Едит Уортън
Невинни години (1)

1.

През една януарска вечер в началото на седемдесетте години Кристин Нилсън пееше във „Фауст“ в постановка на Нюйоркската музикална академия.

Макар да се чуваше, че уж в далечното предградие „някъде оттатък четирийсетте улици“ скоро щял да започне строеж на нова опера, която по блясък и разкош да конкурира оперните театри на големите европейски столици, висшето общество както всяка зима се задоволяваше с охлузените червени ложи с изтъркана позлата на гостоприемната стара Академия. Консерваторите я ценяха, задето бе малка, неудобна и поради това недостъпна за „новите хора“, които вече стряскаха, но в същото време и привличаха нюйоркчани; по-сантименталните й бяха предани заради свързаните с нея исторически асоциации; меломаните — заради чудесната акустика, толкова необходима за залите, в които се изпълнява музика.

През онази зима госпожа Нилсън щеше да пее за пръв път и затова публиката, която всекидневниците вече се бяха научили да наричат „изключително бляскава“, се бе запътила към операта по хлъзгавите заснежени улици в частни двуместни карети или в семейни широки каляски, или в по-скромните, но и по-удобни „коли на Браун“. Да пристигнеш пред оперния театър с „кола на Браун“ беше също толкова шик, колкото и със своя карета; отпътуването с това превозно средство имаше безценното предимство, че всеки (като заклет демократ) можеше (когато му скимне) да вземе първия изпречил се от редицата спрели Браунови файтони, без да чака под навеса на Академията да лъсне червеният от студ и джин нос на собствения му кочияш. Едрият собственик на коли бе проявил остър нюх, когато бе забелязал, че американците искат да напускат местата за развлечения още по-бързо, отколкото се появяват в тях.

Когато Нюлънд Арчър влезе в ложата на своя клуб, завесата тъкмо се вдигаше за сцената в градината. Всъщност нищо не му пречеше да дойде по-рано — в седем бе хапнал с майка си и сестра си, сетне, без да бърза, бе изпушил една пура в готическата библиотека, цялата в шкафове от черен орех и столове с резбовани облегалки — единствената стая в къщата, където мисис Арчър позволяваше да се пуши. Но, първо, Ню Йорк бе световен град, а всеки знае, че в световните градове „не е прието“ да се отива рано на опера, а понятието „прието е“ и „не е прието“ играеше в нюйоркския кръг на Нюлънд Арчър също толкова важна роля, колкото и необяснимият страх пред тотемите, решавали съдбата на дедите му преди много хиляди години.

Втората причина за закъснението му бе съвсем логична. Беше се забавил с пурата, защото дълбоко в душата си бе дилетант и мисълта за предстоящото удоволствие му доставяше по-сладка наслада от самото удоволствие, а при него те бяха предимно от този род, и сега мигът, защото предстоеше, се очакваше да е толкова изключителен, че… Накратко, дори без да е съгласувал пристигането си с импресариото на примадоната, не би се явил в Академията в по-подходящ момент от сегашния, когато тя пееше: „Обича ме — не ме обича — той ме обича!“, поръсвайки откъснатите листенца на маргаритките с чисти като роса звуци.

Разбира се, тя пееше не „той ме обича“, a „M’ama!“ — нали според непоклатимия и безспорен закон на музикалния свят немският текст на френските опери в изпълнение на шведски певци трябва да се превежда на италиански, та англоезичната публика да го разбира по-добре. Нюлънд Арчър възприемаше това като нещо толкова естествено, колкото и всички останали определящи живота му условности, като например, че трябва да си сресваш косата с две четки със сребърни гръбчета и с инициали от син емайл или че не можеш да се появиш пред отбран свят без цвете (за предпочитане гардения) в петлицата.

„M’ama… non m’ama — пееше примадоната, — m’ama…“ Във върховия момент на тържествуващата любов тя притисна до устните си опърпаната маргаритка и вдигна огромните си очи към шмекерската физиономия на мургавия дребосък Капул — Фауст: с тесния си лилав редингот и шапката с перо той напразно се силеше да изглежда чист и невинен като простодушната си жертва.

Облегнат на стената в дъното на клубната ложа, Нюлънд Арчър се захвана да оглежда отсрещната част от залата. Точно срещу него бе ложата на мисис Менсън Мингът. Извънредно разплулата се старица отдавна вече не издържаше в операта, но на нашумелите постановки винаги бе представена от някой млад член на семейството. Този път първият ред бе зает от снаха й мисис Лауъл Мингът и от племенницата й мисис Уелънд; малко зад двете облечени в брокат матрони, вперила възхитен поглед в сцената, бе седнала млада девойка с бяла рокля. Тъкмо когато в притихналата зала (по време на арията с маргаригката разговорите в ложите винаги замлъкваха) звънна „M’ama!“ на госпожа Нилсън, топла руменина изби върху бузите на девойката, заля лицето й до корените на светлата коса и оцвети стегнатите й млади гърди до скромното тюлено шалче, забодено с една-единствена гардения. Тя наведе очи към огромния букет момини сълзи върху коленете си и Нюлънд Арчър забеляза как пръстчетата й в бялата ръкавица нежно докоснаха цветчетата. С доволна самолюбива въздишка той отново обърна поглед към сцената.

Личеше, че не са жалили пари за декорите и те бяха признати за великолепни дори от тези, които като Арчър бяха виждали парижката и виенската опера. Цялата предна част на сцената, чак до рампата, беше застлана с изумруденозелено сукно. Насред симетричните издатини от рошав зелен мъх, отделени с вратички за крикет, се издигаха храстчета с формата на портокалови дръвчета, но обсипани с пурпурни и алени рози. Гигантски градински теменужки, много по-едри от розите, които повече приличаха на шарени парцалчета за почистване на пера, избродирани от възторжени енориашки за подарък на модни свещеници, се шаренееха из мъха; под розовите храсти, а тук и там, като предтечи на чудесата на природата, които ще създаде Лутър Бербънк, се кипреха присадени върху розовите храсти огромни маргарити.

Сред тази вълшебна градина бе застанала госпожа Нилсън с бялата си кашмирена рокля, гарнирана със син атлаз, с кръгла чантичка, закачена за синьото коланче, и с дебели жълти плитки, грижливо провесени от двете страни на изящната якичка. Невинно свела поглед, тя слушаше страстните признания на господин Капул и се преструваше, че не разбира коварните му намерения, когато с думи или с поглед многозначително й сочеше близкия прозорец на гиздавата тухлена вила, чийто ъгъл се подаваше от дясната кулиса.

„Мъничката ми! — помисли си Нюлънд Арчър, като отново хвърли поглед към девойчето с момините сълзи. Дори не подозира какво става дума.“

Никак не му се искаше бъдещата мисис Нюлънд Арчър да е наивница. Надяваше се, че благодарение на образованата му компания ще придобие светско държание и остроумие и така ще заеме достойно място сред най-известните дами от „младежките среди“ — сред тези, които според установения обичай приемат ухажванията на мъжете, като шеговито ги лишават от надежда. Ако му бе хрумнало да надникне в дълбините на тщеславието си (понякога почти успяваше), щеше да зърне там мечтата жена му да е също толкова опитна и готова да му угажда, колкото и онази дама, чийто чар от две години насам в известна степен вълнуваше въображението му; е, добре щеше да бъде, ако бе по-ячка от клетата дама — нали крехкото й здраве му бе почернило живота, а веднъж дори обърка плановете му за цялата зима.

Нито веднъж не му бе минало през ума как в този груб свят би могло да възникне и да просъществува подобно чудо от лед и пламък, достатъчно бе да се придържа към мнението си, без да го анализира — нали на същото мнение бяха всички грижливо сресани джентълмени с бели жилетки и с цветче в петлицата, които един след друг влизаха в клубната ложа, здрависваха се приятелски с него и критично насочваха бинокли към кръжеца дами, продукт на съществуващата система. В сферата на мисълта и изкуството Нюлънд Арчър се смяташе безспорно за много по-компетентен от тези отбрани представители на старата нюйоркска аристокрация; със сигурност повече бе чел, повече бе размишлявал и дори бе видял повече свят. Поотделно всеки от тях му отстъпваше, но всички заедно представляваха „Ню Йорк“ и навикът за мъжка солидарност го караше да приема гледната им точка по всички въпроси на тъй наречената нравственост. Инстинктивно усещаше, че ще е доста главоболно да прокарва свое разбиране за тези неща, при това би изглеждало като лош вкус.

— Възможно ли е? Погледнете само! — възкликна Лоурънс Лефъртс и рязко отмести бинокъла.

Лоурънс Лефъртс бе върховният нюйоркски авторитет по въпросите на „добрия вкус“. Никой друг не бе посветил толкова време на изследването на този заплетен и увлекателен въпрос; ала за тъй свободното и изчерпващо владеене на проблема не бе достатъчно само да бъде проучен. Плъзнеше ли човек поглед от високото му изпъкнало чело през извивката на чудесните светли мустаци до обутите му в лачени обувки дълги крака в другия край на елегантната стегната фигура, веднага разбираше: законите на „добрия вкус“ са вродени у този господин, който умее толкова небрежно да носи скъпите си дрехи и да се движи отпуснато и грациозно, въпреки високия си ръст. Както веднъж бе казал негов млад поклонник: „Ако някой може да ви посъветва кога да облечете фрак, кога смокинг — това е само Лари Лефъртс.“ А по въпроса за салонните обувки или кога те трябва да бъдат заменени с лачени, авторитетът му бе безспорен.

— О, боже — пророни той и безмълвно предаде бинокъла на стария Сайлъртън Джексън.

Ориентирайки се по погледа на Лефъртс, Нюлънд Арчър с изненада се убеди, че възклицанието е предизвикано от появата на ново лице в ложата на мисис Мингът. Видя стройна млада жена, малко по-ниска от Мей Уелънд, с гъсти кестеняви къдрици, стегнати над слепоочията с тясна панделка с диаманти. С тази прическа и с кройката на синята си кадифена рокля, малко театрално пристегната над талията от колан с голяма старомодна катарама, в нея, както се изразяваха по онова време, имаше нещо „а ла Жозефин“. Дамата с толкова необичайния тоалет сякаш изобщо не забелязваше какво любопитство е предизвикала; като постоя около минута насред ложата тя се поколеба дали да седне в края на десния ъгъл отпред, но сетне с усмивка отстъпи пред настойчивите покани на мисис Уелънд да седне до снаха й мисис Лауъл Мингът, която заемаше левия ъгъл.

Мистър Сайлъртън Джексън върна бинокъла на Лоурънс Лефъртс. Целият клуб инстинктивно се обърна да чуе какво ще каже старецът, тъй като мистър Джексън бе също толкова бележит авторитет по „семейните връзки“, колкото и мистър Лефъртс по „добрия вкус“. Бе изучил до съвършенство всичките разклонения на нюйоркските родословни дървета и можеше да осветли сложния проблем за роднинството между клана Мингът (чрез семейство Торли) и Далас от Южна Каролина или за роднинските връзки на възрастното поколение филаделфийски Торли с олбънските Чийвърс (в никакъв случай да не се бъркат с Менсън Чийвърс от Юнивърсити плейс), а също и да посочи най-важните отличителни особености на всеки род, като например легендарното скъперничество на младото поколение Лефъртс (от Лонг Айлънд) или фаталната склонност на Рашуърт да сключват възможно най-глупави бракове, или душевната болест, поразяваща всяко второ поколение от олбънските Чийвърс, поради което нюйоркските им братовчедки категорично отказват да се омъжват за тях, ако не смятаме брака на клетата Медора Менсън, която, както знаете… впрочем майка й бе по баща Рашуърт.

Освен гората от генеалогични дървета между тесните хлътнали слепоочия под меката прошарена коса на мистър Сайлъртън Джексън се бе побрал списъкът на повечето тайнствени скандални истории, тлеещи под повърхността на невъзмутимото нюйоркско отбрано общество през последните петдесет години. Бе толкова добре информиран, а паметта му — толкова непогрешима, че минаваше за единствения човек, който можеше да ви разкаже кой всъщност е банкерът Джулиъс Бъфърт или какво се е случило с красавеца Боб Спайсър, бащата на старата мисис Менсън Мингът, който съвсем тайнствено изчезнал (заедно с голяма сума поверени му пари) месец след сватбата, тъкмо в деня, когато прекрасната испанска танцьорка, предизвикала възторга на препълнената зала в старата опера на Батъри, отплавала за Куба. Но тези, както и много други тайни, бяха погребани дълбоко у мистър Джексън, защото изостреното му чувство за чест му забраняваше да разкрива чужди тайни и освен това прекрасно разбираше, че славата му на дискретен човек многократно увеличава възможността да узнава интересуващите го неща.

Ето защо, докато гледаше как мистър Сайлъртън Джексън връща бинокъла на Лоурънс Лефъртс, цялата ложа на клуба замря в очакване. Около минута той безмълвно се вглежда с мътни сини очи под старческите, изпъстрени с жилки клепачи в почтително зяпналата го група, сетне замислено си дръпна мустака и произнесе просто:

— Не съм допускал, че тези Мингът ще посмеят да отидат толкова далеч.