Едит Уортън
Невинни години (34)

34.

Нюлънд Арчър седеше пред писалището си в своята библиотека на Източната 39-а улица.

Току-що се бе върнал от официален прием по случай откриването на нови галерии в музея Метрополитен и при вида на огромните помещения, изпълнени с трофеите на много векове, където сред научно каталогизираните съкровища сновяха пременени тълпи, му се стори, че в паметта му се разви някаква ръждясала пружина.

— Нали това бе едно от помещенията, в които се пазеше колекцията от антики на Чеснола — чу той нечия забележка и внезапно всичко около него изчезна; отново бе останал сам върху твърдия кожен диван до централното отопление, а стройната фигурка с дълго кожено палто от морски котки се отдалечаваше в безкрая на просторната анфилада в стария музей.

Видението предизвика рояк други спомени и той огледа с нови очи библиотеката си, която около трийсет години бе мястото на самотните му размисли и на всички дружески разговори.

В тази стая се бяха разиграли повечето събития през живота му. Тук жена му преди около двайсет и шест години му бе признала със смущение, което вероятно би предизвикало усмивката на съвременните жени, че очаква дете; тук големият му син Далас, когото през зимата не водеха на църква заради крехкото му здраве, бе кръстен от стария му приятел Нюйоркския епископ, от представителния, величествен, незаменим епископ, хубостта и гордостта на цялата епархия. Тук Далас за пръв път проходи и с вик „Тата!“ се устреми към него, а Мей и бавачката се смееха зад вратата; тук дъщеря им Мери (копие на майка си) съобщи, че ще се омъжи за най-скучния и най-уравновесения от всичките синове на Реджи Чийвърс, тук Арчър я целуна през сватбения воал, преди младоженците да се спуснат по стълбището и да се качат в автомобила, който щеше да ги откара в църквата „Милост господня“ — защото в света, където всички основи се бяха разклатили, сватбата в църквата „Милост господня“ си оставаше нещо неизменно.

Именно тук, в библиотеката, двамата с Мей бяха разговаряли за бъдещето на децата — за учението на Далас и на по-малкия му брат Бил, за непреодолимото безразличие на Мери към „външния светски блясък“ и за пристрастеността й във филантропията и спорта, а също за неясното влечение към „изкуството“, което в края на краищата отведе неуморния и любознателен Далас в архитектурата.

В сегашно време младежите се бяха еманципирали от правото и бизнеса и изпитваха силите си в какви ли не нови области. Ако не бяха погълнати от политиката и реформите в кметството, твърде вероятно бе да се заемат с археология в Централна Америка или с декоративно градинарство, като специалисти да се вдълбочат в изучаването на архитектурата на родната си страна, мъчейки се да обхванат и да приспособят към местните условия георгианската архитектура от XVIII век и протестирайки против безсмислената употреба на термина „колониален“. Сега вече никой нямаше къщи в „колониален стил“ освен бакалите милионери из предградията.

Ала най-важното (Арчър понякога го смяташе за най-важно) бе, че именно тук, в тази библиотека, губернаторът на щата Ню Йорк, пристигнал една вечер от Олбъни и останал да пренощува, удряше с юмрук по масата, очилата му святкаха, а той твърдеше на домакина:

— По дяволите професионалните политици! Вие, Арчър, сте от хората, необходими на страната! Ако е съдено някога тези Авгиеви обори да бъдат разчистени, за тази работа трябва да се захванат хора като вас.

„Хора като вас…“ — колко го бяха развълнували тези думи! Колко пламенно им се бе откликнал! Това бе отзвук от някогашния призив на Нед Уинсет да запретне ръкави и да нагази в калта, но сега тези думи бе произнесъл човек, който бе дал пример на всички и на чийто зов просто не би могъл да не откликне.

Като се оглеждаше назад, Арчър се усъмни дали наистина на страната й бяха необходими хора като него — във всеки случай в сферата на активната политическа дейност, която бе имал предвид Теодор Рузвелт; напротив, с пълно право би могъл да твърди, че тя ни най-малко не се интересуваше от такива, защото, щом се озова в щатския сенат, след година не беше преизбран и с удоволствие отново се потопи в анонимността и се зае с незабележима, макар и полезна работа в градското самоуправление, която на свой ред остави заради писането на статии за едно от реформаторските списания, което се мъчеше да пробуди страната. Да, нямаше кой знае с какво да се гордее, но когато си спомни какво бъдеще очакваше младежите от неговите среди и с неговото положение — тесният коловоз на печалбарството, спорта и светското общество, с които се ограничаваше кръгозорът им, — дори скромният му принос за новия свят сякаш имаше известна тежест, както всяка тухла е важна за грижливо съградената стена. Малко бе постигнал в обществения живот, защото по натура винаги е бил и ще си остане съзерцател и дилетант, но бе съзерцавал велики събития, бе се възхищавал от възвишени идеали, бе се гордял, че е приятел на един велик човек и бе черпил сили от това приятелство. Накратко, беше от хората, които отскоро наричаха „достойни граждани“. В Ню Йорк от много години вече нито едно ново начинание, независимо дали из сферата на филантропията, на местното самоуправление или на изкуството, не минаваше без неговия съвет и подкрепа. Когато възникваха идеите за създаването на първото училище за деца инвалиди, за преобразуването на Художествения музей, за основаването на клуба Гролие, за откриването на нова библиотека или за учредяването на ново дружество за камерна музика, хората казваха: „Питайте Арчър.“ Дните му бяха изпълнени с работа, при това с благородна работа. А какво повече би могъл да желае човек.

Знаеше обаче, че в живота му не достига душевна хармония. Впрочем, беше му ясно, че това е съвсем немислимо и непостижимо нещо, затова да роптае, бе равнозначно да се оплаква, че не е спечелил от лотарията. В тази лотария имаше сто милиона билета и само една печалба, а шансове — никакви. Дори когато мислеше за Елен Оленска, той си спомняше за нея абстрактно и спокойно, както се мисли за идеалната любима от книга или от картина — тя бе станала нещо като сборен образ на всичко, което не му достигаше. Този образ, избледнял и почти неразличим, го удържаше от мисли за други жени. Арчър беше верен съпруг и когато Мей внезапно почина от вирусна пневмония, заразила се от боледуването на малкия им син, за когото се грижеше. Той искрено я оплака. Продължителният им съвместен живот му бе показал: макар че бракът е скучно изпълнение на дълга, важно е човек да запази присъщото на дълга чувство за достойнство, защото, забрави ли за него, бракът веднага се превръща в борба на долни страсти. Когато се оглеждаше наоколо, Арчър уважаваше своето минало и тъгуваше по него. В края на краищата в старите обичаи имаше нещо много хубаво.

Очите му обиколиха стаята, която Далас беше украсила с английски гравюри „мецотинто“, шкафчета стил „чипъндейл“, грижливо подбрани образци син порцелан, съчетан с бяло, електрически лампи с уютни абажури, и се върнаха към старомодното писалище стил „истлейк“, с което не желаеше да се раздели за нищо на света, и към първата снимка на Мей, неизменно поставена на мястото й до мастилницата.

Тя го гледаше, висока, с едри гърди, гъвкава, с колосана муселинена рокля и с шапка от италианска слама със спусната периферия, такава, каквато я бе видял в градината на испанската мисия. И каквато я бе видял през онзи ден, такава си бе останала — без някога да се издигне до същото съвършенство, но и без да слезе по-ниско — великодушна, вярна, неуморна, но дотолкова лишена от всякакво въображение, дотолкова неспособна за духовен растеж, че светът от младините й се пръсна на парчета и се преобрази, а тя дори не забеляза някаква промяна. Благодарение на тази стоическа и бодра слепота хоризонтът й завинаги остана неизменен. Неспособността й да забелязва промените караше децата й да крият от нея възгледите си, също както и Арчър бе крил своите; бащата и децата още от самото начало лицемерно се престориха, че всичко си остава същото, каквото е било, и несъзнателно организираха нещо като семейно съзаклятие. И тя умря с пълната увереност, че светът е прекрасно място, изпълнено със също такива любещи и хармонични семейства като нейното, и смирено го напусна, без дори за минута да се усъмни, че във всички случаи Нюлънд ще внуши на Далас принципите и предразсъдъците на родителите си и че Далас на свой ред (когато Нюланд я последва) ще предаде тези свещени завети на малкия Бил. А в Мери бе толкова сигурна, колкото и в себе си. И ето, изтръгна малкия Бил от ноктите на смъртта, плати за това с живота си, сетне удовлетворено зае мястото си в семейната гробница на рода Арчър в църквата „Свети Марко“, където вече почиваше мисис Арчър, сигурно предпазена от страшната „тенденция“, за чието съществуване снаха й дори не узна.

Срещу портрета на Мей беше портрета на дъщеря й. Мери Чийвърс бе също толкова висока и руса като майка си, но талията й беше широка, гърдите — плоски, самата тя малко се прегърбваше, както го изискваше изменчивата мода. Спортните подвизи на Мери Чийвърс биха били немислими при талия от двайсет дюйма, толкова лесно обхващана от малкия син лазурен шарф на Мей. И тази разлика изглеждаше символична — животът на майката бе стегнат също толкова здраво, както и фигурата й. Мери, която не бе по-малко светска дама и не бе по-малко умна, живееше все пак по-пълноценно и се придържаше към по-широки възгледи. Новото време също имаше добрите си страни.

Телефонът звънна и Арчър, обърнал гръб на снимките, взе слушалката. Колко далеч бяха отишли от дните, когато единственото средство за връзка в Ню Йорк бяха бързоногите хлапета разносвачи с куртки с медни копчета!

— Търсят ви от Чикаго.

А, сигурно е Далас — фирмата го бе изпратила в Чикаго да обсъди плана на дворец до езерото: ще го строят за млад милионер, пълен с напредничави идеи. При такива поръчки фирмата винаги пращаше Далас.

— Ало, татко! Да, аз съм, Далас. Слушай, какво ще кажеш да отплаваме във вторник? С „Мавритания“. Да, да, идния вторник. Нашият клиент иска да видя някои италиански паркове, преди да вземем решение, и предлага да отскоча до там с най-близкия параход. До първи юни трябва да се върна — в слушалката се чу смутен смях, — затова трябва да побързаме. Слушай, татко, ще ми трябва твоята помощ, хайде да заминем двамата, моля те.

Човек би казал, че говори тук, в стаята — гласът му звучеше толкова близко и естествено, сякаш се бе облегнал в любимото си кресло до камината. В друго време това не би учудило Арчър, тъй като тези телефонни разговори бяха станали също толкова обичайни, колкото и електрическото осветление, и петдневното прекосяване с параход на Атлантическия океан. Малко го сепна само смехът — все още му се струваше чудо, че през всичките тези стотици мили, през планини, гори, реки, прерии, тътнещи градове, където щъкат безразлични милиони хора, смехът на Далас му казваше: „Разбира се, на всяка цена трябва да се върна до първи, защото на пети е сватбата ни с Фани Бъфърт.“

Гласът продължи:

— Ще помислиш ли? Не, сър, нито минута. Трябва да кажеш „да“ веднага. Не? Защо? Можеш ли да посочиш поне един категоричен аргумент? Не можеш, нали? Така си и знаех. Значи заминаваме! Моля те, утре най-напред се обади в офиса на „Кюнард“ и поръчай билети за връщане от Марсилия. Ама, разбира се, татко, кога друг път ще можем да останем толкова време заедно. Чудесно! Знаех, че ще се съгласиш!

Чикато се изгуби, Арчър закрачи напред-назад из библиотеката.

Вече няма да могат да бъдат толкова време заедно. Да, момчето е право. Разбира се, и след сватбата си Далас ще идва при него, самата природа ги е създала добри приятели, а Фани Бъфърт, както и да мисли за нея, едва ли ще се опита да пречи на приятелството им. Напротив, доколкото можа да я опознае, тя по-скоро ще се присъедини към компанията им. Но миналото не може да се върне, вече всичко ще бъде друго и въпреки цялата му симпатия към бъдещата снаха, много е примамливо да се възползва от тази последна възможност да остане повече време насаме със сина си.

Наистина, нищо не му пречи да стори това, ако не се смята една твърде сериозна причина — бе изгубил влечението си към пътувания. Мей не обичаше да напуска обичайното си място без сериозни причини, като например необходимостта да заведе децата на планина или на море; други причини да напусне къщата на 39-а улица или удобните владения на Уелънд в Нюпорт дори не можеше да си представи. Когато Дал ас завърши университета тя сметна за свой дълг да извърши шестмесечно пътешествие и цялото семейство се впусна в осветеното от обичая турне по Англия, Швейцария и Италия. Тъй като времето бе ограничено (никой не знаеше от какво), не се отбиха във Франция. Арчър си спомни възмущението на Далас, когато вместо Реймс и Шартър му предложиха да се любува на Монблан, но Мери и Бил обичаха да се катерят по планините — вече им бе дошло до гуша да зяпат, бродейки из английските катедрали подир големия си брат, а Мей, винаги справедлива към децата, настоя някак да съгласуват спортните и артистичните наклонности. Дори предложи на мъжа си да прескочат с Далас за две седмици до Париж и да се присъединят към тях на италианските езера след като те „разгледат“ Швейцария, но Арчър отказа. „Ще се движим всички заедно“ — рече той и лицето на Мей се разведри, когато видя колко хубав пример дава на Далас.

Но ето че почти от две години тя е мъртва и няма смисъл да се вкопчва в предишните си навици. Децата настойчиво го съветват да попътува. Мери Чийвърс бе убедена, че за него ще е полезно да замине за чужбина „да разгледа картинните галерии“. Самата тайнственост на подобно лечение й внушаваше сигурност във въздействието му. Но Арчър откри, че навиците го удържат тук, както и спомените, и изненадващият страх от всичко ново.

Сега, когато се обърна назад към миналото, видя в колко дълбок коловоз се бе озовал. Най-лошото бе, че човек, неизменно изпълнявал дълга си, не може да се занимава с нищо друго. Поне такова бе мнението на хората от неговото поколение. Ясното разграничаване на доброто от злото, на честността от безчестието, на приличното от неприличното оставяше твърде тясно пространство за непредвиденото. Има мигове, когато въображението на човек внезапно излита над всекидневието и тогава пред него се разкриват дългите лъкатушни пътища на съдбата. Когато витаеше на тази висина, Арчър можеше само да се чуди…

Какво бе останало от мъничкия ограничен свят, в който бе пораснал и чиито закони бяха оковали ръцете и нозете му? Спомни си саркастичното пророчество на горкия Лоурънс Лефъртс, изказано преди много години в същата тази стая: „Ако нещата се движат все така бързо, децата ни ще се женят за копелетата на Бъфърт.“

Тъкмо това се канеше да извърши големият син на Арчър, неговата гордост, неговият любимец, и никой не се учудваше, никой не го укоряваше. Дори леля му Джейни, която още си оставаше същата като в дните на староликата си младост, бе извадила от розовия памук майчините си изумруди и дребните перли, с треперещи ръце ги бе поднесла на бъдещата снаха, а Фани Бъфърт, без ни най-малко да се огорчи, че не са и подарили „комплект“ от някакъв виден парижки златар, напротив, изпадна във възторг от старинното им изящество и заяви, че с тази огърлица ще се чувства дама от миниатюра на Изабе.

Фани Бъфърт, която се появи в Ню Йорк на осемнайсетгодишна възраст след смъртта на родителите си, го бе покорила почти по същия начин, както госпожа Оленска преди трийсетина години, но вместо да я посрещне с недоверие и страх, обществото я прие преспокойно. Тя беше миловидна, весела и чудесно възпитана — какво повече можеше да се иска? Никой не бе чак толкова ограничен, че да се рови из полузабравените събития около произхода й и миналото на баща й. Само възрастите хора помнеха онова незначително събитие от деловия живот на Ню Йорк — фалита на Бъфърт — и че след смъртта на жена си той тихомълком се бе оженил за прословутата Фани Ринг и бе емигрирал заедно с новата си жена и с малката си дъщеричка, наследила хубостта на майка си. По-късно се чуваше, че живял известно време в Истанбул, сетне в Русия, а още след десет години радушно посрещал американските пътешественици в дома си в Буенос Айрес, където бил представител на голяма застрахователна фирма. Той и жена му живеели там охолно и благополучно бяха се споминали; и ето че един прекрасен ден осиротялата им дъщеря се появи в Ню Йорк, където я повериха на една от снахите на Мей Арчър — на мисис Джек Уелънд, чийто съпруг бе определен за опекун на девойката. Благодарение на това тя изведнъж се оказа нещо като роднина на децата на Арчър и никой не се учуди, когато годежът й с Арчър бе разгласен.

Нищо по-ясно не би могло да покаже до каква степен се бе променил светът. Сега хората бяха прекалено заети — заети с реформи и „движения“, с всякакви култове, кумири и бъркотии, за да се интересуват прекалено от ближните си. Пък и какво ли значение може да има нечие минало в гигантския калейдоскоп, в който всички обществени атоми кръжат в една и съща плоскост?

 

 

Нюлънд Арчър, загледан през прозореца на хотела в горделивото оживление на парижките улици, усети в сърцето си вълнението и плама на младостта.

Сърцето му отдавна не беше било ускорено и не бе трептяло под свободната му жилетка с такава сила, сякаш всеки миг щеше да изскочи от гърдите, да кара кръвта на вълни да залива главата му. Интересно дали сърцето на сина му се държи по същия начин в присъствието на Фани Бъфърт, помисли си той и реши, че не. „То явно бие не по-малко силно, ала в друг ритъм“ — рече си той, като си припомни хладната сдържаност, с която младежът извести за решението да се ожени, като явно смяташе, че се разбира от само себе си семейството му да няма нищо против.

„Тези младежи са сигурни, че ще постигнат всичко, каквото пожелаят, докато ние почти винаги бяхме уверени, че няма да получим нищо — това е цялата разлика. Интересно все пак, възможно ли е сърцето да бие толкова бясно от нещо, в което човек предварително е съвсем сигурен?“

Беше вторият ден от пристигането им в Париж и пролетното слънце удържаше Арчър до прозореца, от който се разкриваше изглед към сребристата шир на площад „Вандом“. Единственото, почти единственото условие, което бе поставил, когато се бе съгласил да замине заедно с Далас за чужбина, бе да не го принуждават да живее в някой от новите модерни „дворци“.

През първите неспокойни години Арчър неведнъж си бе представял завръщането си в Париж, но постепенно мечтите му се замъгляваха и се мъчеше да види града само като фон, на който преминава животът на госпожа Оленска. Нощем, седнал самотно в библиотеката, когато цялата къща отдавна бе заспала, възкресяваше в паметта си лъчезарната първа пролет на обрамчените с кестени булеварди, цветята и статуите в обществените градини, аромата на люляка, извиращ от количките на цветарките, величавото течение на реката под големите мостове, тълпата художници, актьори и студенти, изпълваща докрай всички градски артерии. Сега това зрелище с цялото си великолепие бе пред очите му и докато му се любуваше през отворения прозорец, се почувства плах, старомоден, непълноценен — само жалка сива сянка, която нямаше нищо общо с бляскавия млад мъж, какъвто някога бе мечтал да стане…

Далас весело го потупа по рамото.

— Как е, татко! Нали е чудесно? — Известно време двамата мълчаливо се любуваха на гледката, а сетне младежът продължи: — Впрочем имам приятна новина за теб — в пет и половина ни очаква графиня Оленска.

Произнесе това небрежно, безразлично, като че ли не ставаше дума за нещо кой знае колко важно, например в колко утре тръгва влакът за Флоренция. Арчър погледна сина си и му се стори, че във веселите очи на момчето проблясва закачливата искрица на прабаба му Мингът.

— Как, не съм ли ти казал? — продължи Далас. — Обещах на Фани да направя три неща в Париж — да й намеря последните произведения на Дебюси за пиано, да отида в Гран Гиньол и да се видя с госпожа Оленска. Знаеш ли, тя толкова много сторила за Фани, когато мистър Бъфърт я пратил от Буенос Айрес в пансиона към манастира „Успение Богородично“! Фани се озовала тук без приятели, без познати в Париж; госпожа Оленска била много добра към нея и по време на ваканциите я развеждала из града. Тя май била приятелка с първата мисис Бъфърт, при това нали ни се пада роднина. Тази сутрин, преди да изляза, й се обадих по телефона, казах й, че сме тук с теб и че искаме да наминем при нея.

Арчър не сваляше изненадан поглед от него.

— Казал си й, че съм тук?

— Разбира се, нима е тайна? — Далас въпросително вдигна вежди. Като не получи отговор, хвана баща си под ръка и красноречиво стисна рамото му. — Кажи, татко, каква е била тя някога?

Арчър почувства как под безцеремонния поглед на сина кръвта залива лицето му.

— Какво толкова, признай си, че сте били големи приятели на времето. Казват, че била много хубава.

— Много хубава ли? Не зная. Не беше като другите.

— Да, да, там е цялата работа! Когато я срещнеш, виждаш, че не е като другите, и ти не знаеш защо. Същото е и при мен с Фани.

Баща му се отдръпна от него, измъкна ръката си.

— С Фани ли? Чудесно, мили мой… много се радвам. Обаче не виждам защо…

— Хайде стига, татко! Ей, че си изкопаемо! Нали някога тя е била… твоята Фани, не съм ли прав?

Телом и духом Далас принадлежеше към новото поколение. Той беше първороден син на Нюлънд и Мей Арчър, но никой никога не можа да му внуши дори капка деликатност. „Има ли смисъл всяко нещо да се превръща в тайна? Резултатът е само, че хората се мъчат да проникнат в нея“ — възразяваше той, когато го призоваваха да бъде сдържан. Но сега, щом срещна насмешливия поглед на сина си, Арчър прочете съчувствие в него.

— Моята Фани…

— Ами да, жената, заради която си бил готов да зарежеш всичко… но не си го зарязал — продължи упоритият му син.

— Наистина нищо не зарязах — малко тържествено потвърди Арчър.

— Да, татко, но мама ми каза…

— Майка ти ли?

— Да, в деня, преди да се спомине. Нали си спомняш, че поиска да разговаря с мен отделно? Тя каза, че двамата с теб ще издържим на всичко, защото много отдавна, когато тя те помолила, ти си се отказал от това, което си желаел най-много на този свят.

Арчър изслуша мълчаливо това странно съобщение. Невиждащият му поглед все така бе прикован към оживения площад пред прозореца, облян в слънце. Най-сетне той тихо произнесе:

— Тя никога не ме помоли за такова нещо.

— Да де, забравих. Нали никога не сте си отправяли молби, така ли беше? И никога нищо не сте си казвали. Просто сте седели, гледали сте се и всеки е гадаел какво си мисли другият. Лудница за глухонеми! Впрочем да бъдем справедливи към вашето поколение — вие сте знаели за скритите си мисли доста повече, отколкото ние ще имаме представа когато и да било, просто на нас не ни стига време. Слушай, татко, нали не ми се сърдиш? — внезапно прекъсна словото си Далас. — Ако е така, да се помирим и да вървим да закусим у Анри. Трябва да успея днес да отида и във Версай.

 

 

Арчър не отиде заедно със сина си във Версай. Предпочете да прекара деня в самотно скитане из Париж. Искаше да се избави от всички неизказани съжаления, от потисканите спомени на дългия безсловесен живот.

Скоро престана да съжалява за неделикатността на Далас. Сякаш бяха махнали железен обръч от сърцето му — толкова леко му стана, когато узна, че все пак някой се е досетил, някой го е пожалил… А фактът, че този човек е била жена му, безкрайно го трогна. При цялата си чувствителност Далас мъчно можеше да го разбере. За момчето този епизод сигурно е само тъжен пример за неосъществени надежди и напразно разпилени сили. Нима не беше нещо повече? Арчър седя дълго на Шан’з Елизе и размишлява, а потокът на живота през това време течеше буйно покрай него…

Само няколко улици, само няколко часа го отделяха от Елен Оленска. Тя така и не се върна при мъжа си, а когато той се споминал преди няколко години, не променила начина си на живот. Сега вече никой не би могъл да застане между нея и Арчър — и тази вечер ще се види с нея.

Стана и през площад Конкорд и градината Тюйлери премина към Лувъра. Госпожа Оленска някога му бе споменавала, че често наминава натам, и му се прииска да прекара останалото време тъкмо на мястото, където може би е била съвсем наскоро. Към два часа броди из облените в слънце зали, картините една след друга го заслепяваха с полузабравеното си великолепие, препълваха душата му с продължителния отзвук на красотата. Нали животът му всъщност бе толкова празен…

Щом се озова пред една от блестящите картини на Тициан, внезапно се улови, че мисли: „Та аз съм само на петдесет и седем…“ — и извърна глава. За летни сънища май вече е късно, ала никак не е късно за приятелство, за блажената есенна тишина на нейната близост.

Върна се в хотела, където трябваше да се срещне с Далас, и двамата отново прекосиха площад Конкорд.

Без да подозира какво става в душата на баща му, Далас неспирно говореше за Версай. През това кратко делово пътуване до Париж се мъчеше наведнъж да обхване колкото може повече забележителности, които преди не бе успял да разгледа, защото семейството вместо във Франция се беше запътило на разходки из Швейцария, и сега от устата му се сипеха несдържан възторг и самонадеяни критични бележки.

Докато го слушаше, Арчър чувстваше как у него се разраства съзнанието за собствената му непълноценност и безсловесност. Знаеше, че всъщност момчето му не е лишено от деликатност, но е твърде безгрижно и самоуверено — качества, присъщи на хората, които не се огъват пред съдбата, а напротив, готови са да премерят сили с нея. „Тъкмо там е работата — те знаят какво искат и нямат намерение да отстъпват пред никого“ — размишляваше той и си представяше своя син като изразител на идеите на новото поколение, смело помитащо всичките разграничителни знаци, а с тях и пътепоказателите, и сигналите за опасност.

Внезапно Далас се спря като закован и стиснал ръката на баща си, възкликна:

— Това ми трябваше!

Двамата се приближиха към обширната градина пред Дома на инвалидите. Лекият купол на Маснар се рееше над разпукващите се дървета и над дългата сива фасада на сградата; привличайки всички лъчи на залеза, той се издигаше пред тях като видим символ на славата на велик народ.

Арчър знаеше, че госпожа Оленска живее на някоя от улиците, отдалечаващи се като лъчи от Дома на инвалидите; този квартал му се бе струвал тих, дори затънтен — напълно бе забравил блясъка, придаван му от великолепния център. Сега по странна асоциация всичко, което я заобикаляше, се озари за него със златна светлина. Животът й, за който знаеше толкова малко, почти трийсет години бе протичал в тази наситена атмосфера, струваща му се вече прекалено сгъстена и твърде възбуждаща за дробовете му. Помисли си за театрите, в които е ходила, за картините, на които се е радвала, за навъсения разкош на старинните къщи, в които е ходила на приеми, за хората, с които е разговаряла, за непрекъснатата смяна на идеи, образи и асоциации, раждащи се в този буден, общителен народ, и досега запазил нравите и държанието си от старите времена, и внезапно си припомни отдавнашните думи на един млад французин: „О, приятният разговор! Има ли нещо на света, което да се сравни с него?“

Почти трийсет години Арчър не се беше виждал с мосю Ривер и нищо не бе чувал за него; дори и по това може да се съди колко малка представа имаше за госпожа Оленска. Повече от половин живот ги разделяше, тя беше прекарала толкова дълго време сред хора, които той не познаваше, в среда, за която имаше най-приблизителна представа, условия, които никога нямаше да разбере докрай. През цялото това време беше живял с младежките си спомени за нея, но нали сигурно тя е имала и други, по-реални връзки. Може би в спомените й му бе отделено съвсем особено място, ала ако е така, образът му вероятно е нещо като реликва в малък полутъмен параклис, където поради липса на време надникват далеч не всеки ден.

Бащата и синът пресякоха Площада на инвалидите и закрачиха по една от широките улици около зданието. Въпреки славната си история и великолепие кварталът наоколо действително бе тих и това помагаше на човек да осъзнае какви богатства притежава Париж, щом такива гледки са достояние само на малцина безразлични хора.

Денят гаснеше в мека слънчева омара, пронизана тук-там от светлината на електрическите улични лампи, а на малкото площадче, където се бяха озовали, не се мяркаше жив човек. Далас отново се спря и погледна нагоре.

— Май е тук — рече той, хвана баща си под ръка с толкова, гальовно движение, че Арчър, макар да се смути, не се отдръпна, и двамата останаха така известно време, мълчаливо оглеждайки къщата.

Бе съвсем обикновено съвременно здание с многобройни прозорци и красиви балкони по широката кремава фасада. На един от най-горните балкони, доста над заоблените върхове на кестените, все още бе опънат сенникът, сякаш слънцето току-що се бе отдръпнало оттам.

— Интересно, на кой ли етаж живее? — замислено промълви Далас, сетне отиде до входа, промуши глава в портиерната и се върна с думите: — На петия. Сигурно там, където е сенникът.

Арчър остана неподвижен, без да сваля поглед от прозорците на горния етаж, сякаш целта на пътуването му бе достигната.

— Знаеш ли, наближава шест — обади се най-сетне синът му.

Баща му погледна празната пейка под дърветата.

— Май ще поседна тук за малко — рече той.

— Какво ти е? Зле ли се чувствуваш? — трепна Далас.

— Не, не, чудесно. Качи се, моля те, без мен.

Далас спря недоумяващ пред него.

— Виж какво, татко, нима изобщо няма да дойдеш?

— Не зная — бавно произнесе Арчър.

— Но нали тя ще се обиди.

— Отивай, синко, може би ще дойда по-късно.

Далас впери продължителен поглед в него през здрача.

— Какво да й кажа?

— Е, драги мой, според мен ти винаги ще намериш какво да кажеш — усмихнат отговори баща му.

— Добре. Ще кажа, че държиш на старомодните си възгледи и предпочиташ да се качиш пеш на петия етаж, защото не обичаш асансьорите.

Баща му отново се усмихна.

— Кажи, че държа на старомодните си възгледи, това ще е достатъчно.

Далас го погледна още веднъж, сетне недоверчиво махна с ръка и потъна във входа.

Арчър остана на пейката и продължи да гледа балкона, закриван от сенника. Пресметна колко време ще е необходимо на сина му да се качи с асансьора до петия етаж, да звънне, да влезе в преддверието, да изчака, докато съобщят за него, а сетне да го отведат в гостната. Представи си как Далас с бърза, решителна крачка влиза в стаята, видя обаятелната му усмивка и си помисли: прави са тези, които казват, че момчето ми е „одрало кожата“.

Сетне се помъчи да си представи хората, събрали се в стаята — нали в този гостоприемен час вероятно ще са поне неколцина и сред тях мургавата дама, бледа и мургава; тя бързо ще вдигне глава и ще подаде на Далас дългата си тънка ръка с три пръстена… Най-вероятно е седнала в края на диванчето до камината, а зад нея има масичка с разцъфнали азалии…

— За мен това е по-реално, отколкото, ако се бях качил горе — внезапно чу той гласа си и опасението, че тази последна сянка от реалността може внезапно да се стопи, го прикова към мястото му, а минутите се нижеха една след друга.

Остана дълго на пейката сред припадащия мрак, без да сваля очи от балкона. Най-сетне прозорците светнаха, след миг на балкона излезе слуга, вдигна сенника и затвори прозорците.

И сякаш това бе сигналът, който бе очаквал, Нюлънд Арчър полека стана и самотно пое обратно към своя хотел.