Едит Уортън
Невинни години (30)

30.

По тъмно, когато се върна в къщи тъкмо преди вечеря, гостната бе празна.

Щяха да вечерят двамата с Мей — по повод болестта на мисис Менсън Мингът всички покани бяха анулирани, а тъй като Мей бе по-точна от него, се зачуди, че още я няма. Знаеше, че е в къщи — докато се преобличаше, чу стъпките й в нейната стая, и сега започна да гадае защо се бави.

Беше му станало навик да гради подобни предположения, за да свърже по-яко мислите си с реалността. Понякога му се струваше, че е открил причината защо неговият тъст до такава степен е затънал в дребнавости — може би някога отдавна мистър Уелънд също е бил обзет от мечти и пориви и е повикал всички духове на домашното огнище, за да се защити от тях.

Когато Мей се яви, обърна внимание на уморения й вид. Беше облякла тясна рокля със стегнат корсет и дълбоко деколте, каквато мингътският етикет изискваше дори и в най-неофициални случаи. Както винаги бе събрала светлорусата си коса в голям кок, но лицето й изглеждаше посърнало и дори попарено. Очите й обаче го гледаха нежно както винаги, блестяха с ослепителна синя светлина.

— Къде се изгуби, мили? — попита тя. — Чаках те у баба, но Елен пристигна сама и каза, че си слязъл по пътя, тъй като си бързал по работа. Случило ли се е нещо?

— Нищо, просто си спомних, че преди вечеря трябва да пратя няколко писма.

— Ааа — проточи тя. — Жалко, че не намина у баба, но щом писмата са били спешни…

— Много бяха спешни — отвърна той, изненадан от настойчивостта й. — Пък и за какво ли да се отбивам у баба ти. Не знаех, че си там.

Мей се обърна и застана пред огледалото, окачено над камината. Когато се изправи така и вдигна ръка, за да прибере измъкнал се кичур от сложната си прическа, Арчър остана поразен от някаква скованост и напрежение в позата й, помисли си, че убийственото еднообразие на живота им започва да й се отразява. Сетне си спомни, че когато заранта излизаше, я бе чул от стълбището да вика след него, че довечера ще го чака у баба си, откъдето заедно ще се приберат. Той весело отговори: „Добре!“ и ето че, потънал в мечти, бе забравил. Сега се засрами, но го хвана яд, че такъв дребен пропуск му се брои за грях след двегодишен брак. Дотегнало му бе да живее в умерено топла атмосфера на безкраен меден месец, без горещи пориви на страст, но с всичките й претенции. Ако Мей се бе оплакала (а той подозираше, че укорите й против него бяха доста), би могъл през смях да ги отхвърли, но я бяха навикнали да крие въображаемите рани под спартанска усмивка.

За да прикрие досадата си, попита как е баба й със здравето, а тя отговори, че мисис Мингът е по-добре, но че са й подействали последните новини за Бъфърт.

— Какви новини?

— Чува се, че се канели да останат в Ню Йорк. Май искал да се заеме със застрахователна дейност или с нещо от този род. Търсели по-скромна къща.

Подобна идея бе явно нелепа и те се качиха в трапезарията. По време на вечерята разговорът се завъртя по обичайния ограничен кръг, но Арчър забеляза, че жена му нито веднъж не спомена госпожа Оленска, нито как я бе посрещнала старата Кетрин. Макар че това го зарадва, то му се стори и донякъде зловещ признак.

Кафето бе сервирано в библиотеката и Арчър, като запали пура, взе от рафта томче на Мишле. Откак Мей си бе създала навика вечер, щом видеше в ръцете му книга със стихотворения, да иска да й чете на глас, той се пристрасти към историята — не защото не понасяше звука на гласа си, а защото винаги можеше да предвиди коментарите й върху прочетеното. По време на годежния им период тя (както сега му бе ясно) просто бе повтаряла думите му, но когато бе престанал да й предоставя готови преценки, бе започнала да изказва свои и тъкмо те му разваляха удоволствието.

Щом се убеди, че е спрял избора си на исторически труд, тя извади работната си кошничка, премести креслото си до лампата със зеления абажур и извади възглавничката, която бродираше за неговия диван. Не беше любителка на ръкоделието — едрите й силни ръце бяха създадени за езда, за гребане и за други занимания на открито, — но щом всички съпруги бродират възглавнички за мъжете си, значи и тя не бива да пренебрегва и това доказателство за съпружеската си преданост.

Бе седнала така, че Арчър, щом вдигнеше очи, виждаше наведената й над гергефа глава, дантелите на ръкавите й, спускащи се към яките заоблени лакти, проблясващия сапфир над широката венчална халка на лявата ръка, и дясната, която бавно и старателно пробождаше плата. Загледан в нея на ярката светлина от лампата, той със скрито отчаяние си казваше, че винаги ще знае какви мисли се крият под това гладко чело и че в бъдеще нито веднъж няма да го изненада с никакво неочаквано настроение, с никаква нова мисъл, с никаква проява на слабост, жестокост или каприз. Целият си запас от поезия бе изразходвала по време на кратката им любов и способността й за емоции се бе атрофирала, защото вече нямаше нужда от нея. Сега Мей просто узряваше, постепенно се превръщаше в копие на майка си и по някакъв тайнствен начин се мъчеше да го превърне във втори мистър Уелънд. Той остави книгата, шумно стана и тя веднага вдигна глава:

— Какво има?

— Задушно е, не може да се диша.

По негово настояване плътните пердета в библиотеката не бяха закрепени неподвижно над няколкото слоя тюл както в гостната и свободно се движеха по позлатения корниз, затова сега ги дръпна, вдигна прозоречната рамка и подаде глава навън, в ледената нощ. Дори само защото не виждаше Мей как седи под неговата лампа до неговата маса, а съзираше други къщи, покриви и комини, защото чувстваше, че съществуват други хора, освен него, други градове извън Ню Йорк и цял свят извън неговия свят, главата му се проясни и задиша по-леко.

Щом постоя така няколко минути, чу гласа на Мей:

— Нюлънд! Затвори прозореца. Смъртоносно ще настинеш.

Той пусна рамката и се обърна.

— Смъртоносно ли ще настина? — повтори и му се прииска да добави: „Но аз съм мъртъв, мъртъв съм от много месеци насам.“

Тези думи внезапно го тласнаха към безумна мисъл. Ами ако тя умре? Ами ако е обречена да умре, ако умре скоро и той се окаже свободен? Мисълта, че стои в тази позната топла стая, гледа я и й желае смъртта, бе толкова невероятна, толкова примамлива и всепоглъщаща, че не можа веднага да схване колко е чудовищна. Просто му се стори, че съдбата му праща сламка, за която да се хване болната му душа. Да, Мей може да умре, нали хората умират също толкова млади и здрави като нея, тя може внезапно да умре и да му върне свободата.

Тя го погледна и от широко разтворените й очи разбра, че е доловила нещо странно в погледа му.

— Нюлънд! Да не си болен?

Той поклати глава и тръгна към креслото си. Тя се наведе над гергефа и докато минаваше покрай нея, той я погали по косата.

— Клетата Мей!

— Клета ли? Защо да съм клета? — с напрегнат смях попита тя.

— Защото никога няма да мога да отворя прозореца, без да се разтревожиш — също през смях отговори той.

Тя помълча, сетне, без да вдигне глава от работата си, тихо промълви:

— Никога няма да се тревожа, ако си щастлив.

— Ах, скъпа, как бих могъл да съм щастлив, щом ми е забранено да отварям прозорците!

— В такова време? — възрази тя и той с въздишка се зачете.

 

 

Изминаха шест или седем дни. Арчър нищо не чуваше за госпожа Оленска и разбра, че никой от членовете на семейството няма да спомене името й пред него. Не правеше опити да се срещне с нея — докато тя се намираше край бдително охраняваното легло на старата Кетрин, и дума не можеше да става за подобно нещо. В такова състояние на неопределеност си позволи да се остави на течението, съзнавайки как у него подмолно назрява решителността, която бе добил с отварянето на библиотечния прозорец през ледената нощ. Силата на тази решителност му помагаше да чака, без да се издава с нищо.

И ето, веднъж Мей му каза, че мисис Мингът го моли да намине при нея. В тази молба нямаше нищо странно, защото старицата постепенно се възстановяваше, при това никога не бе скривала, че предпочита Арчър пред съпрузите на всичките си внучки. Мей му предаде поканата с явно удоволствие — много се гордееше, че старата Кетрин харесва мъжа й.

Възцари се минутна пауза, а сетне нещо подтика Арчър да каже:

— Добре. Ще отидем заедно, нали?

Лицето на жена му се разведри, но тя веднага отговори:

— О, по-добре иди сам. На баба й омръзва често да вижда едни и същи лица.

Когато Арчър звънна на вратата на старата мисис Мингът, сърцето му биеше отчаяно. Най-много от всичко бе искал да дойде сам, с надеждата, че ще успее да каже няколко думи насаме на госпожа Оленска. Бе решил да изчака подобна възможност да се появи сама, и ето че това се случи, той е тук, на прага. Зад тази врата, зад тези завеси от жълта дамаска в стаята до преддверието тя сигурно го очаква, след минута той ще я види и ще може да разговаря с нея, преди да го отведе в стаята на болната.

Искаше да й зададе само един въпрос и тогава щеше да му стане ясно как да постъпи. Интересуваше го само на коя дата се връща във Вашингтон, едва ли щеше да откаже да му отговори на този въпрос.

Но в жълтата гостна го очакваше мулатката камериерка. Тя блесна със зъби като белите клавиши на роял, отвори плъзгащите се врати и той се озова пред старата Кетрин.

Старицата се извисяваше в огромното като трон кресло до леглото. До нея на поставка от махагон бе сложена лята бронзова лампа с кръгъл гравиран абажур и зелен хартиен отражател. Никъде не се виждаха нито книги, нито вестници, нищо, с каквото обикновено се залисват жените — единствен интерес за мисис Мингът винаги бе представлявал само разговорът и тя би сметнала за по-долу от достойнството си да се преструва, че обича някакви други занимания.

Арчър не забеляза никакви последици от удара. Тя просто изглеждаше по-бледа от обичайното, в гънките и падините на огромната й снага бяха се настанили тъмни сенки, а гофрираното й боне с колосани панделки между първите две брадички и муселинената кърпа, завързана на кръст над издуващия се върху гърдите лилав пеньоар, й придаваше прилика с някоя от нейните умни и добродушни прародителки, малко прекалили с чревоугодието.

Тя му подаде едната от малките си ръчици — като любими котета те се бяха сгушили уютно върху необятните й колене — и рече на камериерката:

— Не пускай никого. Ако дойде племенницата или снахата, кажи им, че спя.

Камериерката излезе и старицата се обърна към Арчър:

— Как е, приятелю, много ли съм страшна? — весело попита тя, като вдигна другата ръка, за да разглади гънките на муселина върху недостижимите си гърди. — Близките ми разправят, че на моята възраст нямало значение, но нали грозотата е още по-страшна, когато мъчно се скрива!

— Скъпа моя, прекрасна сте както никога! — в тон й отговори Арчър и тя отметна глава, засмя се.

— Обаче съм далеч от Елен! — с лукаво пламъче в очите изтърси тя и преди още той да отговори, допълни:

— Надявам се, още веднъж сте се убедили в това, докато сте я карали от ферибота?

Той се засмя, а старицата продължи:

— Дали пък не е това причината да ви свали от каретата — защото сте й го казали? По мое време младите мъже не напускаха по свое желание хубавите жени! — Тя отново се позасмя и ядосано допълни: — Колко жалко, че не се омъжи за вас, отдавна й го казвам. Това щеше да ми спести толкова главоболия. Но мисли ли някой да избави баба си от главоболия!

Дали не е изкуфяла, помисли си Арчър, но тя внезапно заяви:

— Впрочем сега вече всичко се уреди, тя остава при мен, а другите роднини нека си дрънкат каквото искат! Щом постоя пет минути при мен, вече бях готова да падна на колене пред нея и да я моля да остане — като нищо щях да коленича, ако през последните двайсет години поне веднъж си бях видяла краката!

Арчър слушаше безмълвно, а тя продължи:

— Придумаха ме, сигурно знаете — Лауъл, Летърблър, Огъста Уелънд и всички останали, — внушиха ми, че трябвало твърдо да държа на мнението си и да не й давам пари, докато не разберяла, че неин дълг било да се върне при Оленски. Въобразяваха си, че са сполучили да ме убедят, когато този секретар се яви тук с най-новите предложения, впрочем много изгодни. В края на краищата бракът си е брак, парите са си пари, и едното, и другото са полезни по свой начин неща… не знаех какво да кажа… — Тя замлъкна и въздъхна дълбоко, сякаш й стана трудно да говори. — Но щом я видях, казах: „Ах, дивното ми птиче! Отново да те затворя в клетка ли? Никога!“ И ето вече е решено: тя остава тук и ще се грижи за баба си, докато има баба, за която може да се грижи. Перспективата не е от най-веселите, но Елен няма нищо против и затова, разбира се, казах на Летърблър да й плаща прилична издръжка.

Младият мъж слушаше, поруменял от вълнение, без да знае дали да се радва, или да съжалява. Толкова грижливо бе разработил плана за по-нататъшните си действия, че не можа веднага да насочи мислите си по друго русло. Но постепенно го обзе чудесното съзнание, че всички пречки са премахнати и пред него вълшебно се разкриват нови възможности. Елен се е съгласила да се премести при баба си явно защото не може да се раздели с него. Това е нейният отговор на последната му молба: щом не иска да направи решителната стъпка, за която той настоява, поне се е съгласила на половинчата мярка. Той потъна в тези мисли с неволното облекчение на човек, който е бил готов на всякакъв риск и внезапно е усетил заплашителната сладост на безопасността.

— Как би могла да се върне… това е невъзможно! — възкликна той.

— Ах, приятелю, винаги съм знаела, че сте на нейна страна, затова ви повиках днес и когато очарователната ви жена предложи да дойде заедно с вас, й казах: „Не, душко, искам да се видя с Нюлънд и с никого не желая да споделям радостта от нашата среща.“ Защото, приятелю — тя отметна глава, доколкото й позволяваха многобройните брадички, и го погледна право в очите, — защото тепърва с вас ще влезем в бой. Роднините не искат тя да остане тук, ще кажат, че ме е придумала, защото съм болна и немощна бабичка. Не съм се съвзела дотолкова, че да ги разгромя един по един, и вие трябва да сторите това вместо мен.

— Аз?! — промърмори той.

— Вие. Защо не? — отсече тя, забола кръглите си очи в него. Те внезапно станаха остри като джобни ножчета. Ръката й изпърха от ръчката на креслото и се вкопчи в неговата с малките си бледи ноктенца, приличащи на птици. — Защо не?

Проницателният й поглед възвърна самообладанието на Арчър.

— О, те няма да се съобразяват с мен… твърде незначителен съм за тях.

— Но нали сте колега на Летърблър. Трябва да действате чрез Летърблър. Разбира се, ако нямате нищо против — настоя тя.

— О, скъпа моя, сигурен съм, че ще се справите с тях и без мен, но ако ви потрябва моята подкрепа, готов съм — увери я той.

— Тогава няма от какво да се плашим! — въздъхна мисис Мингът и като му се усмихна с цялото си старешко коварство, допълни, облегната на възглавниците: — Винаги съм знаела, че ще ни подкрепите, нали, когато разправят, че Елен била длъжна да се върне при мъжа си, никога не изтъкват вашето мнение.

Той леко се намръщи от ужасяващата й проницателност и за малко да попита: „А Мей, и нейното мнение ли не сочат?“, но навреме се отказа и вместо това попита:

— А госпожа Оленска? Кога ще мога да я видя?

Старицата прихна, примижа и изобрази някаква закачливост върху лицето си.

— Само не днес. Моля, не искайте всичко наведнъж. Госпожа Оленска я няма в къщи.

Щом забеляза разочарованието му, старицата продължи:

— Няма го, милото ми дете, отиде с моята карета при Реджина Бъфърт.

Замлъкна, очаквайки съобщението да направи съответното впечатление.

— Ето вече докъде ме е докарала. На втория ден от пристигането си сложи най-хубавата си шапка и без да й мигне окото, ми заяви, че отивала да навести Реджина Бъфърт.

„Не познавам такава. Коя е?“ — попитах я аз. „Вашата племенничка и много нещастна жена“ — отвърна тя. „Тя е съпруга на мошеник“ — рекох аз. „Но нали и аз също, а всичките ми роднини настояват да се върна при него“ — рече тя. Това ме сломи и я пуснах. И ето, един прекрасен ден ми заявява, че вали страхотен дъжд и не можело да се излезе навън, затова ме молела да й дам каретата. „За какво ти е?“ — попитах я, а тя ми отговори: „Да отида при братовчедката Бъфърт.“ При братовчедката! Тогава погледнах през прозореца и видях, че няма никакъв дъжд, но я разбрах и й позволих да вземе каретата… В края на краищата Реджина е смела жена, тя също, а най-много на този свят съм ценила мъжеството.

Арчър се наведе и целуна малката ръка, която все още бе върху неговата.

— Хайде, хайде! Бих искала да зная, младежо, коя ръка ви се струва, че целувате. Надявам се, че на вашата жена — като изпухтя присмехулно, рече старицата и когато той стана и се запъти към вратата, извика след него: — Поздравете я от мен, но, моля, не й казвайте нищо за нашия разговор.