Едит Уортън
Невинни години (31)

31.

Разказът на старата Кетрин смая Арчър. Бързината, с която госпожа Оленска бе пристигнала от Вашингтон в отговор на бабиния си зов, изглеждаше напълно естествена, но че се бе решила да остане под един покрив с мисис Мингът — особено сега, когато тя бе оздравяла почти напълно, — по-мъчно можеше да се обясни.

Арчър бе убеден, че промяната във финансовото положение не би повлияла върху решението на госпожа Оленска. Със сигурност знаеше размера на скромната парична издръжка, определена й от нейния съпруг, когато са се разделили. Без помощта на баба й с тези пари мъчно можеше да съществува, във всеки случай в смисъла, който влагаха в тази дума Мингът, и сега, когато Медора Менсън, която живееше заедно с нея, се бе разорила покрай Бъфърт, тези жалки грошове едва ли биха стигнали за дрехи и храна за двете. И все пак Арчър беше сигурен, че госпожа Оленска е приела предложението на баба си не от користни подбуди.

Тя притежаваше безгрижна щедрост и бе поривисто разпиляна като хората, свикнали с богатство и безразлични към парите, но при това можеше да мине без много неща, които близките й смятаха за крайно необходими, и мисис Лауъл Мингът заедно с мисис Уелънд често се бяха чудили как човек, вкусил космополитния разкош на граф Оленски, може до такава степен да пренебрегва „приличията“. Нещо повече, Арчър знаеше, че са изминали вече няколко месеца, откак са орязали издръжката й, но през всичкото това време нито веднъж не се е опитала отново да си възвърне благоразположението на баба си. Значи, щом е променила решението си, причината е другаде.

Нямаше смисъл да отива далеч в търсенето на тази причина. По пътя от ферибота му бе казала, че не бива да бъдат заедно, ала бе произнесла това с глава върху гърдите му. Знаеше, че в тези нейни думи няма нито кокетство, нито пресметливост: тя се мъчеше да се спаси от съдбата също като него, отчаяно вкопчвайки се в решимостта да не мами тези, които им имат доверие. Но през десетте дена, които е прекарала в Ню Йорк, от мълчанието му и от това, че не се мъчи да я види, тя може би се досеща, че той планира решителна крачка, след която връщане няма. При това може да се е уплашила от слабостта си и да е почувствала, че в края на краищата по-добре да приеме обичайния в такива случаи компромис и да тръгне по пътя на най-малката съпротива.

Само преди час, когато Арчър позвъни на вратата на мисис Мингът, му се струваше, че пътят му е напълно ясен. Ще поговори с госпожа Оленска насаме и ако не сполучи, ще узнае от баба й кога и с кой влак се връща във Вашингтон. Ще вземе същия влак и ще замине заедно с нея до Вашингтон или някъде още по-далеч — където тя пожелае. Самият той би предпочел Япония. Както и да е, тя веднага би разбрала, че ще я последва дори накрай света. Мей ще получи писмо, от което ще разбере, че е изгорил всички мостове между тях.

Въобразил си бе, че не само е способен на отчаяна стъпка, но и че жадува да я извърши, но щом узна, че събитията са взели друг обрат, преди всичко изпита облекчение. Но сега, когато се връщаше у дома си от мисис Мингът, бъдещето му се струваше все по-отвратително. Пътят, по която предстоеше да тръгне, не криеше нищо неизвестно и необичайно, но когато бе вървял преди по него, бе свободен човек, който нямаше защо да дава сметка на когото и да било за постъпките си, можеше безгрижно да си играе на предпазни мерки, на увъртания, на отстъпки и клопки, каквито тази роля изисква. Всичко това накуп се наричаше „да пазиш честта на жената“ и художествената словесност заедно с разговорите след вечеря отдавна го бе посветила във всички тънкости.

Сега цялата история се разкри пред него в нова светлина, а собствената му роля забележимо се смали. Нали всъщност това бе ролята, която мисис Торли Рашуърт бе разигравала пред любещия и доверчив съпруг и която той, Арчър, бе наблюдавал със скрито самодоволство — усмихната, ласкаеща, неуловима, предпазлива, непрекъсната лъжа. Лъжа денем, лъжа нощем, лъжа при всеки допир и всеки поглед, лъжа при всяка милувка и при всяка свада, лъжа във всяка дума и във всяко премълчаване.

По начало тази роля бе по-малко мъчителна и срамна, когато я разиграваше съпруга. Според общото мълчаливо убеждение не може да се иска жената да бъде също толкова правдива, както мъжът — понеже е зависимо същество, тя се е усъвършенствала в увъртанията, присъщи на робите. Освен това, за да не я корят твърде строго, се извинява с лошо настроение или с нерви, а дори и най-високонравственото общество се занимава повече с положението на измамения съпруг, отколкото с лъжливата съпруга.

В тесния свят на Арчър никой не се подиграваше на измамените съпруги, а към мъжете, продължаващи и след женитбата да миткат по жени, се отнасяха с леко презрение. Всяко нещо с времето си — младежките лудории бяха безусловно разрешени само на ергените.

Арчър винаги бе споделял този възглед и дълбоко в душата си презираше Лефъртс. Но да обича Елен Оленска по никакъв начин не означаваше да се превърне в нещо като Лефъртс — за пръв път през живота си Арчър се сблъскваше с неприятната необходимост да разглежда индивидуалните особености на отделния случай. Елен Оленска не беше като другите жени, а той не бе като другите мъже, следователно положението им не приличаше на никое друго и не подлежеше на никакъв трибунал, освен съда на съвестта им.

Да, но след десетина минути ще се изкачи по стъпалата на дома си, там го очаква Мей, очакват го навиците, честта му и всички стари правила, в които винаги са вярвали близките му и той самият…

Като се повъртя нерешително на ъгъла на своята улица, той продължи напред по Пето авеню.

 

 

Пред него в мрака на зимната нощ се очерта неясно огромна тъмна къща. Щом се приближи повече, Арчър си припомни колко често я бе виждал блеснала в светлини, когато спрелите в два реда карети чакаха реда си да се приближат до стъпалата, покрити с килими, над които е опънат сенник. В зимната й градина, чиято мъртвешки черна грамада се точеше по дължина на пресечката, за пръв път бе целунал Мей, в тази осветена от безброй свещи бална зала тя бе влязла висока, огряна от сребристо сияние като млада Диана.

Сега къщата бе тъмна като гроб, само в подземието примигваше газова лампа и от някакъв прозоречен капак проникваше слаба светлина. От ъгъла Арчър забеляза, че пред вратата е спряла каретата на мисис Менсън Мингът. Истинска находка за Сайлъртън Джексън, стига да мине оттук! Арчър бе дълбоко трогнат от разказа на старата Кетрин за отношението на госпожа Оленска към мисис Бъфърт — в сравнение с него праведният гняв на Ню Йорк изглеждаше грубо посегателство. Ала твърде добре знаеше как ще изтълкуват посещението на Елен Оленска у братовчедка й във всички гостни и клубове.

Спря и се вгледа в осветения прозорец. Двете жени седяха в тази стая, а Бъфърт най-вероятно се бе запътил да дири утеха някъде другаде. Дори се приказваше, че бил заминал от Ню Йорк с мисис Фани Ринг. Впрочем, ако се съдеше по държанието на мисис Бъфърт, едва ли бе така.

Освен Арчър нямаше почти никого на нощното Пето авеню. През този час повечето му познати си седяха в къщи, преобличаха се за вечеря, затова скришом се зарадва, че Елен най-вероятно ще успее да се измъкне незабелязано. Тъкмо когато тази мисъл му мина през ума, вратата се отвори и тя се яви на прага. Зад нея грееше слаба светлина, сякаш някой й осветяваше пътя. Тя се обърна, каза няколко думи на някого и тръгна към уличното платно.

— Елен — тихо промълви той, когато тя се озова на паважа.

Младата жена трепна и спря, в същия миг той забеляза, че към тях се приближават двама младежи от доброто общество. Имаше нещо твърде познато в кройката на палтата, в гънките на модните копринени шалове, вързани над белите вратовръзки, и той се учуди, че младежи от техните среди толкова рано са се запътили на официална вечеря. Сетне си спомни, че семейство Реджи Чийвърс, което живееше наблизо, тази вечер бе поканило мнозина познати на „Ромео и Жулиета“ с певицата Нилсън, и разбра, че тези двамата са явно от поканените. Когато минаха под уличната лампа, позна Лоурънс Лефъртс и един от по-малките братя Чийвърс.

Подлото желание никой да не забележи госпожа Оленска пред вратите на Бъфърт се изпари, щом с цялото си същество усети топлината на нейната ръка.

— Ще мога вече да ви виждам… ще бъдем заедно — бъбреше той, без самият да си дава сметка какво говори.

— Ах — обади се тя, — баба ли ви каза?

Загледан в нея, все пак забеляза, че Лефъртс и Чийвърс от ъгъла на пресечката преминаха на отсрещния тротоар. Такава мъжка солидарност бе присъща преди и нему, но сега тази маневра му се стори отвратителна. Нима тя наистина си представя, че биха могли да живеят по този начин? А ако не, какво си мисли тогава?

— Утре трябва да ви видя някъде, където ще можем да останем само двамата — рече той с глас, който дори на самия него се стори ядосан.

Тя нерешително пристъпи към каретата.

— Но нали съм у баба, тоест, искам да кажа, засега — допълни тя, сякаш почувства, че промяната на плановете й изисква някакво обяснение.

— Някъде, където ще можем да останем насаме — настоя той.

Тя се засмя с лекия си смях, който този път подразни слуха му.

— В Ню Йорк ли? Но нали тук няма нито църкви, нито исторически паметници.

— Обаче има музей в парка — забелязал учудването й, рече той. — В два и половина ще бъда на входа.

Тя не отговори нищо и като се обърна, бързо се качи в каретата. Когато конете потеглиха, госпожа Оленска се наведе напред и в мрака му се стори, че му помаха с ръка. Разкъсван от противоречиви чувства, той се загледа след нея. Стори му се, че е говорил не с жената, която обича, а с някоя друга, с която споделяше вече станали привични удоволствия — толкова непоносимо бе за него да се чувства във властта на попитите думи и представи.

— Ще дойде! — почти презрително си рече той.

 

 

Избягвайки широко известната колекция на Уулф, чиито забавни картини заемаха една от най-големите зали в чудноватата сграда от желязо и разноцветни кахлени плочи, наричана Метрополитен музей, те минаха по коридора към стаята, където в тъжна самота плесенясваха антиките на Чеснола.

Никой не обезпокояваше самотата на това унило убежище и като седнаха на дивана до централното отопление, мълчаливо се загледаха в шкафовете от черно дърво, в които под стъкло се пазеха изтръгнатите от земята отломки на Ил йон.

— Странно, никога не бях влизала тук — рече госпожа Оленска.

— Хм… вярвам, че един ден тук ще има великолепен музей.

— Да — разсеяно се съгласи тя.

Тя стана и мина по стаята. Арчър се залюбува на леките й движения, на момински стройната й фигура дори в тежкото кожено палто, на модната малка шапчица, изящно украсена с крило от чапла, и на наподобяващите плоски мустачки на лоза тъмни къдрички по слепоочията. Както при всяка тяхна среща, изцяло бе погълнат от дребните чертици, внушаващи особения й чар. Скоро и той се изправи и се приближи до шкафа, пред който бе спряла. Стъклените рафтчета бяха отрупани с дребни отломки, в които трудно се разпознаваха предмети от домакинството, украшения и играчки от стъкло, глина, потъмнял бронз и други похабени от времето материали.

— Колко жестоко, че в края на краищата всичко губи смисъл… — рече тя. — Също като тези неща — някога са били необходима и важна покъщнина на забравени хора, а сега трябва да се разглеждат с лупа и да им се слага надпис „с неизвестно предназначение“.

— Да, обаче засега…

— Е, засега…

Както бе застанала пред него с дългото си палто от морски котки, скрила ръце в малкия кръгъл маншон, с воалетка като прозрачна маска, наполовина закриваща лицето й, с букетче теменужки, разлюлени от дъха й, направо не му се вярваше, че тази безупречна хармония от линии и багри един ден ще стане жертва на нелепия закон за промяна на живата природа.

— А засега има значение всичко, що се отнася до вас — заключи той.

Като го погледна замислено, тя се върна при дивана. Той седна до нея и мълчаливо зачака, когато внезапно чу звук от стъпки с екливо ехо сред анфиладата от празни стаи и физически усети игото на отминаващите минути.

— Какво искахте да ми кажете? — попита тя, сякаш също бе получила предупреждение.

— Какво исках да ви кажа ли? — повтори той. — Струва ми се, вие пристигнахте в Ню Йорк, защото се изплашихте.

— Така ли мислите?

— Да, изплашихте се, че ще дойда във Вашингтон.

Тя сведе поглед към маншона и той забеляза, че ръцете й неспокойно се движат.

— Какво ще кажете?

— Какво ли? Така е — отвърна тя.

— Значи наистина сте се уплашили? Знаехте ли?

— Да, знаех…

— Е?… — настоя той.

— Ами… Така ще е по-добре, нали? — с въздишка попита тя, загледана въпросително в него.

— Така ли мислите?

— Просто няма да причиняваме мъка на другите. Нали тъкмо това искахте?

— Да живеете тук, близо до мен, и въпреки това далеч? Да се срещам с вас както сега, скришом? Това е точно обратното на моите желания. Миналия път ви казах какво искам.

Тя мълча известно време.

— Нима както преди смятате, че така ще е по-лошо?

— Хиляди пъти! — Той млъкна. — Лесно ще е да си изкривя душата, но истината е, че ми се струва отвратително.

— И аз така мисля — с дълбока въздишка на облекчение възкликна тя.

Той нетърпеливо скочи.

— Ето на… сега е мой ред да ви попитам, за бога, кое според вас е по-доброто?

Тя обори глава, като все още свиваше и отпускаше ръце в маншона. Стъпките се приближиха, пазач с обшита с ширити шапка мина безразлично покрай тях като привидение през гробище. Двамата машинално впериха очи в шкафа пред тях, а когато служителят потъна сред върволицата от мумии и саркофази, Арчър поде отново:

— Кое според вас е по-доброто?

Вместо отговор тя прошепна:

— Обещах на баба да остана при нея. Стори ми се, че така най-сигурно ще се скрия от опасността.

— Тоест от мен?

Без да го гледа, тя кимна едва забележимо.

— От опасността да ме обичате?

Профилът й остана неподвижен, но Арчър видя как едра сълза се плъзна от ресниците й и увисна на воалетката.

— От опасността да причиня непоправимо нещастие. О, нека да не бъдем като всички други! — примоли се тя.

— Като другите ли? По нищо не се различавам от тях. Имам същите стремежи, същите мечти.

Тя почти ужасена го погледна и той видя, че бузите й забележимо поруменяха.

— Искате… искате веднъж да дойда при вас, а сетне да си замина, така ли? — внезапно събрала смелост, тихо и ясно произнесе тя.

Кръвта заблъска в слепоочията му.

— Любима! — изрече той, без да помръдва. Сякаш държеше в ръце сърцето си и то като пълна чаша щеше да се разплиска от най-слабото движение.

Сетне до съзнанието му достигна смисълът на последната й фраза и той се намръщи.

— Да си заминете ли? Къде?

— При мъжа си.

— Нима искате да ви кажа да?

Тя вдигна тъжните си очи към него.

— А какво друго ми остава? Не мога да остана тук и да лъжа тези, които ми сториха толкова добрини.

— Но нали именно затова ви моля да заминете заедно с мен!

Арчър скочи и в безмълвно отчаяние се загледа в нея. Най-лесното бе да каже: „Да, елате, елате веднъж.“ Знаеше каква власт ще добие, ако тя се съгласи — след това вече няма да е трудно да я убеди да не се връща при мъжа си.

Ала нещо попречи тези думи да бъдат изречени. Крайната честност на Елен му попречи дори да допусне възможността да я примами в тази обичайна клопка. „Ако й позволя да дойде, означава да й позволя да си иде“ — рече си той. Не, изключено.

Ала щом зърна сянката на мокрите ресници върху бузата й, се разколеба.

— В края на краищата имаме свой живот — подхвана отново той. — Няма смисъл да се стремим към невъзможното. Вие толкова непредубедено се отнасяте към някои неща, толкова сте свикнали, както твърдите, да гледате Медуза Горгона в очите, че просто не разбирам защо се страхувате да видите положението ни тъкмо такова, каквото е всъщност — ако, разбира се, не смятате, че това би било твърде скъпа жертва.

Тя също стана, стиснала устни, помрачняла.

— Добре… Така го наречете… Време е да тръгвам.

Тя погледна малкото часовниче, окачено на верижка върху гърдите й, обърна се и тръгна към изхода. Той се втурна след нея, хвана я за ръката.

— В такъв случай елате при мен веднъж — рече той, като почувства, че при мисълта да я загуби главата му се размътва и двамата се гледаха почти секунда като врагове.

— Но кога? — настоя той. — Утре?

— Вдругиден — след кратко колебание, отвърна тя.

— Любима! — отново неволно изрече той.

Тя издърпа ръката си, но още миг не отделиха очи един от друг, тогава видя, че лицето й, покрило се с мъртвешка бледност, внезапно грейна, озарено от дълбока вътрешна светлина. Сърцето на Арчър заби възторжено и той си помисли, че за пръв път пред него се яви живото олицетворение на любовта.

— Закъснявам. Довиждане. Не, не, не ме изпращайте! — извика тя, като припряно мина през безкрайната стая, сякаш уплашена от светлината, отразила се в неговите очи. Щом стигна до вратата, се обърна и на раздяла бързо му помаха с ръка.

 

 

Арчър се запъти самотен към къщи. Когато влезе в преддверието, здрачът вече се сгъстяваше и познатите предмети му се сториха толкова странни, сякаш ги гледаше от оня свят.

Камериерката, дочула стъпките му, изтича по стълбището да запали газовата лампа на горната площадка.

— Мисис Арчър в къщи ли е?

— Не, сър, след закуска замина с каретата и още не се е върнала.

С чувство на облекчение влезе в библиотеката и се стовари в креслото. Камериерката внесе лампата с абажур и добави въглища в позагасналата камина. След излизането й остана да седи, опрял лакти върху коленете си, с брадичка върху дланите и устремен в пламъците поглед.

Седеше така, без да мисли, без да забелязва как минава времето, в дълбока възторжена почуда, която обаче не ускоряваше, а забавяше течението на живота. „Значи така е трябвало да се случи… така е трябвало да се случи“ — като обречен повтаряше в ума си. Мечтите му до такава степен се различаваха от действителността, че гробищен студ вледеняваше сърцето му.

Вратата се отвори и влезе Мей.

— Ужасно се забавих. Не се ли обезпокои? — попита тя, като в необичаен порив на нежност отпусна длан върху рамото му.

Той изненадано вдигна поглед към нея.

— Нима е вече късно?

— Минава седем. Сигурно си бил задрямал! — засмя се Мей и като измъкна иглите, захвърли кадифената си шапка върху дивана. Изглеждаше по-бледа от обикновено, ала цялата искреше от някаква необичайна възбуда.

— Отскочих да видя баба и тъкмо се наканих да си тръгвам, Елен се върна от разходка, затова останах и доста дълго си говорихме. Цяла вечност не бяхме си говорили истински… — Отпусна се в креслото, в което обикновено седеше, и се захвана да прибира косата си. Стори му се, че чака да й отговори нещо.

— Много добре си поприказвахме — усмихната продължи тя със същата възбуда, сторила се някак неестествена на Арчър. — Толкова бе мила, съвсем предишната Елен. Дано напоследък не съм била несправедлива към нея. Понякога ми се струваше…

Арчър стана и като се отдалечи от пламъка, се облегна върху каминната полица.

— Какво ти се е струвало? — възползвал се от паузата, попита той.

— Може би твърде рязко я укорявах. Толкова се е променила, във всеки случай поне външно. Среща се с толкова странни хора, сякаш й харесва да я коментират непрестанно. Вероятно причината е в живота, който е водила в онова лекомислено европейско общество, затова с нас й е мъчително скучно. Ала не искам да я упреквам.

Тя отново замлъкна — необичайно дългата реч я задъха. Устните й се полуотвориха, бузите й пламнаха.

Загледан в нея, Арчър си спомни как се бе осветило лицето й в градината на испанската мисия в Сейнт Огъстин. Почувства, че в момента прави същото усилие, отново се стреми да осъзнае нещо недостъпно за нея.

„Тя мрази Елен — помисли си той, — мъчи се да преодолее това чувство и иска да й помогна, за да го превъзмогне.“

Тази мисъл дълбоко го трогна и за миг бе готов да наруши възцарилото се мълчание, да се отдаде на милостта й.

— Разбира се, обясняваш си защо роднините понякога са недоволни? — продължи тя. — В началото правехме всичко за нея, всичко, което бе по силите ни, но тя така и не разбра нищо. А сега й щукнало да навести мисис Бъфърт, на всичкото отгоре — с каретата на баба. Струва ми се, че така завинаги настрои против себе си семейство Ван дер Лайден…

— Ах! — ядосано се изсмя Арчър. Открехналата се между тях врата отново се затръшна. — Време е да се обличаме, май днес сме канени на вечеря — рече той и се отдалечи от камината.

Мей също стана, но се побави пред огъня. Когато минаваше покрай нея, тя, увлечена от внезапен порив, протегна ръка, сякаш искаше да го удържи. Очите им се срещнаха, забеляза в нейните онази влажна синева, която бе забелязал за пръв път на тръгване за Джърси Сити.

Тя се хвърли на врата му и притисна буза до лицето му.

— Нито веднъж не си ме целунал днес — прошепна Мей и Арчър почувства, че трепери в прегръдката му.