Едит Уортън
Невинни години (19)

19.

Денят бе свеж, пролетният ветрец вдигаше уличен прах. Старите дами от двата рода наизвадиха поизбелелите си самури и пожълтелите хермелини, та миризмата на камфор от предните редове почти напълно потисна пролетния аромат на белите кремове от олтара.

По знак на пастора Нюлънд Арчър излезе от ризницата и заедно с шафера застана на стъпалата пред олтара в църквата „Милост Господня“.

Това означаваше, че каретата с младоженката и баща й вече наближава църквата, но предстои още дълга суетня и шетня в притвора, където като китка цветя се трупаха шаферките. Цялата тази неизбежна пауза младоженецът, като доказателство за нетърпението му, трябваше самотно да изчака пред погледите на публиката; Арчър се покори на това правило толкова безропотно, колкото и на всички досега, благодарение на които нюйоркската сватба от XIX век приличаше на някакъв ритуал, извършван сякаш в зората на историята. Всичко бе еднакво лесно или еднакво мъчително, зависи от гледната точка, по пътя, който бе обречен да следва, затова следваше указанията на свидетеля също толкова благоговейно, колкото и другите младоженци му се бяха подчинявали през дните, когато ги бе превеждал през същия лабиринт.

Беше сигурен, че досега е изпълнил всичките си задължения. Осемте букета бял люляк и момини сълзи за шаферките бяха разпратени навреме, както и златните копчета със сапфири на осмината шафери, а също и халцедоновата щипка за вратовръзка на свидетеля. Багажът му бе вече в къщата на мисис Менсън Мингът, където щеше да се състои сватбената закуска, пак там бе и костюмът за път, в който щеше да се преоблече, беше запазено отделно купе във влака, който щеше да откара младоженците в неизвестна посока — тайната, обгърнала мястото, където щяха да прекарат първата брачна нощ, бе сред най-категоричните табута в цялата тази допотопна церемония.

— Пръстенът у вас ли е? — шепнешком попита младият Ван дер Лайден. Още съвсем неопитен свидетел, той преливаше от съзнание за отговорността си.

Арчър повтори жеста на видените преди многобройни младоженци — с дясната ръка без ръкавица опипа джобчето на тъмносивата си жилетка, убеди се, че тънката златна халка (на чиято вътрешна страна бе изгравирано: „На Мей от Нюлънд, април 187… година“) е на място, след което зае предишната поза и хванал в лявата ръка цилиндъра и бисерносивите ръкавици с черен кант, продължи да стои, загледан във вратата на църквата.

Под каменните сводове тържествено ехтеше маршът на Хендел; вълните от звуци носеха неясни спомени за многобройни сватби, по време на които бе стоял весело безразличен на същото олтарно стъпало, наблюдавайки как други младоженки плуват към други младоженци.

„Колко прилича на премиера в операта!“ — помисли си той, разпознавайки същите физиономии в същите ложи (не, на същите пейки). Интересно, когато прозвучи последният звук на архангелската тръба, дали ще присъства мисис Сейлфридж Мери с неизменния си висок като кула плюмаж от щраусови пера върху шапката и мисис Бъфърт с неизменните диамантени обици и с неизменната си усмивка, подготвени ли са вече съответните им места на авансцената на онзи свят?

След това му остана още време да огледа едно след друго познатите лица от първите редове: женските, изпълнени с любопитство и вълнение, мъжките — начумерени при мисълта, че им предстои още веднъж да се преоблекат, този път във фрак, а сетне да се блъскат за почерпката на сватбената закуска.

На младоженеца му се стори дори, че чува думите на Реджи Чийвърс: „Жалко, че закуската е предвидена у старата Кетрин. Наистина Лауъл Мингът настоя всичките ястия да бъдат приготвени от неговия готвач, значи ще бъдат свестни — стига да се доберем до тях.“ А Сайлъртън Джексън авторитетно заявява: „Мили приятелю, нима не знаете? Закуската ще бъде сервирана на малки масички по най-новата английска мода.“

Погледът на Арчър за миг се спря върху лявата редица пейки, където майка му, влязла под ръка с мистър Ван дер Лайден, тихичко плачеше под дантеления си воал, скрила ръце в маншона на баба си, украсен с хермелин.

„Горкичката Джейни — помисли си той, загледан в сестра си, — дори да си изкълчи врата, ще види само първите редове, където са насядали най-вече грозно облечените родове Нюлънд и Дегонет.“

От другата страна на бялата лента, очертаваща местата за двете семейства, видя червената физиономия на Бъфърт, който от височината на ръста си дръзко оглеждаше жените. До него величествено стърчеше съпругата му, цялата в сребристи хермелини и теменужки, а в далечния край на лентата се забелязваше зализаният Лоурънс Лефъртс, който сякаш бдеше на стража на „добрия тон“, това невидимо божество, управляващо всички церемонии.

„Интересно, колко ли грешки ще забележи острото око на Лефъртс в ритуала на своя кумир?“ — помисли си Арчър. Сетне внезапно си спомни, че някога и той бе смятал всичко това за твърде важно. Всичко, което някога бе изпълвало дните му, сега му се струваше детинска имитация на живот, а може би нещо като споровете на средновековните схоластици за метафизичните термини, чийто смисъл никой никога не е разбирал. Бурната дискусия, дали трябва да направят „изложба“ на сватбените подаръци, помрачи последните часове преди сватбата; Нюлънд просто не можеше да разбере как е възможно големи хора да изпадат в бяс от подобни дреболии. В края на краищата решиха въпроса (отрицателно): мисис Уелънд възмутена, през сълзи заяви, че по-скоро ще пусне репортери у дома си. А нали бе време, когато Арчър имаше съвсем твърдо и доста непримиримо мнение за всичко това и когато се отнасяше до обичаите и нравите на малкия му клан, бе непримирим, сякаш се отнасяше до нещо със световно значение.

„А през цялото това време — рече си той — някъде сигурно са живели истински хора и с тях са се случвали истински събития…“

— Идват! — развълнувано прошепна свидетелят, младоженецът обаче знаеше, че все още не са те.

Предпазливо открехнатата врата на църквата само означаваше, че собственикът на транспортната фирма мистър Браун (целият в черно, както прилича на епитроп, какъвто се явяваше той сега) правеше предварителен преглед на войските си, преди да ги строи в боен ред. Вратата безшумно се затвори, сетне след още малко тържествено я разтвориха и през църквата премина шепот: „Роднините!“

Начело, под ръка с големия си син, се движеше мисис Уелънд. Едрото й румено лице изразяваше подобаваща тържественост. Тъмно лилавата й атлазена рокля с бледосини гарнитури отстрани и сини щраусови пера върху малката атлазена шапчица предизвикаха всеобщо одобрение, но още преди да си заеме мястото в реда срещу мисис Арчър, след като величествено бе прошумоляла с копринени фусти, зрителите проточиха вратове да видят кой иде след нея. Предишния ден се бе пръснал фантастичният слух, че уж мисис Менсън Мингът, презряла телесната си немощ, е решила да присъства на церемонията, и това намерение бе толкова в стила на храбростта й, че в клубовете се обзалагаха на големи суми дали ще може да мине през вратата и да се нацеди на пейката. Чу се, че пратила дърводелеца си да огледа дали ще може да се свали облегалката на пейката й и да измери разстоянието между облегалката на предната пейка и нейната седалка, но резултатът се оказал неблагоприятен и цялото семейство изживяло трескав ден, през който старицата настоявала на идеята да мине по пътеката между пейките с огромното си кресло на колелца и като на трон да се извиси в подножието на олтара.

Чудовищното хрумване на мисис Мингът да се изложи на всеобщ оглед по толкова неприличен начин причини такива страдания на близките й, че бяха готови да позлатят умника, който внезапно откри: креслото е прекалено широко и не може да мине между железните стойки на затворения платнен навес, разпънат пред входа на църквата.

Мисълта да махнат този закрит навес и да предоставят младоженката пред погледите на навалицата от шивачки и репортери, които се блъскаха пред входа на навеса, бе непреодолима дори за старата Кетрин, макар че тя известно време обсъжда и този план.

— Но нали тогава ще направят снимка на моето момиче и ще я пуснат във вестниците! — изплака мисис Уелънд, когато й намекнаха за най-новата щуротия на леля й, при което целият клан единодушно потрепери при толкова небивалото неприличие. Прародителката се предаде от немай-къде, ала отстъпката й бе купена единствено чрез обещанието сватбената закуска да се състои при нея, макар че, както отбеляза един роднина от Вашингтон скуеър, защо трябва да плащат на Браун грешни пари да откара сватбарите накрай света, като къщата на Уелънд е просто отсреща.

Благодарение на двамата Джексън цялата тази паника бе широко разгласена, но неколцина любители на силни усещания все още се надяваха, че старата Кетрин ще пристигне в църквата, затова, когато вместо нея се появи снаха й, нажежените надежди угаснаха. Мисис Лауъл Мингът бе ярко румена и с угаснал поглед след непосилните мъки, с които дамите на нейна възраст и телеса се натикват в нова рокля, но когато разочарованието от липсата на свекърва й се уталожи, всички бяха единодушни, че черните копринени дантели, бледо лилавия атлаз и шапката от пармски теменужки чудесно се съчетават със сините и тъмно виолетови тонове на мисис Уелънд. Съвсем различно впечатление направи кокалестата дама, която вървеше под ръка с мистър Мингът и когато това раздърпано видение в невероятна премяна от щръкнали на вси страни панделки, ресни и развети шалове се озова в полезрението на Арчър, сърцето му се сви и за миг престана да бие.

Беше сигурен, че маркиза Менсън е във Вашингтон, закъдето бе заминала преди около месец с племенничката си Елен Оленска. Смяташе се, че внезапното й заминаване е предизвикано от стремежа на госпожа Оленска да предпази леля си от пагубното влияние на доктор Карвър, който за малко да я завербува като привърженичка на „Долината на любовта“, затова не бяха очаквали, че някоя от двете дами ще се яви на сватбата. Арчър се вцепени за около минута, вперил поглед във фантастичната фигура на Медора и силейки се да разпознае кой идва след нея, но се оказа, че тя затваря шествието. По-незначителните членове на рода незабелязано бяха заели местата си, а осмината снажни шафери като готвещи се за прелет птици се измъкнаха през страничните врати и се събраха в притвора.

— Нюлънд! Не чувате ли? Тя е тук! — прошепна свидетелят.

Арчър трепна.

Откак сърцето му бе престанало да бие, явно бе изминало доста време, защото бяло-розовата процесия вече бе стигнала до средата на пътеката, епископът, двамата му белокрили помощници и пасторът бяха застанали пред обрамчения с бели кремове олтар, а първите акорди от симфонията на Шпор се ронеха като цветя в нозете на младоженката.

Арчър отвори очи (нима наистина са били затворени, или така му се е сторило?), почувства, че сърцето му отново се залови за обичайната си работа. Музиката, ароматът на белите кремове откъм олтара, надвисващият все по-близо облак от тюл и фльордоранж, лицето на мисис Арчър, сгърчило се внезапно от щастлив плач, гласът на пастора, неразбираемо мърморещ благословии, заучените маневри на осемте розови шаферки и на осмината черни шафери — всички тези образи, звуци и усещания, толкова познати по начало, но толкова необяснимо странни и безсмислени сега, когато имаха пряко отношение към него, напълно се объркаха в главата му.

„О, боже, къде е пръстенът?“ — помисли си и още веднъж повтори конвулсивния жест на всички младоженци.

След секунда Мей се озова до него и пръскайте такъв блясък, че стопли застиналото сърце на Нюлънд, той се изправи и я погледна усмихнат.

— Щом така е отсъдил Спасителят… — подхвана пасторът.

Пръстенът е вече на пръста й, епископът е произнесъл благословията, шаферките са готови отново да заемат местата си в процесията, органът всеки миг ще гръмне марша на Менделсон, без който досега не бе влязла в живота нито една млада нюйоркска девойка. „Ръката! Подайте й ръка!“ — нервно изсъска младият свидетел и Арчър отново бе обзет от чувството, че се лута из незнайна далнина. Какво го бе накарало да се зарее из нея? Може би внезапно мярналият се в тълпата тъмен кичур под широкопола шапка, която след миг се оказа дългоноса дама, до такава степен неприличаща на онази, за чийто образ му бе напомнила, че Арчър през смях се запита дали няма халюцинации.

И ето ги с жена си плават по пътеката върху гребена на леката менделсонова вълна, пролетният ден ги примамва от широко разтворената врата, а дорестите коне на мисис Уелънд с големи бели розетки на челата наперено пристъпват от крак на крак в далечния край на платнения тунел.

Лакеят с още по-едра бяла розетка в петлицата загърна Мей с бяла пелерина, Арчър седна до нея в каретата. Тя се обърна към него с ликуваща усмивка, ръцете им се срещнаха под воала й.

— Мила! — каза Арчър и пред него отново зейна същата черна пропаст, почувства, че пропада все по-дълбоко и по-дълбоко в нея, докато гласът му весело и без запъване произнася: — Да, разбира се, стори ми се, че съм изгубил пръстена, има ли сватба без притеснения! Доста ме накара да почакам! Какво ли не си помислих!

Мей го изненада с това, че пред очите на цялото Пето авеню се обърна и му се хвърли на врата.

— Но нали вече не може да се случи нищо ужасно, щом сме заедно, нали, Нюлънд?

Денят бе пресметнат до минутата, след сватбената закуска младоженците успяха да се преоблекат в пътни костюми, да се спуснат по широкото мингътовско стълбище сред засмените шаферки и плачещите родители, да се качат в каретата под традиционния град от ориз и атлазени домашни пантофки, след което им бе останал още половин час да стигнат до гарата, с вид на опитни пътници да си купят новите седмични издания в павилиона за вестници и да заемат купето си, където камериерката на Мей вече бе закачила сиво-синкавата й пътна наметка и изписания от Лондон чисто нов несесер.

Старите лели от Райнбък, примамени от перспективата да прекарат седмица в Ню Йорк у мисис Арчър, на драго сърце предоставиха дома си на младата двойка, а Нюлънд, зарадван от възможността да избегне обикновената „сватбена стая“ във филаделфийски или балтимърски хотел, също на драго сърце прие предложението.

Мей, във възторг от предстоящото пътуване извън града, като дете се забавляваше с напразните усилия на осемте шаферки да узнаят тайната на убежището им. Да се сдобият за временно ползване с извънградска вила се смяташе за нещо „твърде английско“ и придаваше още по-голяма изисканост на тази според всеобщото мнение най-великолепна сватба на годината, но къде се намира тази вила не знаеше никой, освен родителите на младоженеца и младоженката, а те в отговор на всички въпроси само вдигаха рамене и тайнствено отговаряха: „Ах, те нищо не ни казват…“, което впрочем си беше самата истина, понеже не бе нужно.

Когато младоженците се наместиха в купето и влакът, прекосил безкрайните дървени предградия, се озова сред бледия пролетен пейзаж, разговорът дори стана по-непринуден, отколкото Арчър бе очаквал. Мей — по външност и държание все още довчерашното наивно момиченце — нетърпеливо бе очаквала минутата, когато ще може да размени с него впечатления от сватбата, затова се зае да обсъжда всички подробности тъй непринудено, сякаш бе свидетелката на младоженката, бъбреща със свидетеля. Нюлънд отначало реши, че тази отчужденост е маска, зад която се крие душевен трепет, но ясните очи на Мей не отразяваха нищо, освен блажено незнание. За пръв път бе останала насаме с мъжа си, но мъжът й, както и досега, си бе останал само добър и мил приятел. Харесваше й повече от всички, имаше му пълно доверие, но „солта“ на цялото чудесно представление на годежа и сватбата бе именно в това двамата заедно да поемат на пътешествие, все едно че е голяма, а най-важното — „омъжена дама“.

Смайващо бе — нещо, което бе забелязал още в градината на испанската мисия в Сейнт Огъстин — как подобни чувства могат да се съчетават с пълна липса на въображение. Но като си спомни, че и тогава Мей го бе изненадала, като веднага щом бе облекчила съвестта си, отново се бе потопила в състояние на аморфно моминство, Арчър разбра, че най-вероятно така и ще преживее живота си, като се старае колкото може по-добре да се справя с всички перипетии, които й се изпречат, но никога не ще предвиди никоя от тях, като поне за малко надникне в бъдещето.

Може би тъкмо това незнание придаваше такава прозрачност на очите й, а на целия й облик такъв вид, сякаш не е човек, а някаква абстракция, нещо като изображение на някоя от човешките добродетели или на гръцките богини. Но вените, които прозираха през бялата й кожа, може би течеше не гореща жива кръв, а някаква консервирана течност, но благодарение на младостта си не изглеждаше строга и отпусната, а само примитивна и чиста. Потънал в тези размишления, Арчър се улови, че я наблюдава с уплашения поглед на външен наблюдател, затова се върна към сватбената закуска, на която непоколебимо царуваше баба Мингът.

Мей с искрено удоволствие се залови да обсъжда тази тема.

— Впрочем много се изненадах, а сигурно и вие, че леля Медора все пак е решила да дойде. Елен ми писа, че и двете са настинали и не могат да пътуват. Колко жалко, че тъкмо леля е оздравяла! Успяхте ли да видите какви дивни старинни дантели ми подари?

Ясно му бе, че рано или късно тази минута ще настъпи, но кой знае защо, си въобразяваше, че с усилие на волята ще успее да я предотврати.

— Не съм… аз… Да, прекрасни са — рече той, вперил празен поглед в нея и уплашен, че целият този тъй грижливо граден свят ще рухне като къщичка от карти при звука на нейното име.

— Не се ли чувстваш изморена? Добре ще е веднага след пристигането да пием чай. Вярвам, лелите са се погрижили за всичко — неуморно бъбреше той, взел ръката й в своята, а мислите на Мей веднага се прехвърлиха върху великолепните сервизи за чай и кафе от балтимърско сребро, изпратени от семейство Бъфърт, и които толкова „идеално се връзват“ с подносите и съдините, подарени от чичо й Лауъл Мингът.

По здрач влакът спря на гара Райнбък и двамата тръгнаха по перона към каретата, която ги очакваше.

— Ах, колко любезно от страна на семейство Ван дер Лайден, че са изпратили слугата си от Скайтърклиф! — възкликна Арчър, когато една важна личност с униформа се приближи до тях и взе пътните чанти от ръцете на камериерката.

— Много съжалявам, сър — промълви пратеникът, — но в къщата на госпожици Дю Лак се е случила малка авария, пробила се цистерната за вода. Тази неприятност е станала вчера и щом узна, мистър Ван дер Лайден прати с ранния влак слугинята да приготви къщата на губернатора. Надявам се, че ще ви бъде удобно в нея, сър. Госпожици Дю Лак пратиха там готвачката си, така че ще се чувствате също като в Райнбък.

Арчър толкова слисано загледа лакея, че той с още по-извиняващ се тон повтори:

— Съвсем същото ще бъде, уверявам ви, сър…

Радостният възглас на Мей прекъсна потискащото мълчание:

— Също като в Райнбък ли? В къщата на губернатора? Напротив, там ще бъде сто хиляди пъти по-добре, нали, Нюлънд? Колко мило и любезно от страна на мистър Ван дер Лайден!

Камериерката седна до кочияша, новите сватбени пътни чанти бяха оставени на седалката срещу младоженците, каретата потегли, а Мей унесено продължи:

— Каква възможност! Досега никога не съм била в къщата на губернатора. А вие? Ван дер Лайден не допуска почти никого в нея. Обаче я отворили заради Елен, а тя ми е разправяла колко е хубаво там. Казва, че била единствената къща в цяла Америка, където би се чувствала напълно щастлива.

— Надявам се, че и ние също! — весело възкликна Арчър, а Мей с хлапашка усмивка откликна:

— Да! Нали щастието ни едва сега започва, а ние винаги ще бъдем щастливи заедно!