Едит Уортън
Невинни години (24)

24.

Те се хранеха полека и спокойно, като понякога прекъсваха устремния поток на разговора. Когато притеснението се разпръсна, се намериха многобройни теми за разговор, но този разговор понякога се превръщаше само в експеримент към дългите мълчаливи диалози. Арчър не говореше за себе си — не умишлено, а просто защото не искаше да пропусне нито една дума от разказа й, — а тя, подпряла брадичка върху отпуснатите си на масата ръце, му разправяше за тази година и половина, изминала от последната им среща.

Дотегнало й тъй нареченото „общество“. Ню Йорк бил просто снизходителен, бил просто потискащо гостоприемен, тя никога нямало да забрави колко радушно я посрещнал, но увлечението от новите условия бързо се сменило със съзнанието, че тя, както се изрази, е „съвсем друга“, затова не й е необходимо това, което е нужно на Ню Йорк. Тогава решила да си опита късмета във Вашингтон, където разнообразието от хора и мнения е доста по-голямо. И изобщо, вероятно би трябвало да се настани във Вашингтон и да вземе при себе си горката Медора, която е изчерпила търпението на останалите роднини тъкмо в момента, когато най-много се нуждае от грижи и от защита от опасни брачни посегателства.

— Ами доктор Карвър? Не се ли опасявате от него? Чува се, че и той живеел у семейство Бланкър?

— О, тази опасност отмина — усмихна се тя. — Доктор Карвър е много умен човек. Той търси богата съпруга, която да финансира начинанията му, а Медора просто му служи за реклама като негова привърженичка.

— Привърженичка ли? На какво?

— На всевъзможните му нови и безумни социални реформи. Но според мен те са по-интересни от сляпото подражаване на традициите — на чуждите традиции, — което наблюдавам сред нашите приятели. Заслужаваше ли си Америка да бъде открита, само за да бъде превърната в точно копие на друга страна? — Тя го погледна усмихната през масата. — Как мислите, би ли се нагърбил Христофор Колумб с толкова трудна задача, само за да отиде на опера със семейство Сейфридж Мери?

Арчър се изчерви.

— Ами Бъфърт… И на него ли говорите така? — поривисто попита той.

— Отдавна не съм го виждала. Но преди съм му говорила така и той ме е разбирал.

— Ех, винаги съм твърдял именно това — ние не ви харесваме. А Бъфърт ви допада, защото е толкова различен от нас. — Арчър огледа празното сепаре, пустинният бряг и безупречно белите селски къщурки, проточили се в равна редичка покрай брега. — Ние сме непоносимо скучни. Лишени сме от характер, от разнообразие, от багри. Не разбирам защо не се върнете в Европа!

Очите й потъмняха, той зачака ядосано да му отговори. Но тя остана безмълвна, сякаш обмисляше забележката му, и той започна да се опасява да не му отвърне, че и тя самата не разбира защо.

Най-сетне тя изрече:

— Струва ми се, заради вас.

Едва ли можеше да се направи признание по-равнодушно или с тон, който по-малко да ласкае самолюбието на този, за когото се отнасяше. Арчър се изчерви до корените на косата, не посмя нито да се помръдне, нито да заговори. Думите й като че бяха някаква рядка пеперуда, която при най-малкото движение ще трепне и ще отлети, но ако не я безпокоят, ще събере около себе си цяло ято.

— Във всеки случай — продължи тя — именно вие ми помогнахте да забележа под тази скука нещо толкова изтънчено, възвишено и прекрасно, че много неща, които особено високо ценях в другия живот, в сравнение с това ми изглеждат евтини и нищожни. Не зная как най-добре да се изразя — каза тя, угрижено сбърчила чело, — но имам чувството, че никога досега не съм разбирала с каква жестокост, низост и безчестие се налага понякога да заплащаме най-изисканите наслади.

„Изисканите наслади, о, те си заслужават!“ — за малко да възкликне Арчър, но безмълвната молба в очите й му попречи да заговори.

— Искам да бъда напълно честна с вас и със себе си — продължи тя. — Винаги се бях надявала, че рано или късно ще имам възможността да ви кажа колко ми помогнахте, какво направихте от мен…

Арчър я загледа изпод вежди и накрая, като се разсмя, прекъсна думите й:

— А имате ли представа какво вие сторихте от мен?

— От вас ли? — попита тя, пребледнявайки.

— Да. Защото аз съм ваше произведение в доста по-голяма степен, отколкото вие мое. Аз съм човек, който се е оженил за една жена, понеже така му е заповядала друга.

Бледото й лице за миг се обля в руменина.

— Аз си мислех… бяхте ми обещали… Не бива днес да ми говорите за това…

— Съвсем по женски! Нито една от вас не е способна да погледне горчивата истина в очите!

— Нима това е горчива истина за Мей? — тихо промълви тя.

Застанал до прозореца, той забарабани с пръсти по стъклото и с всяка своя клетка усети пронизващата нежност, с която тя произнесе името на братовчедка си.

— Винаги трябва да помним, че са важни не думите, а постъпките. Нима вие не ми дадохте пример?

— Пример ли? — машинално попита той, без все още да сваля безучастен поглед от морето.

— А ако не е така — продължи тя, като с мъчително упорство продължи да развива мисълта си, — ако не си е заслужавало да се отказваме от всичко, за да избавим другите от разочарование и мъка, тогава всичко, заради което се върнах в къщи, всичко, в сравнение с което животът ми изглеждаше толкова празен и оскъден, защото там никой не мисли за това, значи всичко това е фалш и химера…

Той се обърна, без да помръдне.

— И в такъв случай нищо не ще ви попречи да се върнете? — завърши той вместо нея.

— О, нима наистина нищо?

Тя в пълно отчаяние впери поглед в него.

— Не, ако сте пожертвали всичко в името на моето семейно щастие, то едва ли ще ви удържи тук! — кипнал, извън себе си изкрещя той и тъй като тя не отговори нищо, продължи: — За какво е всичко това? Благодарение на вас за пръв път през живота си можах поне с едно око да зърна истинския живот, но вие веднага ми заповядахте и занапред да се задоволявам с фалша. Свръх човешките сили е да се търпи такова нещо… това е.

— О, не говорете така, нали аз го търпя! — изтръгна се от нея и очите й се напълниха със сълзи.

Тя отпусна ръце на масата и сякаш забравила за всичко, откри лице пред погледа му като в минута на смъртна опасност. То я издаваше така, сякаш пред него бе цялото й същество, цялата й душа. Арчър остана безмълвен, потресен от това, което то му бе казало.

— Как, и вие ли? И вие също? През цялото време?

Отговор бяха само сълзи, които изпълниха очите й и бавно се стекоха по бузите.

Почти половината сепаре все още ги отделяше един от друг, и нито един от тях не направи дори и най-малкото движение. Арчър бе някак странно равнодушен към физическото й присъствие, дори едва ли би го забелязал, ако ръката й, която тя отпусна върху масата, не бе привлякла погледа му както през деня, когато в малката къща на 23-а улица не бе свалял очи от ръцете й, за да не я гледа в лицето. Сега въображението му се мяташе около тази ръка като около водовъртеж, но все още не бе направил опит да се приближи. Познаваше любовта, която се храни с милувки, но тази страст го бе поразила до мозъка на костите и бе ясно, че няма да може да я задоволи лесно и безгрижно. Плашеше се само от едно — да не стори нещо, което да заличи звука и значението на думите й, мислеше само за едно — сега вече никога не ще бъде напълно самотен.

Но още през следващия миг го обзе чувство на безизходица и невъзвратима загуба. Ето ги двамата тук — толкова близко, толкова сигурно скрити от чужди погледи — и въпреки това всеки е толкова здраво прикован към самотната си участ, все едно че целият свят се е прострял между тях.

— Защо е това, щом ще се върнете обратно? — възкликна той, а зад думите му звучеше безнадеждният вик: „Как бих могъл да ви удържа?“

Тя седеше неподвижно, свела поглед.

— О… Засега няма да се връщам!

— Засега ли? Значи по-късно, и вече сте определили кога?

В отговор тя вдигна ясния си поглед към него.

— Обещавам ви, няма да замина дотогава, докато вие се държите. Дотогава, докогато ще можем да се гледаме право в очите, така, както сега.

Той се стовари на стола. Отговорът й значеше: „Ако помръднете дори пръст, ще ме прогоните обратно — обратно при всички мръсотии, които са ви известни, и при всички изкушения, за които само можете да се досещате.“ Разбра я толкова ясно, все едно че го бе изразила с думи, и тази мисъл го удържа на масата трогнат, в благоговейно покорство.

— Какъв ще е този ваш живот! — простена той.

— О, нищо страшно — докато този живот е част от вашия!

— А моят — част от вашия?

Тя кимна утвърдително.

— Само толкова — и за двама ни?

— Но нали и без това си е така — нима греша?

При тези думи той скочи, забравил всичко на света, освен омайното й лице. Тя също стана — не за да тръгне към него или за да бяга, а се изправи спокойно, сякаш най-мъчното вече бе отминало и сега й оставаше само да чака толкова спокойно, че когато той се приближи, протегнатите й ръце не го отблъснаха, а напротив — поведоха го. Щом улови ръцете му, тя меко го отстрани на разстояние, от което далечното й лице му каза останалото.

Стояха така много дълго или може би миг, но напълно достатъчно, за да може мълчанието й да предаде докрай това, което би искала да му каже, а той разбра, че само едно е важно. Той не бива да предприема никаква стъпка, която да превърне тази среща в последна, а да й повери бъдещето и да я моли само да не го изпуска от ръцете си.

— О, вие не бива да бъдете нещастен — промълви тя с пресекващ глас, като отдръпна ръцете си.

— Нали няма да се върнете, няма да се върнете там? — примоли се той, сякаш това бе единственото, което не би понесъл.

— Не, няма да се върна — отвърна тя, отдалечи се, отвори вратата и мина в общата трапезария.

Гласовитите учители си събираха багажа, готвеха се да се втурнат към пристанището. Пред тях на кея бе спрял бял параход, а над слънчевия залив като ивица мараня неясно трептеше Бостън.