, които си разменяха. Помнеше само, че решително отхвърли молбата й да дочака останалите и преди да си тръгне, да хапнат и да пие чай с тях. В края на краищата заедно с посрещачката си се измъкна извън владенията на Купидон, отвърза конете и замина. На завоя зърна мис Бланкър да стои пред вратата и да му маха с розовото чадърче.