Сандра Канфийлд
Забранена страст (9)

Девета глава

Още в мига, когато зърна Слоун на плажа, Ана си помисли колко глупави са били опасенията й. Приятелството не се нуждаеше от оправдания. То бе просто и чисто — като въздуха, водата и лумналия огън. Но дори и да бе така, както при всички подобни взаимоотношения, то трябваше да се гради стъпка по стъпка. Освен това трябваше да се гради тайно, защото независимо че Ана бе убедена в невинността му, не бе толкова наивна да смята, че и всички останали ще споделят тази й увереност. Особено пък в такова малко градче, като Кукс Бей.

Когато Слоун забеляза Ана, вдигна ръка да й помаха за поздрав и тя отвърна на жеста му. След това той продължи да подхвърля къшеи хляб на ненаситната орда чайки. Пак носеше сивкавите си очила, макар че в небето се събираха облаци. През нощта бе валяло — силно, яростно, под акомпанимента на зъл вятър, който бе разбунил морето и го бе превърнал във врящ котел. А когато вятърът най-сетне стихна, остави зад себе си купчини отломки — изхвърлено на брега голямо дърво, кол от близкото мостче, изобилие от раковини, змиевидни листа водорасли, парчета корали. Заплахата отново да завали бе скрита в хладните пориви на ожесточаващия се вятър, в солената тръпчивост на въздуха, който се носеше над умореното море.

Слоун се боеше, че времето ще накара Ана да си остане вкъщи. И Ана се боеше от същото, боеше се и да не би Кари да я попита защо ще излиза, след като дъждът изглеждаше неминуем. Кари обаче не я бе попитала. Просто й бе напомнила практично да си вземе непромокаемо яке.

Прехвърляйки дрехата от една ръка в друга, Ана го поздрави така, сякаш го бе познавала цял живот:

— Здрасти!

— Здрасти! — отвърна Слоун със същата фамилиарност.

Ана поспря надалеч, не искаше да разпръсне чайките, които лапаха къшеите хляб, подхвърляни от Слоун. Пернато море от сиво и бяло се издигаше и пикираше, досущ като вълна около него. Полека, досущ като властелин, крачещ сред своите поданици, Слоун излезе из ятото и се запъти към Ана, а няколко чайки изплашено изпърхаха и излетяха. Ана се усмихна.

— Приятели ли сте?

Слоун отвърна на усмивката й.

— Бяха само две, когато почнах да ги храня. Ала преди да се усетя, се появиха и приятелите, и роднините им. И настана стълпотворение.

— Може би сред тях неколцина играят ролята на пощенски гълъби.

Усмивката на Слоун стана по-широка.

— Може би. Щом съобщението за храната се разпространи толкова бързо.

Спря пред нея, а в главата му бушуваха сто хиляди мисли едновременно: за боязънта му, че няма да дойде, дори и времето да е хубаво, за това, че в очите й продължаваше да има сянка на тъга, за косата й, която изглеждаше още по-златиста, отколкото я бе запомнил. При тази му мисъл тя свали жълтия шал от врата си и в борба с игривия бриз покри главата си и завърза двата края под брадичката си. Жалко за укротените й къдри.

В същото време и в главата на Ана бродеха рой неочаквани мисли. Слоун й се видя по-висок, отколкото преди, докато усмивката му бе по-широка и по-дружелюбна, а раменете — по-масивни. Стори й се също така, че очилата му бяха по-тъмни, а сивото бе непроницаемо като… Като какво? Като тайните му? Дали този мъж не криеше някаква тайна? Но кой на този свят си няма тайни?

— Аз… ъъъ… не знаех дали ще дойдеш — рече той.

— Аз също не бях много сигурна — отвърна искрено тя и си спомни колко време бе претегляла всички за и против.

— И защо дойде?

— Защото бих искала да бъдем приятели — отговори Ана и се усмихна, преди да добави: — Никога досега не съм имала приятел мъж.

Слоун сви рамене и рече:

— И аз никога не съм бил приятел с жена, но предполагам, че приятелството си е приятелство.

— Май си прав — рече Ана, усетила, че е необходимо да смени темата с нещо по-малко сериозно. — Изглежда пак ще завали.

— Да — съгласи се Слоун; изпита облекчение, че Ана желаеше приятелството толкова, колкото и той самият. А това бе всичко, което той желаеше от нея. Беше изпитвал щателно чувствата си по този въпрос и бе доволен от получения отговор.

В това време една от най-нахалните чайки бе последвала Слоун и с пронизителния си писък молеше за нов къшей хляб. С цвят на слонова кост, с калаено сивкави гърди, закръглената птица кацна и завъртя глава, сякаш да прецени намеренията на двамата човеци. Черното мънисто на окото й като че напомняше за предпазливостта й.

— Вземи — каза Слоун и подаде на Ана найлоновата торбичка с парчетата хляб. — Опитай да я накараш да приближи.

При тези думи Слоун бавно приклекна и едното му коляно се заби в мекия пясък. Ана се отпусна до него и коленете им бяха съвсем близо едно до друго. И двамата усетиха пропиващата влага на пясъка.

— Хайде, ела тук, момче — примами чайката Слоун, а Ана извади къшей хляб.

Чайката обаче изглеждаше съвсем недоверчива.

— Тази птица съм я виждал и преди — рече тихо Слоун. — Близо до фара.

— Откъде разбра?

— Виж й крачето. Има белег.

Ана се вгледа и — ето, точно над плавателната ципа имаше възлест белег от отдавна зараснала рана.

— Сигурно се е оплела в някоя рибарска мрежа — обясни й Слоун.

— Горкото животинче — рече умилително Ана.

— Белезите не болят — каза Слоун.

Нещо в безразличния тон, с който изрече последното, накара Ана да вдигне очи и да го погледне. В същото време предпазливата птица изпляска с криле, решила очевидно да не рискува с двамата непознати.

— Спокойно, спокойно — рече тихо и монотонно Слоун с плътен и спокоен глас. Ана си помисли, че с този тон би могъл с лекота да накара и дявола да бъде милосърден.

— Хайде, момче, ела тук — повтори тя и се наведе напред, протегнала ръката, върху чиято длан бе хлябът.

Движението й, макар и бавно и спокойно, уплаши птицата, тя изпищя с негодувание и отлетя:

— По дяволите! — рече Ана.

— Не се безпокой, ще се върне. Ако не утре, то вдругиден. Изисква се време за сближаване.

Ана отново погледна Слоун. Макар че не я гледаше, тя бе сигурна, че думите му не се отнасяха само до установяването на по-близки отношения с дивото създание. Думите му се отнасяха за тяхната връзка, която още бе съвсем крехка, тъй лесно разрушима, както и отношенията им с птицата. Може би дори и по-крехка.

След като чайката отлетя, Ана хвърли останалия хляб на другите птици. Слоун взе своя тъмносин дъждобран, който бе хвърлил върху една скала. Просна го на пясъка и седна. Ана го последва, седна и както преди обхвана коленете си с ръце. Само от едно място на плажа можеше да се види къщата и, тъй като Ана не желаеше да я видят, тя бе доволна от избора на Слоун. Дали го бе направил съзнателно? Ако бе така, навярно и той разбираше, че бе най-добре да запазят приятелството си в тайна.

И Слоун, и Ана останаха безмълвни, докато гледаха как птиците гълтаха храната; ала това мълчание не бе неловко. Ана не можеше да не го сравни с мълчанието, което споделяше с мъжа си. Винаги изпитваше нуждата да го наруши с думи, да го насити с думи, независимо колко празни или изтъркани да бяха. Морето сякаш също бе решило да не смущава покоя, вълните с шепот стигаха брега, извиваха се леко една връз друга, сякаш в някакъв почтителен унес. В далечината обаче избоботи гръм, злокобно напомняне, че дъждът идва. Облаците над тях сякаш потрепериха.

— Ще ми кажеш ли името си?

Слоун зададе въпроса си, докато с Ана наблюдаваха как няколко по-малки птици, долетели току-що, ровеха из купчината изхвърлени клони. С дълги, остри клюнове те сякаш изследваха влажния пясък.

— Да — рече Ана, но добави, без да поглежда към него, — но само след като свалиш тези очила.

Ана усети как леката усмивка разтегля ъгълчетата на устните му. Усети и как сърцето й се разтупква тъй, както при някоя игра изведнъж ти дойдат неочаквано добри карти. А те наистина играеха съвсем невинна игра — почакай и кажи, почакай и покажи. Но интересно, и двамата не бързаха да приключат играта прекалено бързо и затова Ана отложи края й с въпрос.

— Какво ли търсят тези птици там?

Без да се замисля, Слоун отвърна:

— Заровени съкровища.

Това очевидно не бе отговорът, който Ана бе очаквала. Тя се извърна към Слоун и погледите им се срещнаха.

— Може би някой ще ти каже, че търсят пясъчни буболечки — рече Слоун, — но истината е, че търсят съкровища. А ако трябва да бъда по-конкретен — скъпоценни камъни: диаманти, смарагди, кървавочервени рубини, тъмносини като дълбините на морето сапфири.

Ана го гледаше недоверчиво, бе повече от заинтригувана.

Слоун кимна към изхвърленото дърво.

— Сама виждаш, че снощната буря е изхвърлила на брега част от шхуна от миналия век. Тя е потънала преди сто години и с всяка буря по нещичко от нея излиза на брега.

И сякаш за да докаже правотата си — че парчето дърво наистина бе част от корпуса на шхуна — той посочи с ръка:

— Предполагам, че е била тримачтова.

Напълно омаяна, Ана попита:

— Това означава, че е била голяма, нали?

— Да, но не големината е най-важното в този кораб.

— А какво?

— Ами, първо той е бил чисто нов. Всъщност, това е било първото му плаване и е бил много красив. С много елегантен вълнорез. Кабините му били целите в злато, сатен и коприна, а салонът бил пълен с порцелан и сребърни прибори.

— Нямах си представа, че шхуните са били толкова луксозни.

— Не всички, но както казах, това е бил особен кораб. Построен бил за много специална цел.

Слоун забеляза, че Ана бе пуснала коленете си и сега фактически седеше с лице към него. Това откритие стопли сърцето му. В същото време съзнаваше, че не постъпва честно. Все още се криеше зад очилата си.

— За каква цел? — попита Ана; тъй погълната от историята, че дори не чу предупредителния тътен на гърма. Облаците над главите им се сгъстяваха, и потъмняваха.

— Мъжът, който поръчал кораба, бивш капитан, живеел точно тук, в Кукс Бей. Две години по-рано плавал до Англия и там се запознал с една дама, в която мигновено се влюбил. Единственият проблем бил, че тя била много по-млада от него и много красива, а той нямал какво да й предложи. Не знаел, че тя също се била влюбила в него, заради внимателните му и грижливи маниери.

Когато Слоун замлъкна, Ана промълви:

— Продължавай.

— Е, той се върнал в Кукс Бей с разбито сърце, защото си мислел, че никога повече няма да я види, мислел си, че така ще е най-добре за нея. Тя, от друга страна, очаквала да й пише, а след като той не го направил, написала му тя.

— Колко дръзко за времето преди сто години — рече Ана, увлечена от историята така, сякаш бе попаднала в подвижни пясъци.

— Можеш да заложиш главния си компас, че е било точно така.

Ана се усмихна; помисли си, че през последните два дни се бе усмихвала повече, отколкото от сума време насам. Хубаво й бе.

Слоун забеляза, че колкото повече се разгръщаше приказката, тъгата в очите й намаляваше. Всъщност сега точно очите й блещукаха, досущ като сапфирите, за които бе споменал. И това бе достатъчно основание да продължи разказа си.

— Кореспондирали си известно време и накрая нашият морски капитан я помолил да стане негова жена. Честно казано, той си мислел, че предложението му ще я шокира, че ще я отблъсне завинаги, но за негова пълна изненада, тя приела.

Ана се усмихна широко.

— Разбира се.

— Тогава той поръчал да му построят шхуна, която да подхожда на невестата му. По онова време шхуните били доста красиви.

— О, много красиви са били…

— След като била построена, той й я изпратил. Освен това като годежен подарък й пратил сандък със скъпоценни камъни, които бил събирал из целия свят.

— Как се е наричал корабът?

Слоун направи достатъчно дълга пауза, за да се досети Ана, че съчиняваше историята на прима виста. Тя си бе помислила, че просто й преразказва някоя местна легенда, но после реши, че това бе малко вероятно. Той бе пришълец в този район. И изведнъж любопитството й се разпали не само от импровизирания разказ, но и от мъжа, който го разказваше.

— Наричал се „Мери Джейн“ — отвърна той и добави: — На носа му се издигала красива статуя на невестата на капитана. — Въздъхна. — Изящно произведение на изкуството, дело на изкусен скулптор.

Историята сякаш сама молеше да бъде завършена, въпреки че Ана се досещаше за трагичния й завършек. Сякаш за да подсили драматизма, проехтя гръм и светкавица проряза небето. Морето потрепери в очакване.

— Корабът потънал, нали? — попита Ана.

— Когато се завръщал, на не повече от десет мили от брега. Извила се внезапна буря. Никой на борда му не оцелял.

— А нашият морски капитан?

— Той полудял. Живял още десетина години, но никога не проронвал и дума, освен веднъж годишно. В деня на годишнината от катастрофата, той викал името й, сякаш за да й напомни, че не я е забравил. Когато умрял, в изпълнение на последната му воля, тялото му било кремирано и пепелта — разпръсната над морето там, където станала катастрофата. Знам сега какво ще си помислиш — рече той. — Че това е една тъжна история.

— И не е ли така? — попита Ана, изпълнена от желание да не бъде.

— Ни най-малко. Мнозина твърдят, а и аз го вярвам, че веднъж месечно, при пълнолуние, от морето излиза красива носова фигура, превръща се в жена и броди по този плаж в търсене на любимия. Ако се вслуша човек внимателно, може да долови как тя извиква името му. Само веднъж. Досущ както той бил викал нейното през всичките онези години.

— И намира ли го?

Слоун се усмихна.

— Можеш да си заложиш главния компас, че го намира.

Ана не отвърна на усмивката му. Беше твърде развълнувана от разказа, твърде трогната от чувствителността на Слоун. Колко интересен мъж бе този непознат от фара!

— В една нощ всеки месец те се любят — рече Слоун и добави: — А после, ръка за ръка се връщат в морето. — Замълча за малко и добави: — Край на историята.

Слоун не бе много сигурен каква бе очаквал да бъде реакцията на Ана, но във всеки случай не бе очаквал тя просто да седи и да го гледа. Прекалено и обезпокоително дълго, но най-много го развълнува силата на погледа й. Изглеждаше така, сякаш можеше да го разгадае напълно, което се доказа и от следващия й въпрос.

— Ти я измисли тази приказка, нали? В този момент.

Да, помисли Слоун, тя имаше способността да вижда по-надълбоко, отколкото би му се искало. Усети, че завалява: едри, тежки като куршуми капки го заудряха по лицето. Стана, сякаш инстинктивно да избяга от дъжда, да избяга от въпроса й.

— Не беше кой знае какво.

— Беше. — Ана също се изправи, почувствала и тя дъжда, който се засилваше с всяка минута. Громоляха гръмове, но вече не в далечината, а точно над тях. — Оказва се, че си не само страстен философ, но и изключителен разказвач, поет на душата.

— Виж сега, не беше кой знае какво — повтори Слоун. — Пък и имам доста опит.

Колко необичайно, помисли си Ана, освен ако…

— Да не си писател?

— Ни най-малко. Просто един оцелял човек.

Отговорът му бе неясен и дори засили интереса на Ана, но й стана ясно, че дори и да зададеше още въпроси, Слоун не възнамеряваше да дава по-конкретни отговори. Изглеждаше дори, че съжалява за вече казаното. Грабна двата дъждобрана и рече:

— Хайде. Не бива да оставаш навън в това време.

Избумтя гръм, камшикът на светкавица проряза и оцвети черното небе. Мощен порив на вятъра, студен, въпреки че бе средата на юни, долетя сякаш изневиделица и издърпа отчасти шала от главата на Ана. Десетина къдрави кичура с цвят на пчелен мед се освободиха и моментално се намокриха от потопа, който се изсипваше от недружелюбното небе.

— Побързай! — извика Слоун и зави раменете й с дъждобрана. Ана се сгуши под него. Дори и птиците се разлетяха да търсят подслон.

Слоун наметна и своя дъждобран, но се поколеба, сякаш отлагаше тръгването си, докато не се убеди, че Ана бе в безопасност.

Нямаше нужда да я подканят повече; тя пое към пътеката. След само няколко крачки обаче се спря, обърна се и извика:

— Ей!

Въпреки рева на бурята Слоун я чу. Той също бе направил само няколко крачки, но в посока към фара. Извърна се към нея. Погледите им се срещнаха през дъждовната пелена.

— Името ми е Ана! — извика тя, не бе съвсем наясно защо бе толкова важно той да не си тръгва, преди да е научил това, но все пак знаеше, че бе важно.

Ана.

Името й обгърна Слоун като сгряващ огън. Да, помисли си той, би трябвало да се казва Ана — просто име, име, което да отива на златните къдри, на сините очи, на чистите черти на лицето. Това, че му каза името си, бе мило — невероятно мило от нейна страна, ала жестът й предизвика в душата му буря, не по-малко силна от развилнялата се природна стихия. Знаеше какво се очакваше да направи в замяна — да свали очилата — ала се чувстваше изплашен, уязвим. С разказаната история той й бе казал за себе си и за миналото си повече, отколкото бе възнамерявал. Изведнъж стените на живота му започнаха да се приближават, досущ като стените на тясната му килия. Единственото, което искаше сега, бе да замине. Веднага.

Моля те, разбери — искаше му се да я помоли, но вместо това й извика и й помаха за довиждане.

— До утре, Ана.

Ана също му помаха и се затича към дома. Макар и разочарована, тя не се изненада, че Слоун не свали очилата си. През цялото време бе подозирала, че се криеше зад тях. До какво друго заключение можеше да стигне човек, след като с такава упоритост ги носеше и в най-неподходящи моменти.

Ала от какво се криеше той?

И защо пък за нея бе толкова важно да намери отговорите на тези въпроси?

 

 

— Уплаших се до смърт за теб! — посрещна я Кари, когато тя отвори вратата на антрето. — И Джак също!

Измокрена до кости и тракаща със зъби от студ, Ана изтича по стъпалата мина покрай зълва си и влезе в къщата. В топлата къща. В сигурната къща.

— Къде, по дяволите, беше?

Останала без дъх, Ана рече, дишайки тежко:

— На… на плажа.

— Знам, че си била на плажа, но защо, за бога, не си дойде по-скоро? Преди бурята да се развихри?

— Изненада ме — рече Ана. Успокояваше се, че всъщност не лъжеше.

— Хвърляй този дъждобран. Целият е прогизнал — и преди Ана да може да отговори, Кари го свали от нея. — Сега вече трябва да си доволна, дето те накарах да го вземеш.

Докато събличаше якето й, един от гребените в косата на Кари падна и изтрополя на пода. Спря се близо до локвата, която мокрите обувки на Ана образуваха на пода. Ана се наведе да вземе гребена.

И когато погледът й дойде на едно равнище с подгъва на якето, Ана разбра, че то бе тъмносиньо, а не сиво. Сърцето й се преобърна. Тя бавно се изправи на крака, а погледът й потърси лицето на Кари. Изражението й обаче не подсказваше да е забелязала, че зълва й бе излязла с едно яке, а се бе върнала с друго.

— Ето, дай ми якето — и Ана подаде гребена на Кари и взе (застави се да не го сграбчи) якето.

— Няма нужда и аз мога…

Ана я прекъсна:

— Не е нужно и ти да се измокряш.

В ръцете на Кари остана само гребенът, който тя мушна отново в косата си. Ана веднага метна якето в пералнята и затвори капака й.

— Не бе ли по-добре да го простреш?

— Нека първо се отцеди малко — отвърна Ана и се наведе да развърже маратонките и да събуе мокрите си чорапи. — Сега ще взема един душ, ще се преоблека и ще приготвя закуската.

— Аз вече я приготвих — рече Кари.

Думите й накараха Ана да погледне часовника си — показваше седем и четирийсет. Зашеметена, тя рече:

— О, Кари, извинявай много. Просто не съм усетила времето.

— Няма нищо. Радвам се, че ти помогнах.

През остатъка от деня Ана нямаше време да осмисли случилото се на плажа. По-късно сутринта Кари си замина и грижите за Джак отново минаха в нейни ръце. Кари се оказа права, че той се бе разтревожил за това, че бе останала навън в бурята — факт, който трогна Ана може би дори по-силно, отколкото си заслужаваше. За пръв път от доста време насам той бе проявил истинска загриженост за нея. Винаги досега изглеждаше напълно погълнат от себе си.

С настъпването на вечерта Ана бе както винаги изморена; Джак — също. Упражненията му по рехабилитация, в съчетание с допълнителната сила, която изискваха от него и най-елементарните движения, винаги го изморяваха, засилваха своенравието му. А и продължаващата буря с нищо не допринасяше за повдигане на духа. Мрачният, досаден дъжд, който барабанеше по первазите, засилваше потиснатостта и у двама им.

В шест и половина Ана му инжектира инсулина; след това, в седем, вечеряха. И Ана пак се улови, че говореше за щяло и нещяло. Защо тишината в присъствието на мъжа й бе тъй неловка, а в присъствието на Слоун — тъй естествена. Към осем и половина Джак надраска в бележника си, че бил готов да си ляга.

— Струва ми разумно — рече Ана.

В следващия половин час изпълниха вечерния си ритуал. Тя му помогна да отиде до банята, а сетне и да си легне. И двете операции бяха уморителни, след тях Ана я заболяха ръцете, а по челото на Джак изби пот. Издърпа завивките нагоре, провери дали имаше вода в каната за през нощта и постави звънеца, с който обикновено я викаше през нощта, да му е под ръка. Сетне намали осветлението и след като му пожела лека нощ се запъти към вратата.

Почти бе прекосила стаята, когато звънчето иззвъня. Обърна се и видя, че мъжът й пишеше нещо в бележника си. Върна се и застана до леглото в търпеливо очакване да свърши. Когато го направи, той обърна бележника си към нея. В него пишеше: „Постой при мен“.

Тъй като не бе сигурна в прочетеното, Ана увеличи осветлението и препрочете бележката. Принудена да признае, че не бе сбъркала, тя погледна мъжа си. И той я гледаше. Борейки се с бележника, той надраска нова бележка: „Лош ден. Мразя дъжда“.

Ана усети топла вълна в гърдите си. Усмихна се:

— Доста е гадно навън, нали?

В отговор Джак написа: „Остани за малко“.

Тя отново намали осветлението и подпъхна завивката на Джак; сетне придърпа един стол и се настани удобно, свила крака под себе си. В стаята се възцари тишина, нарушавана единствено от дъжда, който трополеше по покрива и по стъклата на прозорците. Ана си помисли, че все едно по тях чукаше някой непознат.

Непознатият от фара.

Непознатият в леглото до нея.

Топлото чувство, което се бе породило от молбата на Джак да остане при него, се охлади от мисълта, че тя не можеше да го помилва, нито пък да го помоли той да го направи. Не, той щеше да отхвърли и двата мили жеста. Спомни си отново за сутринта на плажа — за историята, разказана от Слоун, за забележката му, че бил един оцелял човек, нещо, което бе общо и за двама им, за отказа му да си свали очилата. Какво означаваше всичко това? Все още се опитваше да намери отговорите, когато сънят я обгърна в прегръдката си.

 

 

Ана се събуди с изтръпнал врат и десен крак, който сякаш бе инжектиран с новокаин. След като забеляза, че Джак още спеше, Ана стана от стола и накуцвайки се запъти към кухнята. Все още валеше, но не така силно както вчера и предишната нощ, а по-скоро се сипеше ленив, бавен ръмеж. Дори и да можеше да остави Джак сам, което не бе възможно, времето не позволяваше разходка до плажа. Почуди се какво ли щеше да прави Слоун днес. Дали бе разбрал, че си бяха разменили по грешка якетата? Тази мисъл отново извика пред очите й якето, което бе напъхала в пералнята. Възнамеряваше да го простре, след като Кари си тръгна, но го бе забравила, увлечена от десетките работи, които трябваше да свърши. Забърза към приземното помещение, отвори пералнята и извади дрехата. Макар и вече да не бе мокра, тя беше намачкана на сто и една гънки. Тръсна я, извади закачалка и пъхна краищата й в ръкавите. Чак тогава забеляза етикетчето, пришито от вътрешната страна. Текстът му бе страшно интригуващ: „Капитан втори ранг Слоун У. Маршъл, Военноморски флот на САЩ“.