Едит Уортън
Невинни години (13)

13.

Театърът на Уолък бе препълнен. Даваха „Шогрен“ на Дион Бусик. Главната роля се изпълняваше от автора, ролите на любовниците — от Хари Монтегю и Ада Диас. Известността на великолепната английска трупа бе достигнала апогея си и „Шогрен“ винаги събираше пълна зала. Последният балкон бе във възторг, партерът и ложите леко се подсмиваха на пошлите сантименталности и на ситуациите, целящи евтин ефект, но се наслаждаваха не по-малко от последния балкон.

От долу до горе най-силно театърът бе увлечен от сцената, в която Монтегю след тъжното, почти едносрично прощаване с мис Диас й казва „довиждане“ и си отива. Актрисата, загледана право в огъня на камината, бе със сива кашмирена рокля без модните панделки и украшения, която обгръщаше високата й фигура и се спускаше на дълги дипли. Около шията й бе вързана черна кадифена лентичка, а краищата й се спускаха на гърба.

Когато любовникът тръгна към изхода, тя положи ръце върху полицата на камината и отпусна глава върху тях. На прага той се обърна, за да я погледне още веднъж, промъкна се обратно, вдигна краищата на лентата, целуна ги и толкова тихо излезе, че тя не усети нищо и дори не промени позата си. След това безмълвно сбогуване завесата падаше.

Нюлънд Арчър винаги ходеше на „Шогрен“ тъкмо заради тази сцена. Смяташе, че последното сбогом на Монтегю и Ада Диас по нищо не отстъпва на изиграното от Кроазе и Бресан, което бе видял в Париж, или на Мейдж Робъртсън и Кендъл в Лондон; сдържаността и мълчаливата им мъка го трогваше по-дълбоко от най-бесните сценични излияния.

Тази вечер сцената бе придобила особена острота, като му напомни — с какво, и той не знаеше — раздялата му с госпожа Оленска след откровения им разговор преди седмица.

Да се намери нещо общо между тези две сцени бе също толкова трудно, колкото и да се долови прилика във външността на участниците в тях. Нюлънд Арчър изобщо не можеше да претендира за романтичната хубост на младия английски актьор, а мис Диас бе едра червенокоса жена с монументална снага, бледата й, забавно грозна физиономия никак не напомняше за изразителните черги на Елен Оленска. Освен това Арчър и госпожа Оленска по никакъв начин не бяха сбогуващи се в сърцераздирателно мълчание любовници, а само адвокат и клиентка, разделили се след разговор, оставил у адвоката отвратително впечатление за работите на клиентката. Каква бе тогава приликата, накарала сърцето на младия мъж да забие отчаяно при спомена за последния им разговор? Очевидно с присъщата за госпожа Оленска загадъчна способност да открива трагични, разтърсващи душата възможности, стаени някъде отвъд пределите на делничния живот. Не му бе казала нито една дума, която да създаде такова впечатление за нея; това качество по-скоро бе част от натурата й, отражение на нейното тайнствено и загадъчно минало или на нещо драматично, емоционално и необичайно, скрито в самата нея. Арчър винаги бе склонен да приеме, че случайността и условията играят твърде незначителна роля в живота на хората в сравнение с вроденото предразположение към един или друг вариант на събитията. Още от пръв поглед бе почувствал подобно предразположение у госпожа Оленска. Спокойна, почти пасивна, тя му се стори именно такава жена, с която непременно трябва да стават всевъзможни събития, колкото и да ги избягва, колкото и да се мъчи да ги предотврати. Явно живееше в атмосфера, толкова наситена с драматични перипетии, че собствена й склонност да ги предизвиква просто бе останала незабелязана.

Странната й неспособност да се учудва му бе вдъхнала увереността, че са я измъкнали направо от водовъртежа, това, което тя приемаше като естествено, му даде възможност правилно да оцени другото, против което въставаше.

Арчър си бе тръгнал напълно сигурен, че обвинението на графа е съвсем основателно. Тайнственото лице, фигурирало в миналото на жена му като „секретар“, едва ли е останало невъзнаградено заради участието му в нейното бягство. Животът, от който е бягала, е бил непоносим, невъзможен за описване, недостижим дори за фантазията. Тя е била млада, наплашена, изпаднала в отчаяние — не е ли естествено да предположим, че ще се отблагодари на спасителя си? За съжаление от гледна точка на закона и обществото тази благодарност я смъкваше до равнището на отвратителния й съпруг. Това, което се искаше от Арчър, бе да й обясни положението, както и да й даде да разбере, че простодушният и доброжелателен Ню Йорк, на чието великодушие явно е разчитала, е тъкмо мястото, където най-малко може да очаква търпимост.

Непоносимо тежко му бе да й обясни това и да види колко покорно ще се примири тя. Чувстваше, че към нея го влече неясно чувство на състрадание и тревога, сякаш, признала мълчаливо грешката си, тя се бе озовала в неговата власт, унижена, но мила на сърцето му. Драго му беше, че тайната й се бе разкрила пред него, а не пред студения изпитателен поглед на Летърблър или пред изплашените очи на роднините й. Веднага се нагърби с мисията да убеди и него, и тях, че тя се е отказала от мисълта за развод, че е решила така, понеже ясно разбира безполезността на това начинание, и те всички с чувство на безкрайно облекчение отместиха очи от „неприятностите“, от които ги бе избавила.

— Не се съмнявах, че Нюлънд ще успее да постигне това — гордо бе заявила мисис Уелънд за бъдещия си зет, а старата мисис Мингът го покани на разговор на четири очи, похвали го заради ума му и рече ядосано:

— Ей, че глупости! Толкова пъти й обяснявах, че е безсмислено да се представя за стара мома на име Елен Мингът, щом има щастието да е омъжена дама и графиня!

Всичко това толкова живо възкреси в паметта на младежа последния му разговор с госпожа Оленска, че когато завесата се спусна след сбогуването на актьорите, очите му се напълниха със сълзи и той стана с намерението да си върви.

На излизане се обърна и видя, че дамата, за която бе мислил току-що, седи в ложата със семейство Бъфърт, Лоурънс Лефъртс и още двама или трима мъже. От онази вечер не бе разговарял нито веднъж с нея, а когато имаше и други хора, се стремеше да не остават на четири очи, но сега погледите им се срещнаха и тъй като мисис Бъфърт също го позна и с морен жест го покани в ложата си, бе принуден да отиде.

Бъфърт и Лефъртс го пуснаха да мине напред и след като размени няколко думи с мисис Бъфърт, която винаги предпочиташе да бъде прекрасна и да мълчи, Арчър седна зад госпожа Оленска. Мъжете бяха излезли, но тук бе мистър Сайлъртън Джексън, който с тайнствен шепот разказваше на мисис Бъфърт за приема през последната неделя у мисис Лемюъл Стрейзърс (където се чуваше, че имало танци). Възползвайки се от подробния му разказ, увлякъл мисис Бъфърт с ослепителната й усмивка и с така наклонената глава, че от партера да се вижда профилът й, госпожа Оленска се обърна към Арчър и като хвърли поглед към сцената, тихо попита:

— Как мислите, дали утре сутринта ще й прати букет жълти рози?

Арчър се изчерви и сърцето му трепна от изненада. Само два пъти бе навестявал госпожа Оленска и двата пъти й бе пращал кутия жълти рози, но и двата пъти без визитната си картичка. Преди не бе споменавала за цветята и той си въобразяваше, че не знае от кого са. Това, че си бе спомнила сега за подаръка и го бе свързала с трогателната раздяла на сцената, го изпълни с приятно вълнение.

— И аз си мислех за същото… исках да си отида още сега, за да отнеса тази картина със себе си — обади се той.

За негово учудване лицето й пламна в тъмна руменина. Тя сведе очи към седефения бинокъл, хванала го в облечената си с ръкавица ръка, и след малка пауза попита:

— С какво се занимавате, докато Мей я няма?

— С работа — отвърна той, неприятно изненадан от този въпрос.

По отдавна възникнал навик семейство Уелънд още миналата седмица бяха заминали за Сейнт Огъстин, където заради легендарния бронхит на мистър Уелънд винаги прекарваха края на зимата. Мистър Уелънд, добродушен мълчалив човек, нямаше никакви мнения, но за сметка на това притежаваше куп навици. Един от тези навици, на които никой не смееше да противоречи, бе, че жена му и дъщеря му са длъжни винаги да го придружават в ежегодните му пътувания на юг. Целостта на семейното му огнище бе задължително условие за душевното му равновесие и ако мисис Уелънд не бе неотделимо до него, нямаше да знае къде са четките му за коса и как да се сдобие с пощенски марки.

Всички членове на семейството се обожаваха взаимно, ала център на обожанието им бе мистър Уелънд, затова нито мисис Уелънд, нито Мей биха помислили дори за миг да го пуснат сам в Сейнт Огъстин, а двамата му сина, и двамата юристи, не можеха през зимата да напускат Ню Йорк, затова винаги го навестяваха на Великден и се връщаха заедно с него.

Въпросът дали Мей трябва да придружи баща си, изобщо не подлежеше на обсъждане. Авторитетът на домашния лекар на Мингът до голяма степен се крепеше върху пневмонията, от която мистър Уелънд никога не бе боледувал, затова той категорично настояваше за тези пътувания до Сейнт Огъстин. Отначало смятаха да отложат разгласяването на годежа, докато се върнат от Флорида, но фактът, че разгласата бе извършена по-рано, по никакъв начин не можеше да повлияе върху плановете на мистър Уелънд. Арчър на драго сърце би се присъединил към пътешествениците и би се пекъл няколко седмици на слънце, би карал лодка с годеницата си, но и той бе оплетен от условности и обичаи. Ако въпреки твърде леките си служебни задължения би намислил да поиска отпуск посред зима, целият клан Мингът би го обявил за лекомислен, затова прие покорно заминаването на Мей; както вече беше почнал да разбира, примирението бе едно от основните качества на семейния живот.

Почувства, че госпожа Оленска го гледа изпод сведените си клепачи.

— Постъпих както пожелахте… както ме посъветвахте — напрегнато произнесе тя.

— А… много се радвам — отвърна той, смутен, че бе заговорила на тази тема в толкова неподходящ момент.

— Разбирам… че бяхте прав — леко задъхана, продължи тя, — но животът понякога е толкова мъчителен… толкова заплетен…

— Да, действително е така.

— Затова исках да ви кажа, че наистина бяхте прав и че съм ви много благодарна — завърши тя и бързо вдигна бинокъла до очите си, когато вратата се отвори и се чу гръмовитият глас на Бъфърт.

Арчър стана и излезе от ложата и от театъра.

Тъкмо днес бе получил писмо от Мей Уелънд, в което тя с присъщата си прямота го молеше в нейно отсъствие „да бъде внимателен към Елен“.

„Тя толкова добре се отнася към вас, толкова ви се възхищава и да ви кажа, макар че не демонстрира това, все още е много самотна и нещастна. Според мен баба не я разбира, чичо Лауъл Мингът също; струва им се, че тя е в много по-голяма степен светска дама и че много повече обича да излиза, а всъщност не е така. А аз забелязвам, че Ню Йорк може би й се вижда скучен, макар че роднините мислят друго. Според мен е свикнала с много неща, които тук няма — с хубава музика, с изложби, с прочути личности, — художници, писатели и други умни хора, на каквито вие се възхищавате. Баба все не може да разбере, че се нуждае не само от официални вечери и хубави дрехи, а аз зная, че сте почти единственият човек в целия Ню Йорк, който може да разговаря за неща, представляващи интерес за нея.“

Милата Мей! Колко го трогна това писмо! Но той нямаше намерение да изпълнява молбата й — първо, бе твърде зает, освен това като годеник никак не би искал твърде често да се проявява като покровител на госпожа Оленска. Смяташе, че тя би могла да се брани и сама доста по-добре, отколкото си представяше простодушната Мей. Бъфърт бе в нейните нозе; над нея като ангел пазител се рееше мистър Ван дер Лайден, а в далечината други ловци на благосклонността й само дебнеха удобен случай (сред тях и Лоурънс Лефъртс). Но всеки път, когато разговаряше с нея или просто я срещаше, чувстваше, че наивността на Мей наистина граничи с ясновидство. Елен Оленска действително бе самотна и нещастна.