Едит Уортън
Невинни години (12)

12.

Старомодният Ню Йорк вечеряше в седем и обичаят да се правят посещения след това, макар и подигран в кръга на Арчър, все пак се бе запазил. Когато младият мъж вървеше от Уевърли плейс по Пето авеню, тази обикновено оживена дълга улица бе съвсем празна, ако не се смятат няколкото карети, спрели пред къщата на Реджи Чийвърс (където даваха вечеря в тесен кръг в чест на херцога) и отделните фигури на увитите в дебели палта и шалове възрастни джентълмени, които влизаха във входовете на кафявите къщи и потъваха в осветените им вестибюли. Докато пресичаше Вашингтон скуеър, Арчър забеляза стария мистър Дю Лак, запътил се да навести братовчедите си Дегонет, а докато минаваше край ъгъла на Западната Десета улица, видя колегата си мистър Скипуътър — той явно бързаше на гости у госпожиците Лейнънг. Малко по-нататък на Пето авеню Бъфърт, появил се като тъмен силует на фона на ярко осветената врата на дома си, излезе, качи се в каретата си и се изгуби в неизвестна и твърде съмнителна посока. Тази вечер нямаше оперно представление, никой не даваше вечеря, така че разходката на Бъфърт безспорно беше тайнствена. Арчър мислено я свърза с малката къщурка на Лексингтън авеню, на чиито прозорци наскоро се бяха появили щори с панделки и сандъчета с цветя, а пред прясно боядисаната врата често можеше да се забележи чакащата господарката си жълта като канарче каляска на мис Фани Ринг.

Отвъд малката хлъзгава пирамида, представляваща света на мисис Арчър, се простираше слабо проучена местност, където живееха художници, музиканти и „хора на перото“. Тези безредно разпилени отломки от човечеството никога не проявяваха и най-малкото желание да заемат някакво място в обществения градеж. Въпреки странния си начин на живот, повечето от тях се смятаха за съвсем достойни хора, но предпочитаха да общуват помежду си. През годините на своя разцвет Медора Менсън бе уредила в дома си „литературен салон“, ала той бързо издъхна, защото литераторите инатливо не желаеха да го посещават.

Подобни опити се правеха и от други, а у семейство Бланкър, състоящо се от енергичната приказлива майка и три дебелички дъщери, поддържащи във всичко майка си, човек можеше да срещне Едуин Бът, Пати, Уилям Уинтър и Джордж Райнълд, новия актьор, който играеше в пиесите на Шекспир, редакторите на някои списания, а също и музикални и литературни критици.

Мисис Арчър и средата й малко се плашеха от тези личности. Те бяха необичайни, нестабилни, в живота и умовете им се таяха много незнайни неща. В кръга на Арчър изпитваха дълбоко уважение към литературата и изкуството, мисис Арчър неуморно бе повтаряла на децата си колко по-приятно и изтънчено би било обществото, ако в него се движат такива бележити хора като Уошингтън Ървинг, Фиц Грин Халък и автора на „Престъпния елф“. Най-видните писатели от онова поколение били джентълмени — съвсем неизвестните хора, които дошли вместо тях, може да са изпитвали чувства, присъщи на джентълмените, но произходът, външният им вид, прическите, близостта им до оперната и театралната сцена не давали възможност спрямо тях да се използват приетите мерки на стария Ню Йорк.

— Когато бях младо момиче — обясняваше мисис Арчър, — ние имахме представа за всички, които живееха от Батъри до Кенъл стрийт — собствени карети имаха само нашите познати. По онова време бе съвсем лесно да определиш какво място заема всеки в обществото, а сега нищо не може да се разбере и дори и не се опитвам.

Само старата Кетрин Менсън, напълно лишена от предразсъдъци, дори напротив, надарена с присъщото на парвенютата пренебрежение към нюансите, би могла да прехвърли мост над тази пропаст, но през живота си тя не бе прочела нито една книга, не бе погледнала нито една картина, а от музика се интересуваше само дотолкова, доколкото й напомняше за галапредставленията на Италианския театър през дните на бляскавите й победи в Тюйлери. Бъфърт, който не й отстъпваше по дързост, може би щеше да осъществи тази връзка, но разкошната му къща и лакеите му с копринени чорапи никак не спомагаха за по-непосредствената атмосфера. Нещо повече, той бе също толкова невеж, колкото и старата Мингът, затова смяташе, че „драскачите“ съществуват само за развлечение на богатите хора, и никой от тези среди нито веднъж не понечи да използва влиянието си, за да го разубеди.

Понеже положението беше такова откак се помнеше, Нюлънд Арчър го смяташе за неотделима част от световния ред. Беше му известно, че има страни, където се стремят да се запознаят с художниците, поетите, авторите на романи, с учените и дори с великите актьори не по-малко, отколкото с херцозите; често си бе представял атмосферата в общество, където хората се събират с единствената цел да чуят словото на Мериме (чиито „Писма до непознатата“ бяха една от настолните му книги), Текъри, Броунинг и Уилям Морис. Но в Ню Йорк подобно нещо бе просто немислимо и подобни мисли означаваха само загуба на равновесие. Арчър се познаваше с мнозина литератори, художници и музиканти, срещаше се с тях в клуб „Сенчъри“ или в малките музикални и театрални клубове, започнали да се появяват в града. Там му беше интересно с тях, докато у Бланкър, където те попадаха в обсадата на експанзивни, мърляво облечени жени, които ги оглеждаха безцеремонно, той скучаеше и дори сред най-увлекателен разговор с Нед Уинсет всеки път изпитваше чувството, че ако неговият свят е тесен и ограничен, техният ни най-малко не е по-обширен и че ще могат да се разширят и единият, и другият, когато нравите достигнат такова равнище, при което двата свята да се слеят.

Мислеше за това, като се мъчеше да си представи обществото, в което се бе движила, живяла и страдала графиня Оленска и може би бе вкусила тайни наслади. Спомни си с каква ирония му описваше недоволството на баба Мингът и на семейство Уелънд от нейния живот в „бохемския“ квартал, където живеят „драскачите“. Роднините й се притесняваха, разбира се, не толкова от опасностите, колкото от сиромашията, но тази подробност й се бе изплъзнала и й се струваше, че според тях светът на литературата може да я компрометира.

Тя самата ни най-малко не се страхуваше от подобно нещо и книгите, безредно разхвърляни в гостната й (където се смяташе за „неуместно“ да държиш книги), най-вече романи, разпалиха любопитството на Арчър с новите за него имена на автори като Пол Бурже, Хюисмънс и братя Гонкур. Докато размишляваше за това по пътя към дома й, още веднъж почувства, че по някакъв учудващ начин тя бе успяла да обърне наопаки представите му и че ако иска да й помогне при сегашните затруднения, трябва да проникне в подробностите на живота, толкова различен от всичко, познато му досега.

Настася с тайнствена усмивка разтвори вратата пред него. На стола в преддверието бе хвърлено палто от самури, сгъваем цилиндър от матова коприна със златни инициали „Дж. Б.“ на подплатата и бяло копринено шалче — все неща, които не оставяха сянка на съмнение, че принадлежат на Джулиъс Бъфърт.

Арчър се ядоса — толкова се ядоса, че му идеше да драсне няколко думи на визитната си картичка и да се махне, но сетне си спомни, че в бележката до госпожа Оленска от прекалена учтивост бе пропуснал да спомене, че иска да разговаря с нея насаме. И сега, след като е приела други, никой, освен него не бе виновен, затова младият мъж влезе в гостната с твърдото намерение да даде на Бъфърт да разбере, че е излишен, и да изчака заминаването му.

Банкерът бе застанал с гръб към каминната полица, покрита със старинен бродиран тишлайфер, върху който се кипреха медни канделабри с черковни свещи от жълтеникав восък. Изпъчил гърди, той бе пренесъл цялата си тежест върху единия крак, обут в грамадна лачена обувка. Когато Арчър влезе, Бъфърт с усмивка гледаше от горе на долу домакинята, седнала на дивана, поставен перпендикулярно на камината. Зад нея имаше маса, отрупана с цветя. На фона на орхидеи и азалии, които младежът безпогрешно разпозна като дарове от парниците на Бъфърт, госпожа Оленска бе седнала, облегната назад и подпряла глава на голата си до лакътя ръка.

Вечер дамите приемаха с „обикновени вечерни рокли“ — тесни копринени ризници, стегнати с корсети, с дантели около врата и тесни набрани ръкави, откриващи ръката точно толкова, колкото бе достатъчно, за да се види добре някоя етруска златна гривна или кадифена лентичка. Но госпожа Оленска, пренебрегвайки традицията, бе със свободна дълга рокля от червено кадифе с лъскава черна кожа, която закриваше шията й чак до брадичката и се спускаше до долния край на полата. Арчър си спомни видения по време на последното му пътуване до Париж портрет на новия живописец Карлюс Дюран (чиито картини бяха направили сензация в Салона), изобразяващ дама със смела, обгръщаща фигурата й рокля с пухкава кожа около врата. Кожата в добре отоплената гостна и закритата шия при разголените ръце навеждаха на мисли за нещо порочно и съблазнително, ала общото впечатление безспорно беше приятно.

— Велики боже, цели три дни в Скайтърклиф! — гръмогласно възкликна Бъфърт, когато Арчър влезе в стаята. — Не забравяйте да си вземете кожени дрехи и грейка.

— Защо? Нима къщата е толкова студена? — попита графинята, като подаваше лявата си ръка на Арчър и сякаш му намекваше, че очаква целувка.

— Не, обаче домакинята е студена — отвърна Бъфърт, като небрежно кимна на младия мъж.

— Но тя ми се стори толкова добра. Лично дойде да ме покани. Баба казва, че непременно трябва да отида.

— Баба ви може да казва каквото си иска. Но аз ви уверявам, че направо е скандално, че няма да дойдете на скромната вечеря със стриди, която се канех да дам по случай идването ви в неделя у Делмонако. Ще дойдат Кампанини, Скалчи и куп други крайно заети хора.

Тя премести изпълнения си със съмнения поглед от банкера върху Арчър.

— Колко примамливо! Откакто съм тук, след вечерта у мисис Стрейзърс не съм виждала никого от света на изкуството.

— За какво изкуство говорите? Познавам неколцина художници, много приятни хора, и ако желаете, мога да ви ги доведа — смело се намеси Арчър.

— Художници ли? Нима в Ню Йорк има художници? — попита Бъфърт с такъв тон, който трябваше да бъде разбран като намек, че той не купува картините на тези художници и значи те просто не съществуват; госпожа Оленска с тъжната си усмивка се обърна към Арчър:

— Би било чудесно. Обаче имах предвид драматични актьори, певци и музиканти. Мъжът ми винаги ги канеше у дома.

Тя произнесе думите „мъжът ми“ с такъв тон, сякаш те не предизвикваха зловещи асоциации у нея, а напротив, едва ли не въздишки на съжаление за изгубените радости на брачния живот. Арчър я погледна напълно объркан, учуден от умението й да се преструва, а може би от безразличието, което й даваше възможност с такава лекота да засяга миналото в минута, когато бе готова да заложи доброто си име на карта, само и само да приключи завинаги с него.

— Сигурна съм, че imprévu^[1] само увеличава удоволствието — продължи тя, като се обръщаше към двамата.

— Вероятно е голяма грешка всеки ден да се срещаш с едни и същи хора.

— Това най-малкото е дяволски скучно. Ню Йорк издъхва от скука — промърмори Бъфърт, — а когато се опитвам да ви развеселя, вие ме подвеждате. Надявам се все пак да промените намерението си. Неделята е последният шанс да видим Кампанини, следващата седмица той заминава за Балтимър и Филаделфия, а аз съм запазил сепаре с роял „Стейнуей“ и те цяла вечер ще пеят за мен.

— Колко хубаво! Може ли да помисля и да ви пиша утре сутринта?

Тя изрече това много учтиво, но в гласа й се почувства все пак лек намек, че очаква той да си тръгне. Бъфърт очевидно долови това, но не бе свикнал да го отпращат, не се помръдна от мястото си и като свъси упорито вежди, продължи да я гледа.

— Защо не сега?

— Въпросът е твърде сериозен, за да го решавам в тези късни часове.

— Нима са късни?

Тя студено пресрещна погледа му.

— Да, защото трябва да поговоря по работа с мистър Арчър.

— Така ли? — възкликна Бъфърт и като не долови извинение в тона й, повдигна леко рамене, с присъщата си самоувереност взе ръката на графинята, вдигна я до устните си с привично движение и извика от прага: — Вижте какво, Нюлънд, ако успеете да убедите графинята да остане в града, естествено чувствайте се поканен и вие. — После бавно и тежко излезе от стаята.

За миг на Арчър му се стори, че мистър Летърблър е предупредил графинята за идването му, но следващите й думи прозвучаха толкова изненадващо, че гои веднага се отказа от тази мисъл.

— Значи познавате художници? Движите се в тяхна среда? — попита тя, като го загледа любопитно.

— О, не. Едва ли тук, в Ню Йорк, съществува някаква артистична среда; по-скоро можем да говорим за тънък повърхностен слой.

— Но вие се интересувате от изкуство?

— Много. Когато съм в Париж или Лондон, никога не пропускам нито една изложба. Мъча се да изоставам от времето.

Тя насочи поглед към връхчето на атлазената си обувка, подаващо се изпод дългата й пола.

— И аз много се интересувах от такива неща, животът ми беше изпълнен с тях. Но сега се мъча да ги забравя.

— Да ги забравите ли?

— Да. Искам да отхвърля целия си предишен живот и да стана като всички останали тук.

Арчър се изчерви.

— Никога няма да станете като всички останали.

Тя леко вдигна правите си вежди.

— Ах, не говорете така! Само да знаехте колко ми е мъчно, че толкова се различавам от другите!

Лицето й стана мрачно като трагична маска. Тя се наведе напред, обгърна колене с тънките си ръце и като извърна лице, насочи погледа си към невидимата тъмна далнина.

— Искам да се отърва от тези неща — повтори тя.

Той помълча и се окашля.

— Зная. Мистър Летърблър ми каза.

— Наистина ли?

— Тъкмо затова дойдох. Той ме помоли… Вижте, аз съм във фирмата…

Тя го погледна учудено. Сетне очите й грейнаха.

— Нима искате да кажете, че можете да ми помогнете? Че мога да говоря с вас, а не с мистър Летърблър? О, колко ще е по-леко!

Думите й трогнаха Арчър. Той разбра, че бе казала на Бъфърт за деловата им среща, за да се отърве от него. Да накараш Бъфърт да отстъпи, само по себе си бе доста сериозна победа, затова задоволството го направи по-уверен.

— Дошъл съм, за да поговорим за тези неща — повтори той.

Тя остана мълчалива, все така подпряла главата си с ръка, отпусната върху облегалката на дивана. Лицето й изглеждаше бледо и угаснало, сякаш яркият цвят на роклята бе погълнал всичките му багри. Внезапно на Арчър се стори, че е нещастна и дори жалка.

„Сега се приближаваме към жестоките факти“ — помисли си той и почувства, че го обзема същото инстинктивно отвращение, което винаги бе укорявал у майка си и нейните връстници. Колко рядко му се бе случвало да се сблъска с необичайна ситуация! Дори не знаеше с какви думи да разговаря с нея, защото на пръв поглед тези думи принадлежаха на художествената литература и на сцената. Това, което сега щеше да се случи, го караше да се чувства неудобно и да се смущава като момче.

След кратко мълчание госпожа Оленска неочаквано изригна страстна тирада:

— Искам да съм свободна, искам да залича цялото минало!

— Разбирам ви.

Лицето й се смекчи.

— Значи ще ми помогнете?

— Преди всичко — колебливо подхвана той — трябва да узная малко повече подробности…

Тя сякаш се учуди.

— Но нали вече знаете за мъжа ми… за живота ми с него?

Той кимна утвърдително.

— Тогава… тогава за какво да говорим още? Нима в нашата страна са допустими такива неща? Аз съм протестантка, църквата ни в такива случаи не забранява развода.

— Разбира се, че не.

Двамата отново се умълчаха и Арчър мислено видя как между тях възниква отвратително ухиленият призрак на граф Оленски. Писмото му, голямо само половин страница, бе тъкмо това, което в разговора си с мистър Летърблър той бе нарекъл твърде неопределено обвинение на злобен мръсник. Ами ако в него се съдържа поне частица истина? Само съпругата на графа можеше да отговори на този въпрос.

— Прегледах документите, които сте предали на мистър Летърблър — изрече той най-сетне.

— Възможно ли е човек да си представи нещо по-отвратително?

— Не.

Тя леко промени позата си и закри очи с ръка.

— Разбира се, вие знаете — продължи Арчър, — че ако вашият мъж пожелае да предяви насрещен иск… както се заканва…

— Какво ще се случи?

— Може да каже нещо… нещо непр… нежелателно за вас… да го каже публично, така че то да предизвика коментари и да ви навреди, дори при условие…

— При какво условие?

— Искам да кажа, дори при условие, че е напълно безпочвено.

Тя потъна в продължително мълчание, толкова дълго, че като отмести поглед от засенченото й лице, той имаше достатъчно време да затвърди в паметта си формата на другата й ръка — тази, която бе върху коленете й, както и подробно да изследва трите пръстена на безименния пръст и на кутрето, от които нито един не беше венчален.

— Каква вреда могат да ми причинят подобни обвинения тук, дори и да ги произнесе публично?

От устните на Арчър бяха готови да излетят думите: „Горкото ми момиче, доста по-голяма от всякъде другаде!“, но вместо това, с глас, който дори в собствените му уши прозвуча като гласа на мистър Летърблър, отвърна:

— В сравнение със света, в който сте живели, нюйоркското общество се състои от шепа хора. И въпреки че не личи, то се управлява от неколцина с твърде… как да се изразя… с твърде старомодни представи.

Тя не отговори и той продължи:

— Представите ни за брака и развода са крайно старомодни. Законодателството ни одобрява развода, обичаите ни — не.

— При никакви условия ли?

— Хм… във всеки случай, ако жената — дори да е оскърбена, дори да е безупречна — може да предизвика и най-малкото подозрение, ако поне в някоя дреболия е нарушила условностите и по този начин е дала повод за… за инсинуации…

Тя сведе глава още по-ниско и той отново с пламенна надежда зачака поне да избухне гневно, да възкликне възмутено. Но не последва нито едното, нито другото.

До нея тихичко тиктакаше малко пътно часовниче, сетне една горяща цепеница се разцепи на две и лумна в рой искри. Цялата притихнала и смълчана, стаята сякаш чакаше заедно с Арчър.

— Да — прошепна най-сетне госпожа Оленска, — същото казват и моите роднини.

Той леко се намръщи.

— Съвсем естествено…

— Нашите общи роднини — поправи се тя и Арчър се изчерви. — Нали скоро ще ми станете братовчед — меко допълни тя.

— Надявам се.

— Значи споделяте тяхното мнение?

Вместо отговор той стана, закрачи из стаята, впери невиждащ поглед в една от картините, окачени на червеното платно, и нерешително се върна при графинята. Как би могъл да й каже: „Да, ако намеците на мъжа ви имат причина или ако не можете да ги оборите.“

— Кажете искрено… — неочаквано изрече тя, като забеляза, че се кани да заговори.

Той погледна огъня.

— Напълно съм искрен. Какво според вас би могло да компенсира вредата, която ще ви причинят долните клевети?

— Свободата! Нима тя не заслужава?

В тази минута му мина през ума, че обвинението в писмото е основателно и че тя разчита да се омъжи за съучастника на своя грях. Как да й обясни, че ако наистина си прави такива сметки, законите на държавата ги забраняват категорично? Дори сянката от съмнение, че разчита на подобно нещо, предизвика у него яд и неприязнено чувство към нея.

— Нали и без това сте свободна като вятъра — възрази той. — Кой би посмял да ви причини злина? Мистър Летърблър каза, че финансовият въпрос е решен…

— Да, да — безучастно потвърди тя.

— Защо тогава ще си навличате безкрайни неприятности и страдания? Помислете за вестниците, те са толкова долнопробни! Глупаво е, тесногръдо е, но кой би могъл да промени обществото!

— Никой — съгласи се тя, но гласът й прозвуча толкова слабо и тъжно, че той изведнъж се засрами от жестоките си мисли.

— В такива случаи винаги принасят личността в жертва на тъй наречената обществена полза, хората се хващат за всяка условност, която запазва семейството и брани интересите на децата, ако ги има — избъбри той в скороговорка, трупайки изтъркани фрази и силейки се да прикрие с тях грозната действителност, която мълчанието й сякаш разголваше. Понеже тя не искаше или не можеше да произнесе единствената дума, която би разредила атмосферата, той се мъчеше да я отклони от мисълта, че иска да проникне в тайната й. По-добре предпазливо да се плъзга по повърхността в стила на стария Ню Йорк, отколкото неволно да отвори раната й, която не е в състояние да излекува.

— Разбирате, че съм длъжен да разкрия пред вас тези неща в светлината, в която ги виждат всички, които ви обичат предано: семейство Мингът, Уелънд, Ван дер Лайден, всички ваши приятели и роднини. Няма да е честно, ако не ви обясня как се преценяват неща от този род. — Настояваше, почти я умоляваше, на всяка цена се мъчеше да прехвърли мост през зейналото мълчание.

— Да, нямаше да е честно — бавно промълви тя.

Въглените в камината се замрежиха от сива пепел, една от лампите изхлипа и привлече вниманието им. Госпожа Оленска стана, намали фитила, върна се при камината и остана права.

Позата й явно означаваше, че няма за какво повече да говорят, и Арчър също стана.

— Добре, ще постъпя така, както желаете — задъхано произнесе тя.

Кръвта се устреми към лицето на младия мъж. Слисан от внезапната капитулация на събеседничката си, той притеснено хвана ръцете й.

— Много… много бих искал да ви помогна — рече той.

— И без това вече ми помогнахте. Лека нощ, мили братовчеде.

Наведе се, докосна с устни ръцете й, безжизнени и студени. Тя ги дръпна, а той се обърна към вратата, излезе в преддверието, на мъждивата светлина на газовата лампа намери палтото си и се озова сред зимната нощ, изпълнен с думи, които не бе посмял да произнесе.