Едит Уортън
Невинни години (29)

29.

Синята карета на жена му, неизгубила още сватбения си гланц, чакаше Арчър на ферибота и го откара на Пенсилванската гара в Джърси Сити.

Денят беше мрачен, валеше сняг и на огромната шумна гара светеха газовите фенери. Докато кръстосваше перона в очакване на вашингтонския експрес, Арчър размишляваше за хората, които вярват, че един ден под Хъдзън ще бъде построен тунел и влаковете от Пенсилванската железница ще пристигат направо в Ню Йорк. Тези фантазьори предсказваха също появата на параходи, които за пет дни ще пресичат Атлантическия океан, изобретяването на летателен апарат, на електрическо осветление, на телеграф без жици и други чудеса от „Хиляда и една нощ“.

„Да изпълнят всички тези фантазии, само да не прокарват тунела“ — мина му през ума. Обзет от блажен хлапашки възторг, той си представи как госпожа Оленска слиза от влака, познава го отдалеч сред гъмжилото нищо незначещи лица, опира се на ръката му, докато я води до каретата, сетне каляската полека пълзи до пристанището сред хлъзгащите се коне, сред претоварените фургони, сред кряскащите колари, намества се на ферибота и тогава внезапно се възцарява тишина и двамата, седнали един до друг в неподвижната карета, чувстват как земята се завърта около слънцето и се изплъзва изпод краката им. Да се чудиш колко много неща трябва да й каже и в каква красноречива последователност са се подредили в главата му…

Влакът с гръм и тътен наближи перона и чудовището с претъпкан търбух полека допълзя до посрещачите. Арчър се втурна напред, разблъска навалицата и занаднича в прозорците на високите вагони. Сетне наблизо внезапно изникна бледото и учудено лице на госпожа Оленска и отново го обзе горчивото чувство, че напълно е забравил как изглежда.

Приближиха се един към друг, ръцете им се срещнаха и той промуши ръката й под своята.

— Насам, моля, с карета съм — рече той.

По-нататък бе също както беше мечтал. Настани я в каляската, подреди багажа й и както по-късно неясно си припомняше, помъчи се да я успокои за здравето на баба й, накратко й разправи за положението на Бъфърт (и остана смаян от съчувствения й възглас: „Горката Реджина!“). През това време каляската се измъкна от гаровата тъпканица и запълзя по хлъзгавото нанадолнище към пристана, притисната от всички страни с клатушкащи се въглищарски колички, уплашени коне, препълнени фургони и дори празна катафалка. Ах, тази катафалка! При появата й госпожа Оленска затвори очи и хвана Арчър за ръката:

— Горката баба!

— Не, не, сега е много по-добре, почти напълно се възстанови. Вижте, отминахме я! — възкликна той така, сякаш целият им живот зависеше от това. Ръката й остана в неговата и когато каретата се наведе настрани, докато се спускаше от кея на ферибота, той разкопча тясната кафява ръкавица и благоговейно като светиня целуна дланта й. Тя измъкна ръката си с лека усмивка и той попита: — Не очаквахте ли аз да ви посрещна?

— Не.

— Тъкмо се бях наканил да замина за Вашингтон, за да ви видя. Вече всичко бях уредил… и за малко да се разминем.

— О! — извика тя, сякаш уплашена от опасност, която бяха избегнали по чудо.

— Знаете ли, напълно бях забравил лицето ви.

— Напълно ли?

— Искам да кажа… как по-добре да обясня… Винаги с мен е така. Сякаш всеки път се явявате за пръв път пред мен.

— Да, да, разбирам!

— Значи… значи и на вас ви се случва?

Тя обърна глава към прозореца и кимна.

— Елен, Елен, Елен!

Младата жена не отговори нищо и той мълчаливо загледа как профилът й се размива на фона на снежната мъгла вън. Какво ли бе нравила през тези четири месеца? Колко малко всъщност знаят един за друг! Скъпоценните минути отминаваха, но бе забравил всичко, което бе искал да й каже, само безпомощно можеше да размишлява за тайната на тяхната разединеност и близост, символизирана сякаш от това, че сега седят един до друг, но дори не си виждат лицата.

— Колко приятна карета! На Мей ли е? — попита госпожа Оленска, неочаквано обърнала се към него.

— Да.

— Значи Мей ви е пратила да ме посрещнете? Колко мило от нейна страна!

След кратко мълчание той ядосано изтърси:

— На следващия ден след срещата ни в Бостън при мен дойде секретарят на вашия мъж.

В краткото си писмо до нея дори не бе споменал за посещението на мосю Ривер и се канеше да погребе този епизод в паметта си. Напомнянето обаче, че седят в каретата на жена му, веднага го подтикна да си отмъсти. И на нея да й бъде неприятно да чуе за Ривер, както на него за Мей! Но както и в други случаи, когато бе разчитал да наруши обичайната й сдържаност, тя с нищо не издаде учудването си и той веднага заключи, че мосю Ривер си пише с нея.

— Нима мосю Ривер е идвал при вас?

— Да, не знаехте ли?

— Не — просто отговори тя.

— Не се ли учудвате?

Тя помълча.

— Нима е чудно? В Бостън ми бе казал, че се познава с вас, че, ако не се лъжа, сте се срещали в Англия.

— Елен, искам да ви питам нещо.

— Моля.

— Веднага след срещата с мосю Ривер исках да ви попитам, но не ми се щеше да го излагам върху хартия. Ривер ли ви помогна да заминете, когато напуснахте мъжа си?

Сърцето му биеше до пръсване, той се задъхваше. Нима и към този въпрос ще се отнесе все толкова сдържано?

— Да, много съм му задължена — отвърна тя, без гласът й да трепне.

Тонът й беше толкова естествен, почти безразличен, че тревогата на Арчър се уталожи. Още веднъж само чрез своята непосредственост го бе накарала да почувства колко е скован в нелепите условности, при това дори в минутата, когато си въобразява, че завинаги е скъсал с тях.

— Вие сте най-почтената жена на света! — възкликна той.

— О, по никакъв начин, но може би една от най-спокойните — рече само тя. От гласа й личеше, че се усмихва.

— Наречете го както искате. Гледате непредубедено на света.

— О, защото ми се е случвало да гледам Медуза Горгона в лицето.

— Но това не ви е ослепило! Видели сте, че и тя е същото вехто плашило като всичко останало.

— Тя не ослепява, а пресушава сълзите.

Отговорът й, избликнал сякаш от недостъпни за Арчър дълбини на житейския й опит, потисна молбата, готова да се отрони от устата му. Фериботът, който напредваше бавно, спря, носът му толкова силно се блъсна в кея, че каретата се залюля, а пътниците се озоваха един до друг. Щом усети как рамото на госпожа Оленска го докосна, Арчър разтреперан я обгърна с ръка.

— Щом не сте сляпа, трябва да видите, че повече така не може да продължава.

— Кое не може да продължава?

— Това, че сме заедно и не сме.

— Не. Не трябваше вие да ме посрещнете днес — с променен глас рече тя, сетне внезапно се обърна, притисна се до гърдите му и го целуна по устните. В същия миг каретата потегли, през прозореца блесна улична лампа, поставена при слизането от ферибота. Тя се отдръпна и двамата, без да помръднат, мълчаливо зачакаха каретата да се измъкне от задръстването край пристана. Когато най-сетне излязоха на улицата, Арчър забързано подхвана:

— Не се страхувайте от мен, не се отдръпвайте в ъгъла. Една открадната целувка не е това, което ми е нужно. Виждате, дори не се опитвам да докосна ръката ви. Прекрасно разбирам: не искате нашето чувство да се превърне в долнопробна тайна връзка. Не бих могъл да говоря така до вчера, защото, когато не сме заедно, нетърпеливо чакам да ви срещна и мислите ми изгарят в нажежен пламък. Но вие идвате и сте дотолкова повече за мен от това, което съм запомнил, искам от вас толкова повече, че час или два днес или утре, а в паузите — безкрайно очакване, е нищо за мен и затова мога съвсем спокойно да седя до вас както сега и да се опивам с мечтата си, и да вярвам, че тя ще се сбъдне.

След кратко мълчание тя попита:

— Какво значи „да вярвам, че тя ще се сбъдне“?

— Нима не знаете, че тя ще се сбъдне?

— Мечтата ви да не се разделяме ли? — Тя внезапно се засмя като дете. — Да, намерили сте подходящото място да ми го кажете!

— Имате предвид каретата на жена ми ли? Може би ще е по-добре да слезем и да вървим пеш? Надявам се, не ви притеснява снегът?

Тя отново се засмя, този път по-меко.

— Не, няма да изляза и няма да вървя пеш, защото трябва час по-скоро да стигна при баба. И вие ще седите до мен, но ще гледаме реалността в очите, а не мечтата.

— Не зная какво наричате реалност. За мен единствената реалност е само това.

Тя отвърна с дълго мълчание, а през това време каретата, излязла от някаква тъмна улица, се озова под ослепителните светлини на Пето авеню.

— Значи, щом не мога да стана ваша съпруга, искате да ви стана любовница, така ли? — попита госпожа Оленска.

Грубостта на въпроса сепна Арчър — жените от неговата среда избягваха тази дума дори в случаите, когато разговорът засягаше подобни теми. Забеляза, че госпожа Оленска я произнесе така, сякаш тя заемаше определено място в нейния речник. Нима свободно я бяха употребявали пред нея в онзи ужасен живот, от който бе избягала? Изненадата го стъписа и като се запъваше, той произнесе:

— Аз… искам по някакъв начин да се махна оттук заедно с вас и да отида другаде, където подобни думи… подобни понятия… не съществуват. Там, където просто ще живеем като двама души, които се обичат, не си представят живота един без друг и където нищо друго няма значение.

С дълбока въздишка, преминала в смях, тя изрече:

— О, мили мой, къде е тази страна? Посещавали ли сте я? — Когато млъкна и забеляза, че той се е навъсил, продължи: — Познавам толкова хора, които са се мъчили да я открият, но повярвайте, те всички по грешка са слизали на междинни гари като Монте Карло, Болоня или Пиза, а те по нищо не са се различавали от стария свят, който са напускали, освен че новият е бивал доста по-ограничен, по-мръсен и раздърпан.

Никога досега не бе я чувал да говори с такъв тон, затова си припомни одевешната й фраза:

— Да, Медуза Горгона наистина е пресушила сълзите ви.

— И ми отвори очите. Хората се лъжат, като мислят, че тя ги ослепява. Напротив, тя не ги оставя да си затворят очите, затова никога вече не могат да потънат в блажен мрак. Струва ми се, че има такова китайско мъчение. Непременно трябва да има. О, вярвайте, това е ограничена жалка страна!

Каретата пресече 42-а улица — якото конче на Мей препускаше на север с бързината на кентъкски бегач. Арчър се задъхваше от напразно пропилените думи и минути.

— Какво ни очаква според вас? — попита той.

— Нас ли? Но нали не съществуваме в този смисъл. Близки сме само когато оставаме далеч един от друг. Тогава можем да бъдем верни на себе си. В противен случай сме само Нюлънд Арчър, съпругът на братовчедката на Елен Оленска, и Елен Оленска, братовчедката на съпругата на Нюлънд Арчър, които се мъчат да бъдат щастливи зад гърба на тези, които им имат доверие.

— О, отхвърлил съм всичко това — изпъшка той.

— Не! Никога не сте го отхвърляли! Аз съм го отхвърляла — с някак странен глас произнесе тя — и зная какво е.

Той остана безмълвен, замаян от смазваща болка. Сетне, като пошари в мрака за звънеца и си припомни, че когато Мей искаше да слезе, звънеше два пъти, звънна и каретата спря до тротоара.

— Защо спирате? Нали тук не е къщата на баба! — възкликна мадам Оленска.

— Не, но тук ще сляза — промърмори той, отвори вратата и скочи на паважа. На уличната лампа видя уплашеното й лице и инстинктивното движение да го спре. Затвори вратата и за миг се приближи до прозореца.

— Права сте, не трябваше да ви посрещам днес — изрече той, като сниши глас, за да не го чуе кочияшът. Тя се наведе, сякаш искаше да каже нещо, но той вече бе подканил кочияша да тръгва и застанал на ъгъла, се загледа след отдалечаващата се карета. Снегът бе спрял, резкият вятър го блъскаше в лицето. Внезапно усети нещо студено и твърдо върху ресниците си и разбра, че плаче и че вятърът превръща сълзите му в ледени късчета.

Мушна ръце в джобовете си и с бърза крачка се запъти по Пето авеню към дома си.