Едит Уортън
Невинни години (25)

25.

Когато Арчър се озова на палубата сред чуждите хора, обзе го спокойствие, което, колкото и да е чудно, укрепи душевните му сили.

Резултатът от деня, ако го преценеше чрез обичайните мерки, бе направо отчайващ — дори не бе докоснал с устни госпожа Оленска и не бе изтръгнал от нея нито дума, обещаваща бъдещи срещи. И въпреки това друг човек, разкъсван от неутолена страст и за неопределено време разделящ се с обекта на любовта си, едва ли би могъл да се чувства толкова унизително смирен и доволен. Развълнува го, ала и го успокои идеалното равновесие, което тя успя да установи между верността им към другите и честността им един към друг — равновесие, което по никакъв начин не бе резултат от хитра пресметливост, за което говореха нейните колебания и сълзи, а напротив, естествено бе произтекло от неподправената й искреност. Сега, когато опасността отмина, той бе препълнен с трепетна нежност и благодарност към съдбата, задето нито тщеславието, нито съзнанието, че играе някаква роля пред обръгнали зрители, не го подмамиха да изкуси и нея. Дори след като си размениха ръкостискания на фолривърската гара и той се върна сам, у него остана сигурността, че от тази среща е получил доста повече, отколкото е изгубил.

Върна се в клуба и докато седя в празната библиотека, отново и отново възкресява в паметта си всяка секунда, прекарана с нея. Беше му ясно, а след спокоен размисъл и още по-ясно, че ако тя в края на краищата реши да се завърне в Европа — или другояче казано, при мъжа си, — причината не ще е привлекателността на предишния й живот, дори при новите условия, които й се предлагат. Тя ще замине единствено в случай, че почувства, че е изкушила Арчър да излезе извън строгите рамки, които двамата си бяха поставили. Ще остане близо до него, докато той не я помоли да се приближи още повече, в негова власт е да я удържи тук на безопасно, макар и голямо разстояние.

Във влака тези мисли все така не го оставяха. Сякаш го обгръщаха в златиста мъгла, през която лицата на хората наоколо изглеждаха далечни и размити; имаше чувството, че ако заговори спътниците си, те просто няма да го разберат. В такава разсеяност се пробуди на следващата сутрин за реалността на задушния септемврийски Ню Йорк. Когато на излизане от гарата през същата златиста мъгла гледаше посърналите от жегата лица на минаващите покрай него пътници на дългия влак, едно от тези лица неочаквано се отдели от общата маса, приближи се и привлече вниманието му. Веднага си спомни, че беше лицето на младия мъж, когото бе видял да излиза от Паркър хаус, и бе забелязал колко рязко се различава от типичната физиономия на американски пътник.

Същото му направи впечатление и сега и отново пробуди неясни асоциации с нещо видяно в миналото. Младият мъж се бе спрял и се озърташе смутено като чужденец, озовал се във властта на грубата стихия, чиято жертва става всеки, тръгнал да пътува из Америка, сетне се приближи до Арчър и като свали шапка, рече на английски:

— Ако не се лъжа, господине, ние сме се срещали в Лондон.

— Да, да, разбира се, че в Лондон! — с любопитство и симпатия възкликна Арчър и го хвана за ръката. — Значи все пак пристигнахте? — допълни той, като хвърли учуден поглед върху умното възслабо лице на френския учител на младия Картрай.

— Пристигнах, както виждате — с лека усмивка рече мосю Ривер. — Обаче за малко, вдругиден се връщам обратно.

Бе останал неподвижен, хванал в ръка с грижливо изпъната ръкавица лека пътна чанта и уплашено, стъписано, почти умолително бе вперил поглед в Арчър.

— Питам се, господине, щом имах щастието да ви срещна… дали не бих могъл…

— Тъкмо исках да ви поканя на закуска. Ако минете да ме вземете от кантората, ще отидем в един съвсем приличен ресторант наблизо, в деловата част на града.

Мосю Ривер бе явно изненадан и трогнат.

— Много сте добър, господине, но само исках да ви попитам как бих могъл да намеря файтон. Не виждам носачи и никой не желае да ме изслуша…

— Да, американските гари, разбира се, сигурно ще ви изненадат. Ако потърсите носач, ще ви предложат дъвка. Елате, ще гледам да ви помогна, но непременно трябва да дойдете с мен на закуска.

Младежът след кратко колебание изрече куп благодарности и доста неубедително отвърна, че за съжаление бил зает, ала когато най-сетне се озоваха на улицата в сравнително спокойна обстановка, попита дали не би могъл да навести Арчър през деня.

Арчър, който никак не бе претрупан с работа поради летния сезон, определи час и му записа адреса, французинът отново свали шапка, благодари и прибра листчето в джоба си. Щом го изпрати до конния трамвай, Арчър се запъти към къщи.

Точно в определеното време мосю Ривер се появи в кантората, чисто избръснат и сресан, но както и досега, сериозен и угрижен. Арчър бе сам в кабинета си и младежът, преди да седне на стола, кажи–речи, още от вратата заяви:

— Струва ми се, господине, че ви видях вчера в Бостън.

Забележката бе съвсем безобидна и Арчър вече бе готов да потвърди, когато внезапно нещо загадъчно и многозначително се мярна в съсредоточения поглед на госта.

— Изумително, направо изумително, че се срещнахме отново при такива обстоятелства — продължи мосю Ривер.

— Какво имате предвид? — попита Арчър, навестен от доста баналната мисъл, че събеседникът му се нуждае от пари.

Мосю Ривер не сваляше смутен поглед от него.

— Пристигнах, не за да търся работа, както миналия път бяхме говорили с вас, а със специална поръчка.

— А! — извика Арчър и веднага свърза двете им предишни срещи. Млъкна, за да обмисли положението, внезапно представило му се в нова светлина, и мосю Ривер също се умълча, сякаш преценяваше, че е казал достатъчно.

— Значи със специална поръчка — повтори замислено Арчър след продължително мълчание.

Младият французин леко разпери ръце и двамата се загледаха мълчаливо през писалището, докато най-сетне Арчър се сети да покани французина да седне, а той, като избра стол в другия край на кабинета, отново се вцепени в очакване.

— Искате да говорите с мен във връзка с тази поръчка ли? — попита най-сетне Арчър.

Мосю Ривер кимна.

— Не от свое име. Това, което ми бе възложено, вече съм изпълнил. Бих желал, ако позволите, да поговоря с вас за графиня Оленска.

Арчър вече очакваше тези думи, но когато те бяха произнесени, кръвта заблъска в слепоочията му, сякаш внезапно бе ударил главата си в дърво сред тъмна гора.

— От чие име желаете да разговаряте?

Мосю Ривер посрещна въпроса, без да трепне.

— Бих могъл да кажа, че от името на графинята, ако не би ви прозвучало твърде фамилиарно. Може би ще е по-правилно да кажа — от името на абстрактната справедливост.

Арчър го изгледа иронично.

— Значи сте пратеник на граф Оленски?

Този път червенина — още по-силна — изби върху бледото лице на мосю Ривер.

— Да, но не са ме пращали при вас, господине. Дошъл съм при вас по съвсем други причини.

— Какво ви дава право, като се имат предвид сегашните условия, да изтъквате някакви други причини? — възрази Арчър. — Едно от двете: или сте пратеник, или не сте.

Младежът се замисли.

— Мисията ми е приключена. Доколкото става дума за графинята, претърпях несполука.

— С нищо не мога да ви помогна — все така иронично рече Арчър.

— Безспорно, ала можете да помогнете в друго отношение — мосю Ривер замлъкна, ръцете му, все така грижовно обгърнати от ръкавиците, обърнаха шапката, той надникна в нея и отново насочи поглед към Арчър. — Убеден съм, господине, че може да спомогнете за несполуката ми и пред нейното семейство.

Арчър отмести стола и стана.

— Бог е свидетел, тъкмо това ще сторя! — възкликна той.

Мушнал ръце в джобовете, той се изправи и загледа вбесен дребния французин, чието лице, макар че също бе станал, бе на два дюйма по-ниско от очите на Арчър.

Лицето на мосю Ривер доби обичайната си бледност, сякаш не би могло да стане вече по-бледо.

— Защо, по дяволите, сте си въобразили — кипнал, продължи Арчър, — доколкото, както предполагам, се обръщане към мен като към роднина на госпожа Оленска, че моето мнение е противоположно на становището на семейството й?

За известно време единствен отговор му бе промяната в лицето на мосю Ривер. Стеснителността му се примеси с дълбоко отчаяние — при първата им среща толкова умен и находчив, едва ли би могъл да изглежда по-безпомощен и беззащитен от сега.

— О, господине…

— Не ми е ясно защо сте дошли именно при мен, като има безброй хора, много по-близки на графинята, защо си въобразявате, че аз непременно ще се вслушам в аргументите, чрез които явно е трябвало да й въздействате.

Мосю Ривер посрещна атаката обезоръжаващо смирено.

— Аргументите, които имам намерение да изтъкна пред вас, господине, са лично мои, а не на този, който ме е изпратил.

— В такъв случай почти нямам причини да ги изслушам.

Мосю Ривер отново огледа вътрешността на шапката си, сякаш се чудеше дали в тези думи има достатъчно силен намек, за да я наложи и да си иде. Сетне, като внезапно се изпълни с решителност, заяви:

— Господине, позволете да ви попитам нещо. Смятате ли, че нямам право да се намирам тук? Или според вас въпросът вече е решен?

Невъзмутимото му упорство накара Арчър да почувства колко неуместна бе шумната му атака. Безспорно мосю Ривер успя да му направи впечатление. Леко смутен, Арчър отново седна и с жест покани младежа да последва примера му.

— Извинете, но защо смятате, че въпросът е решен?

Мосю Ривер отвърна покрусен на погледа му.

— Значи споделяте мнението на останалите членове на семейството, че поради нови предложения мадам Оленска ще трябва все пак да се върне при мъжа си?

— О, Господи! — извика Арчър, а гостът тихичко промърмори нещо в подкрепа на думите си.

— Преди да се видя с нея, по молба на граф Оленски аз се срещнах с господин Лаулъл Мингът, с когото разговарях няколко пъти, преди да отпътувам за Бостън. Доколкото разбирам, той изразява мнението на майка си, а мисис Менсън Мингът има голямо влияние в семейството си.

Арчър остана безмълвен, с чувството, че се вкопчва в хлъзгавия край на зейнала в краката му пропаст. Изненадващото откритие, че са го отстранили от участие в тези преговори и че дори не са му споменали за тях, го изуми; пред смайването му отиде на заден план дори изненадата от това, което бе чул сега. Внезапно се досети, че щом роднините са престанали да се съветват с него, значи някакъв дълбок родов инстинкт им е внушил, че вече не е на тяхна страна, и веднага си припомни добилите нов смисъл думи на Мей по пътя към къщи на връщане от мисис Менсън Мингът в деня на състезанията по стрелба с лък: „И все пак ми се струва, че щеше да е доста по-щастлива при мъжа си.“

Дори в объркването, предизвикано от тези нови разкрития, Арчър си припомни колко се бе възмутил, и положението, че оттогава жена му нито веднъж не бе споменала името на госпожа Оленска. Небрежната й забележка явно бе наплюнченият пръст, вдигнат, за да определи откъде духа вятърът, резултатите са били докладвани на семейството, след което то мълчаливо е изключило Арчър от съвещанията си. Изненада го силната родова дисциплина, принудила жена му да се покори на това решение. Беше сигурен, че Мей не би постъпила така, ако не й бе позволила съвестта, но тя явно споделяше мнението на семейството, че за госпожа Оленска е по-добре да бъде нещастна съпруга, отколкото разведена жена, и че няма смисъл този въпрос да се обсъжда с Нюлънд, който има щурия навик внезапно, ни в клин, ни в ръкав, да се съмнява в най-очевидни истини.

Щом вдигна очи, Арчър срещна тревожния поглед на госта.

— Нима не знаете, господине… възможно ли е да не знаете… роднините ви започват да се съмняват дали имат право да посъветват графинята да отхвърли най-новите предложения на съпруга си.

— Предложенията, които сте донесли вие, нали?

— Да, предложенията, заради които пристигнах тук.

Арчър вече бе готов да възрази, че не е грижа на мосю Ривер доколко е в течение на въпроса, но смиреният и същевременно твърд поглед на французина го накара да се откаже, затова отговори с въпрос:

— Защо разговаряте с мен за тези неща?

Французинът не закъсня да отговори:

— За да ви помоля, господине — бързо изрече той, — за да ви помоля най-горещо, с цялата убедителност, на която съм способен: не я оставяйте да се върне. О, не я пускайте обратно! — изкрещя той.

Арчър го загледа с нарастваща почуда. Отчаянието на мосю Ривер и силата на решителността му не оставяха никакво съмнение: бе решил да се изкаже, каквото и да му струва. Арчър се замисли.

— Мога ли да ви попитам — обади се най-сетне, — от тази гледна точка ли разговаряхте с госпожа Оленска?

Мосю Ривер се изчерви, но не отмести поглед.

— Не, господине, честно изпълних задачата си. Наистина смятах, че за мадам Оленска ще е по-добре, ако отново получи имуществото си и заеме мястото в обществото, което й дава положението на мъжа й.

— Така си и мислех, защото в противен случай не бихте поели подобен ангажимент.

— Разбира се, че не.

— Тогава защо всъщност… — Арчър отново замлъкна и двамата отново си размениха продължителни изпитателни погледи.

— Ех, господине, когато я видях, когато я изслушах, разбрах, че тук се чувства по-добре.

— Така ли смятате?

— Да, аз добросъвестно си изпълних задачата, изложих аргументите на графа, предадох предложенията му, въздържайки се от каквито и да било лични коментари. Графинята бе толкова любезна, че търпеливо ме изслуша, учтивостта й стигна дотам, че се срещна дори два пъти с мен, и безпристрастно обмисли казаното. Но при тези два разговора промених мнението си и започнах да гледам по съвсем друг начин на въпроса.

— Мога ли да попитам какво послужи като причина за толкова категоричната промяна?

— Само фактът, че забелязах промяна у нея — отвърна мосю Ривер.

— Промяна ли? Значи сте я познавали отпреди?

Младият мъж отново се смути.

— Срещал съм я в дома на съпруга й. От дълги години познавам граф Оленски. Разбира се, ясно ви е, че не би изпратил с подобна поръчка съвсем непознат човек.

Погледът на Арчър, залутан по голите стени на кабинета, се спря върху календара, украсен със суровото лице на президента на САЩ. Мъчно би могло да си представи човек нещо по-странно от възможността да се води подобен разговор върху много милиони квадратни мили под негова закрила.

— Промяна ли?… От какво естество?

— О, господине, ако можех да ви разкажа! — Мосю Ривер млъкна за миг. — Струва ми се, открих нещо, което никога досега не бях подозирал — че тя е американка. А за американците — такива като нея или като вас — много неща, които в другите страни са приети или с които във всеки случай се примиряват като удобен компромис за всички, стават немислими, просто немислими. Ако роднините на госпожа Оленска разбираха какво е това, и те като нея категорично биха възразили срещу връщането й, но очевидно смятат желанието на графа да я върне у дома си като доказателство на горещата му преданост към семейното огнище. — Мосю Ривер направи пауза и допълни: — А всъщност цялата работа никак не е толкова проста.

Арчър отново се извърна към президента на Съединените щати, сетне погледна разхвърляните книжа по бюрото. Около секунда не се реши да каже нищо. През това време чу как мосю Ривер отмести стола и разбра, че е станал. Отново вдигна очи и забеляза, че гостът му е развълнуван не по-малко от самия него.

— Благодаря ви — просто рече Арчър.

— Няма за какво да ми благодарите, господине, по-скоро аз — мосю Ривер заекна, сякаш и на него му бе трудно да говори. — Но бих искал да ви кажа още нещо — вече по-твърдо продължи той. — Попитахте ме дали съм на служба у граф Оленски. Да, сега е точно така — върнах се при него на работа преди няколко месеца по лични причини, познати всекиму, на чиито ръце са болни стари хора. Но от минутата, когато реших да дойда при вас, за да ви кажа тези неща, се смятам за уволнен от служба и веднага щом се върна, ще известя графа за това, ще му изложа причините, които са ме подтикнали да постъпя така. Това е, господине.

Мосю Ривер се поклони и се отдръпна крачка назад.

— Благодаря ви — повтори Арчър и му стисна ръка.