Сандра Канфийлд
Забранена страст (25)

Двадесет и пета глава

Ана и Слоун гледаха с невяра как Кари пристъпва напред, докато Харпър, който бе скочил на крака, сякаш готов да се впусне в нейна защита, просто я гледаше безмълвен и потресен. Дори и съдията Уейнън изглеждаше така, сякаш го бяха хлопнали по главата. Само Ричард Хенеси, който виждаше как процесът, в който бе вложил толкова усилия, се разбива на пух и прах ведно с мечтите му за Ню Йорк, бе в състояние да проговори.

— Ваша чест, колко още хора ще заявят, че са убили Джак Рейми? Доказателствата в никакъв случай не сочат, че мисис Дъглас…

— Седнете на мястото си, мистър Хенеси — нареди му съдията.

— Но, Ваша чест…

— Седнете!

Хенеси с неохота се подчини, след което съдията насочи вниманието си изцяло към Кари, която вече стоеше точно пред бюрото му.

— Кари — това, че използва малкото й име, показваше колко бе изумен съдията, — съзнаваш ли сериозността на това, което казваш?

— Да.

— Нима искаш да заявиш пред този съд, че си убила брат си?

— Помогнах му да се самоубие. — Тя се усмихна леко. — Предполагам, че това е все едно, че съм го убила, нали?

— Ваша чест. — Харпър намери най-сетне сили да заговори, макар и едва-едва: — Мисис Дъглас трябва да се посъветва с адвокат.

— Мистър Флеминг е прав. Вие трябва да…

— Не — рече тихо, но настоятелно тя, след като погледна Харпър. — Искам да разкажа какво се случи през онази нощ. Винаги съм знаела, че този момент ще дойде.

Тя се обърна отново към съдията:

— Бих искала обаче да седна.

Съдията Уейнън посочи на пристава да помогне на Кари да заеме свидетелското място, което той стори така, сякаш Кари бе от порцелан.

Точно така и изглеждаше, помисли си Ана. Като крехко парче тънък като хартийка костен порцелан, увит в бляскав костюм с цвят на здравец. Изглеждаше, освен това страшно разтревожена, като че ли реалността, от която бе бягала през целия си живот, най-сетне я бе настигнала. Защо никога не си бе помислила, че Кари би могла да бъде виновна? Отговорът бе прост: бе напълно уверена, че го бе сторила Мег.

Заговори съдията Уейнън:

— Искам да бъде записано в стенограмата, че макар тези показания да са крайно нередни, ще разреша да бъдат направени в интерес на правосъдието. — Той направи кратка пауза и продължи: — Разкажете пред съда какво се случи през нощта, когато почина брат ви.

Кари кимна, изправи рамене, готова за изпитанието.

— Прекарах нощта в къщата, наета от семейство Рейми. Грижих се за Джак, както много пъти преди това. Аз настоях Ана да иде на кино. Сметнах, че ще е добре тя да излезе от къщата. Беше толкова уморена, тъй изтощена да се грижи за Джак.

Кари отново се усмихна и продължи:

— Обичах Джак, но той можеше да бъде и мъчен човек — много взискателен към себе си и към всички останали. Мислех си, че Ана е на ръба да рухне. Не искаше да излиза, но аз я накарах. Дори и Джак я насърчи да го направи. След като Ана си тръгна, неочаквано се завърна Мег. Всички смятахме, че ще прекара уикенда в колежа, но тя се тревожела за баща си — както всички нас — и решила да дойде да го види. Мога да кажа, че още от самото начало тя бе разстроена, че майка й я нямаше. Питаше ме непрекъснато къде е, кога е излязла, кога ще се върне. Макар и тогава да не се досетих, мисля си сега, че тя е сметнала, че майка й е със Слоун.

Кари погледна Ана, сякаш искаше да й се извини за това досадно признание. Ана й се усмихна окуражително.

— Продължете, Кари — подсказа й съдията.

— Мег държеше да изчака майка си, затова аз проверих как е Джак и се опитах за последен път да я убедя да си легне, но тя не искаше, затова си легнах аз. Малко по-късно чух, че Ана се прибра и макар да не чувах какво си говореха, разбрах, че се карат. Няколко минути по-късно чух как Мег изтичва по стълбите и се затваря в стаята си. Оттук нататък тази нощ сякаш подлудя.

— Какво имате предвид?

— Никой не можа да се успокои. Чувах как Мег се мята из стаята си, как Ана кръстосва из своята. Дори дочух, че Ана веднъж слезе долу. После се върна, но продължих да чувам шум от стаята й. Мисля, че не е спала много, ако изобщо е заспивала. Мег — също. Чух, че и тя слезе веднъж долу и после отново се прибра. По-късно, мисля, че бе около три часа, реших сама да погледна Джак. Искам да кажа, че не можех да заспя и се чудех дали и той е тъй неспокоен, като всички.

Тук тя се спря и изглежда изгуби ищах да продължи по-нататък:

— Кари — напомни й съдията Уейнън.

Кари гледаше право напред, ала бе очевидно, че не виждаше нищо, освен образи от миналото. Болезнени видения. Когато заговори, гласът й беше съвсем тих.

— Като наближих спалнята, забелязах, че бе по-светло, отколкото би трябвало, ако е светната само нощната лампа. Изненадах се и от това, че Джак се бе изправил. Е, беше се изправил донякъде. Бе се опитал да се надигне на някакви възглавници, ала по-скоро се бе извърнал на една страна. И той се изненада като ме видя. — Тук гласът й потрепери. — Когато влязох в стаята, разбрах защо.

Съдията й даде възможност да се посъвземе, преди да попита:

— Кари, какво видяхте?

Кари погледна към съдията, сякаш малко бе изненадана, че самата тя се намираше в съдебна зала.

— Какво видяхте? — повтори съдията.

— Отначало не бях много сигурна какво виждам или може би бях сигурна, но не исках да повярвам на очите си.

И тя отново замлъкна, съкрушена от спомените си.

— Кари, какво видяхте?

— Черния колан. Колана на Мег. Получи го като подарък за рождения си ден. Майка й го купи, а аз й взех едни черни джинси.

— И какво за колана?

— Той бе пристегнат около дясната ръка на Джак. — И тук тя посочи горната част на своята дясна ръка. — Нали разбирате, като турникет. Сетне видях спринцовката, която взех от доктор Гудман и все забравях да я върна, а после — и банката инсулин. Тя бе почти празна, а спринцовката — почти пълна. Казах си, че за това има напълно логично обяснение — Джак е имал нужда от нова инжекция и се опитваше да си я направи сам.

Тя затвори очи и сетне рече:

— Господи, как исках да повярвам в това, но Джак не ми позволи.

Макар и очите й да бяха затворени, от тях се процеди единствена сълза. В залата бе тъй тихо, че Ана можеше да се закълне, че чува как сълзата пада. Тя самата бе жадувала толкова много да заплаче, ала сълзите й не идваха. Никога. Те просто изпълваха болезнено сърцето й. Без да дава пет пари за никого, Слоун положи длан върху нейната ръка. Тя, също тъй безразлична към всички присъстващи, не отдръпна ръката си. Усещаше как сърцето на Харпър се пръсва на хиляди парченца.

— Бихте ли желала чаша вода? — попита съдията.

Кари поклати глава и единият от гребените в косата й едва не падна.

— Не, благодаря ви! — Тя подсмръкна и продължи: — Няма ми нищо. Наистина. Исках да кажа, че Джак ми даде съвсем ясно да разбера какво правеше. Каза ми с несигурен, но спокоен глас, всъщност никога не съм го виждала толкова спокоен, че искал да умре, че било дошло времето му, нещо за морето — че му било помогнало да прости сам на себе си, че знаел, че няма да се поправи, че бил уморен да се бори. Каза, че искал да умре, преди да получи нов удар и да стане тъй неподвижен, че да не може да се самоубие. Каза, че Ана заслужавала да получи възможност да продължи своя живот. Колкото и да е странно, гласът му бе силен и макар говорът му да не бе нормален, разбрах всяка негова дума.

Ръката на Ана трепереше, Слоун я стисна.

— Казах му, че това е глупаво — продължи Кари, — че се поправя, че няма да получи нов удар, ала той отвърна, че съм гледала на нещата така, както ми се иска на самата мен, а не така, както са те в действителност.

Тя се усмихна.

— Май бе прав. Може би наистина съм такава.

Тя отново направи пауза, сякаш да набере кураж.

— Попита ме дали бих му помогнала да сложи край на живота си. Каза, че веднъж вече се пробол, но не улучил вената. Страхуваше се, че отново няма да я улучи.

— И вие какво отвърнахте? — попита съдията.

Кари поклати глава.

— Наистина не си спомням какво казах. Може би нищо. Главата ми бе съвсем празна. Усещах се някак откъсната от това, което ставаше, сякаш наблюдавах отдалеч. Може би съм казала нещо за това, че се боя от игли. Не съм сигурна обаче. Спомням си, че той каза, че и сам би се справил, но ще умре по-бавно. Каза, че не се страхувал да умре, но не искал да страда. А ако ще трябва да се мъчи, то да не бъде дълго. Каза, че вече бил страдал достатъчно.

Тя отново замлъкна в колебание, изглеждаше тъй отнесена, както била според описанието й и онази нощ. По бузата й се търкулна нова сълза.

— Помогнахте ли му, Кари?

— Той ме умоляваше — рече тя, сякаш това само по себе си оправдаваше действията й. — Помня, че ми подаде спринцовката. Усетих я някак необичайно в ръката си, спомням си, че си помислих за това, че колкото и да бе странно, не се страхувах, а винаги съм се страхувала от игли. Но сега не се боях. Онази личност, която гледаше отдалеч, се боеше, но другата, която държеше спринцовката — не. Спомням си, че си помислих: да, това е справедлив изход, защото Джак наистина бе много тежко болен. Личността, която държеше спринцовката, бе наясно с това.

Тя разсеяно намести охлабилия се гребен в косите си и обяви гордо:

— Улучих вената от първия път. От първия. Ала сетне се поколебах. Не можех да намеря сили да натисна буталото, затова Джак сложи палец върху моя и натисна. Гледах как инсулинът изчезва в ръката му. Когато спринцовката се изпразни, издърпах иглата и оставих спринцовката върху масичката. Той ме помоли да угася лампата и да седна до него. Спомням си, че първо махнах възглавниците, за да може да легне, сетне седнах на края на леглото и взех ръката му в своята. Той затвори очи, но не каза нищо, поне няколко секунди. Сетне попита: „Чуваш ли морето?“. Аз отвърнах: „Да, чувам го“. И той рече: „Кажи на мама, че отивам да поплувам“. Казах му, че ще го направя.

Гласът й се разтрепери и тя притихна. Този път съдията не каза нищо. Отдаде почит на болката й.

Най-накрая тя продължи:

— Знам точната секунда, в която умря. Ръката му просто се отпусна в моята. Нямаше никакви конвулсии, никаква агония. Той просто… умря. Спокойно. Мирно. Помня, че потърсих пулса му, но не можах да го намеря и просто си останах така — да държа ръката му. Пет, десет, петнайсет минути. Не знам колко. Само усещах, че докато го държах, той бе още там.

— Какво се случи после?

— Както казах, не знам колко време мина, но полека-лека ми стана ясно, че макар и да знаех, че стореното от мен бе правилно, в очите на закона аз го бях убила или бях негова съучастничка, нещо от този сорт. И тогава се уплаших. Взех всичко — колана, спринцовката, иглата, банката инсулин — и ги увих в шала на Ана. Той бе върху раклата. Завързах вързопа, измъкнах се от стаята, сетне — през задната врата и хукнах към плажа.

Тя се усмихна, този път иронично.

— Смешното е в това, че ако бях оставила всичко на мястото му, щеше да изглежда тъй, сякаш Джак се бе самоубил. Искам да кажа, че това бе най-добрата ми защита, нали? А и Джак бе възнамерявал да направи тъкмо това — ако, разбира се, успееше.

Хрумна й неочаквана мисъл и тя хвърли поглед към Ана и Слоун.

— Никога не бих допуснала да влезете в затвора. Кълна се. Просто си мислех, че ако съдебният състав ви признаеше за невинни, никой нямаше да пострада, нали? Искам да кажа, че знам колко изстрадахте по време на процеса и съжалявам за това, но може би ако журито ви намереше за невинни, тогава всичко щеше да е както трябва. Нали разбирате какво имам предвид? Ала може би такава е била волята на съдбата.

След като не рече нищо повече, съдията я попита:

— Имате ли още нещо да кажете?

— Само това, че не съжалявам за стореното. Бих го направила отново. Джак бе мой брат. И аз го обичах.

Думите й отлетяха в пространството, а очите и се замъглиха със сълзи. Сетне с тъжна усмивка тя допълни през сълзи:

— Той винаги успяваше да ме забърка в големи бели.

 

 

В дните след драматичния финал на процеса Слоун се чу само веднъж с Ана и то за да му каже тя, че ще могат да разговарят едва в края на седмицата.

В понеделник Кари бе обвинена от съдията Уейнън и се призна за виновна в това, че е помогнала на брат си да се самоубие. Обявяването на присъдата щеше да стане в петък сутринта. Решена да стои до зълва си в тези трудни за нея часове, Ана се бе преместила при нея. Сега, след като истината за смъртта на Джак бе изяснена, Кари за пръв път заскърби истински за загубата на брат си. Макар да не бе ясно какво щеше да стане с нея, Слоун знаеше, че Харпър бе оптимист. Харпър чувстваше — а може би се надяваше и се молеше — че съдията щеше да бъде снизходителен. Всички, които чуха изповедта на Кари, се трогнаха, включително и обикновено хищната преса, която този път посмекчи силно тона на репортажите си. Дори и Джейк Лугарик прояви необичайна за него сдържаност.

Ако Ана бе скалата, върху която Кари можеше да се облегне, то подобна роля играеше и Слоун за Харпър. През всичките години, в които Слоун го бе познавал, Харпър никога не е бил тъй съсипан — не от вината на Кари, а от това, че не можеше да й помогне в този критичен за нея момент. Беше се заклел оттук нататък да бъде винаги до нея. Слоун знаеше цената на подобна клетва на любовта. Не знаеше дали щеше да му се удаде да изпълни същата клетва. Колкото и силно да обичаше Ана, тя все още не бе изразила чувствата си към него, нито пък той имаше представа накъде щяха да се развият отношенията им. И затова чакаше търпеливо тя да го потърси.

Когато в сряда следобед телефонът иззвъня, Слоун, захвърлил всякаква гордост, се втурна към него. Не бе Ана и Слоун веднага разпозна гласа. Принадлежеше на капитан Никълз, бившия му началник.

— Предполагам, че при стеклите се обстоятелства поздравленията няма да са удачни — рече военният моряк. — Макар че няма да е честно, ако не си призная, че бях доволен, след като снеха от теб всички обвинения.

— Благодаря, сър.

— Как се чувстваш напоследък?

Слоун споделяше смесените чувства на Ана и си го призна.

— Изпитвам облекчение, макар да съм натъжен от цената, на която го получих.

— Как е зълвата?

— Държи се. Има семейство и приятели, които не я оставят сама.

— Това е добре.

Последва пауза, в която капитанът очевидно формулираше онова, което бе основната цел на обаждането му.

— Виж какво, попадна ми информация, която мисля ще те заинтересува.

— Каква е тя?

— След разгрома ми на свидетелската банка, при който бе изнесена секретна информация, аз се порових малко из Пентагона. Тукашните началници не гледат с добро око на изнасянето на секретна информация, без те да го знаят.

— И какво научи?

— Подозренията бяха сведени до неколцина, които са имали достъп до досието ти. При разпитите един от тях — мъж на име Джордж Обърли — си признал, че е продал информацията за миналото ти. Той е един от онези недоволни индивиди: решил, че са го измамили и не са го повишили. Естествено, изхвърлили са го веднага за ухото.

— Продал ли я? И на кого?

— На някакъв репортер от Вашингтон, който, не щеш ли, тия дни също си търси работа.

Слоун се намръщи.

— Това още не обяснява как тази информация се появи в някакъв съд в щата Мейн.

— Е, всъщност обяснява. Макар репортерът да отказа да даде някаква информация, бяха конфискувани сведенията за телефонните му разговори. Излезе, че се е обаждал няколко пъти в Кукс Бей. До мотела, в който бе отседнал Джейк Лугарик.

— Джейк Лугарик ли?

— Ами да.

След тези думи Слоун се отпусна на близкия стол и прокара пръсти през косата си. Още от момента, в който Лугарик го бе попитал какво се бе случило в Бейрут, Слоун изпита подозрение и безпокойство спрямо репортера. Освен това бе разбрал, че онзи бе безскрупулен като продавач на змийска отрова. Участието на Джейк Лугарик в тази история обаче не обясняваше как обвинението се бе добрало до информацията. Освен ако…

Интересно, но и капитан Никълз сякаш мислеше по същия начин.

— Бих рекъл, че има някаква връзка между Лугарик и обвинението.

— Да — съгласи се Слоун и в съзнанието му изплуваха прашните обувки. — Номерът е да го докаже човек.

Следващия следобед след загадъчно обаждане по телефона Ричард Хенеси насочи червеното си порше към мотела в Рокпорт. Нямаше идея защо Лугарик искаше да се срещне с него, макар да бе благодарен, че той поне бе проявил достатъчно разум, за да поиска среща извън Кукс Бей. Беше изненадан от съобщението, което бе приела секретарката му, защото си мислеше, че Лугарик вече си бе заминал. Предполагаше, че новинарят вече бе започнал да човърка някоя друга история.

Натисна педала на газта с безупречно лъснатата си обувка и стрелката стигна безразсъдната отметка на сто и двайсет километра в час. Усетил свистенето на вятъра, Хенеси се опиваше от свободата… чувстваше се по-щастлив от всеки друг на този свят. Завършекът на процеса бе истински провал, бе си помислил, че това бе край на шансовете за развитие на кариерата му; но не щеш ли, обадиха му се от една известна юридическа фирма от Бостън. Изглежда им бе харесал начинът, по който бе водил процеса. Намираха го за енергичен, находчив, притежаващ достатъчно кураж в поведението си в съдебната зала. Искаха да поговорят за евентуалното му привличане на работа във фирмата. Да!

Е, Бостън не бе Ню Йорк. Но бе далеч по-примамлива гледка от Кукс Бей. Бостън бе космополитен град, културен, модерен, място, гъмжащо от хора, които биха оценили обувките от фирмата „Гучи“ и костюмите на „Армани“, място, където човек можеше да иде на театър или на концерт на Бостънската филхармония, град, в който можеше да практикува всеки ден едно скъпоструващо право. Да, Бостън щеше да му хареса.

Двайсет минути и хиляда бостънски мечти по-късно Хенеси спря поршето на паркинга на мотела. Слава богу, нямаше много коли, спрени пред различни стаи на мотела. Той потърси стая 101 — сигурно бе зад U-образния двор, още по-добре. А сега, помисли си той, след като закова колата пред вратата, трябваше да се избави от Лугарик. Веднъж и завинаги.

Надяна чифт слънчеви очила, отвори бързо вратата и почука, надявайки се, че няма да изцапа безупречния си маншет. Веднага долови шум от движение в стаята.

— Хайде, хайде — извика той и се огледа. Вратата се отвори рязко. — Лугарик, какво по дяволите…

Думите му секнаха, когато се изправи очи в очи със съдията Уейнън. Видя в стаята още Слоун Маршъл и Харпър Флеминг.

— Добър ден, мистър Хенеси — рече съдията. — Радвам се, че можете да се присъедините към разговора ни относно последствията на нарушената заповед за неразпространяване на сведения относно процеса.

Хенеси ги гледаше потресен. Имаше гадното чувство, че Бостънската филхармония щеше да си свири без той да се намира в залата.

 

 

В петък следобед, пъхнала ръце в джобовете на якето си, Ана пое към фара. Гъста, меланхолична мъгла бе обгърнала Кукс Бей с фините си, подобни на облаци вълма. Сиви вълни скриваха морето вляво от нея и гората вдясно. Не можеше да вижда повече от метър пред себе си. По-скоро следваше повика на тифона за мъгла. С протяжния му вой се смесваха тъжният грохот на невидимите вълни, които се разбиваха на брега, и самотният писък на морска птица.

Мъглата напълно съответстваше на настроението й и тя много добре съзнаваше защо бе така. Всяка нейна стъпка по пясъка бе продиктувана единствено от вярата. След време щеше да открие фара в мъглата, но емоционалното й пътешествие не бе с толкова сигурен курс. Пътят бе затъмняван от спомени, забулван от чувства, с които още не можеше да се справи, засенчван бе от вина, с която вече бе свикнала. Докато седеше сутринта в съда и изслушваше как съдията реди милостивата си присъда, Ана разбра, че за разлика от Кари, тя самата още не бе осъдена за моралното й престъпление. И нещо по-важно: тя разбра, че сама трябваше да бъде и свой съдия и свое жури. Можеше ли да накара Слоун да разбере това?

Не знаеше, но трябваше да опита.

Най-сетне хижата на фаропазача се появи в полезрението й. Вълмата мъгла се виеха над покрива и комина, смекчаваха ръбовете и ъглите, скриваха несложната комбинация от дървото и майсторлъка на строителя. Присвила очи, Ана се поколеба, ала сетне набра смелост да посрещне онова, което я очакваше в бъдеще.

Когато Слоун дочу почукването, той вече знаеше, че пред вратата е Ана. Не бе сигурен откъде го знаеше — може би бе станал толкова нетърпелив, че трябваше да си повярва или да полудее — но го знаеше. Отиде бързо до вратата.

Изправил се лице в лице срещу нея, той си помисли, че бе минала цяла вечност, откакто я бе виждал. Влажни от мъглата кичури, с такъв цвят, какъвто Слоун не можеше да сравни с нищо, бяха полепнали по бузите й, докато очите й грееха със синевата на хиляда морета. Взрял се в тези очи, той се запита дали не изглеждаха малко тъжни. Обзе го тежко, страховито предчувствие. Отхвърли го, като си каза, че се превръща в параноик. Какво лошо би могло да се случи в един ден като този, започнал тъй обещаващо със снизходителната присъда спрямо Кари?

Усмихна се.

— Здравей.

— Здрасти — отвърна Ана и си помисли, че той изглеждаше невероятно привлекателен с тези износени дънки и стара риза, невероятно секси с тази разбъркана, разрошена коса. Щеше ли да намери сили да си тръгне от него? Нима можеше да прогони с болезнените си думи тази най-съвършена усмивка, която изобщо бе виждала?

— Влизай — рече той.

Ана влезе в хижата. В камината грееше огън и омекотяваше хлада, който бе нахлул с мъглата. Топлината я обгърна за добре дошла.

Слоун протегна ръка и рече:

— Дай ми якето си.

Ана се подчини. И нейните дънки бяха износени, и нейната риза бе стара, като на Слоун.

Той остави якето на облегалката на дивана и я покани в кухнята.

— Искаш ли нещо? Кафе? Безалкохолно? Бира?

— Не — отвърна тя, — благодаря.

— Говорих преди малко с Харпър. Каза, че днес в съда всичко минало много добре.

— Да, така е.

Усмивката му стана още по-съвършена, болезнено съвършена.

— Кари може да се справи със сто часа общественополезен труд, дори ако едната й ръка е вързана.

Ана не се сдържа да не отговори на усмивката му.

— Навярно вече го прави.

— Да, навярно.

Последва пауза. И после:

— Сигурна ли си, че не искаш кафе или нещо друго?

— Не, нищо.

Слоун отново замлъкна, обзет от предчувствието, че нещо не бе съвсем наред. И отново го отпрати.

Мушнал ръце в задните джобове на дънките си, той рече:

— Предполагам, че си чула за това, че Хенеси е временно отстранен от работа.

Ана кимна.

— Харпър каза, че той и Лугарик били състуденти в колежа.

— Да, той се обадил на Лугарик да превърне процеса в медийно събитие. Толкова е бил сигурен, че обвинението ще спечели, че е искал да го гледа целият свят. Искал да постъпи в някоя голяма юридическа фирма и си мислил, че този случай ще му помогне.

— Според Харпър, той почти бил постигнал целта си.

— Да не повярва човек на късмета му! Дори и след този изход на делото някаква престижна фирма от Бостън го потърсила. Естествено, след отстраняването му фирмата престанала да проявява интерес.

— Мислех си, че отстраняването му е само временно.

— Така е, но Харпър казва, че никоя фирма с реноме няма да го наеме при подобно положение. А освен това съществува и обвинението от страна на Лугарик, че е платил за секретна информация. Хенеси отрича, но след като банката не пожела да потвърди или отрече, всичко изглежда много съмнително.

— Какво мисли Харпър за възможността Хенеси да е купил информацията?

— Смята го за виновен. Харпър изобщо не изпитва никакви съмнения спрямо Хенеси. Още при предявяването на обвинението той го бе заподозрял, че е издал информация на пресата за промяната в часа, та да ни връхлетят. Нали тъкмо към това се е стремил — ние и той да бъдем пред камерите колкото е възможно повече.

— Ами Джейк Лугарик? Какво ще стане с него?

— Изглежда само ще го плеснат през ръката. Очевидно при ръководителите на медиите целта оправдава средствата. Освен това, никак не е в негова вреда, че ходи с дъщерята на главния акционер на телевизионната мрежа.

— Жалко. За пляскането по ръката. Заслужаваше повече.

— Да.

Последва нова пауза. Когато Слоун я прекъсна, като попита за дъщеря й, Ана всъщност изпита облекчение, че не й се налагаше да отлага повече онова, заради което бе дошла. Не искаше да наранява този мъж. Не искаше да наранява и себе си.

— Върна се в колежа.

— Сдобрихте ли се?

Почувствала изведнъж хлад от темата, Ана отиде до огъня. Оранжевите пламъци се издигаха високо, придружени от силно пращене.

— Това може би никога няма да стане, но поне си говорим — някак си официално.

— Е, за начало е добре.

Ана се усмихна тъжно.

— Може би.

— Ти си мислеше, че тя е убила баща си, нали?

— Да, поради редица причини.

— Харпър спомена, че ти казала нещо по време на скарването ви — нещо, което те е обезпокоило.

Спомените за онази нощ, за думите на дъщеря й бяха болезнени. Може би винаги щеше да е така, ала Ана си наложи да повтори онова мрачно изявление, което продължаваше да живее в сърцето й като отровна змия.

— Тя ми каза, че по-скоро би искала баща й да умре, отколкото да разбере за моята изневяра.

Слоун не можеше да повярва.

— И ти си мислеше, че всъщност онази нощ тя го е убила заради изневярата ти?

— Не толкова категорично. В началото от думите й ме заболя много, но не ги възприех буквално. Когато са ядосани или засегнати, хората казват какво ли не. Определено не смятах, че онази нощ тя е възнамерявала да направи нещо. Но, разбира се, Джак бе още жив. Чак след като почина и започнах да свързвам различните факти, се разтревожих, че тя би могла да отнеме живота на баща си. Но отново изобщо не си помислих, че би могла да го направи хладнокръвно, пресметливо. Бях наясно, че тя знае колко зле бе баща й, дори по-късно ми мина през ума, че макар и да се бях опитала да й спестя информацията, като изгорих бележката на Джак, че не е невъзможно той да се е обърнал и към нея с подобна молба. Но независимо от продиктуваните й от милозливост действия, аз все пак смятах себе си за първопричината за смъртта на Джак. Ако не бях извършила изневяра, Мег никога не би намерила мотивировката да извърши това, за да го предпази от болката да разбере какво съм сторила.

— Но тя, разбира се, не е убила баща си.

— Не, тя защищаваше Кари. Не бе сигурна, че Кари е виновна, но силно я подозираше, което бе още една причина, поради която аз пък подозирах Мег. Тя не изпитваше никакви угризения да ме напада за връзката ни, но нито веднъж не ме попита дали аз съм убила баща й, което при стеклите си обстоятелства щеше да е напълно логичен въпрос. Освен това, когато свидетелстваше, тя заяви съвсем твърдо, че аз не съм го убила. Тогава си мислех, че това само я уличава. Предполагах, че, тя знае, че не съм виновна, защото самата тя е виновна. Знаех, че излъга, че е нагледала баща си онази нощ. А черният колан подсили още повече съмненията ми.

— Защо е излъгала, че е нагледала баща си?

— Не искаше Кари да узнае, че я е видяла да влиза в стаята на баща й. Ако си бе стояла в стаята, Мег не би чула или видяла нищо. Спомни си, че Кари каза, че не била слизала долу онази нощ. Ала Мег я е видяла и чула. Тя дори я чула да излиза от къщи и това на Мег й се видяло странно. След това Мег е сметнала, че Кари се е опитвала да се отърве от веществените доказателства, което си е било точно така. Ала онова, което наистина е убедило Мег във вината на леля й, е гребенът, който тя намерила. В полунощ Кари нагледала Джак и се опитала да убеди Мег също да си ляга. Мег била сигурна, че в косата на Кари били и двата гребена, ала на следващата сутрин намерила единия под възглавницата на Джак. Защо ще лъже, че не е нагледала Джак, заключила Мег, ако не е знаела за смъртта му?

— Значи ти искаше да прекараш остатъка на живота си в затвора за престъпление, което не си извършила?

Дори и самото задаване на въпроса предизвика тръпки по гърба на Слоун.

— Както казах, чувствах се отговорна за онова, което смятах, че бе извършила Мег. А и не можех да си позволя да те хвърлят в затвора за нещо, което не си извършил.

И преди Слоун да успее да каже нещо тя добави с все още видно разочарование:

— Не можех да повярвам на ушите си, когато призна, че си убил Джак. Искам да кажа, че през повечето време си си мислил, че съм го извършила аз. След като се появи жълтият шал какво си помисли? Но все пак, не можех да повярвам на ушите си.

— Толкова ли е трудно да се разбере? Ти защищаваше дъщерята, която обичаш. А аз защищавах жената, която обичам.

Както винаги Слоун намери начин да я обезоръжи с най-проста истина. Ана пристъпи към него и положи длан на бузата му.

— Слоун Маршъл — рече тя, произнасяйки името му по такъв начин, че на него му се стори, че ще умре от удоволствие — ти си най-невероятният мъж, най-невероятната личност, която изобщо съм познавала.

Гласът на Ана се сниши дотолкова, че прозвуча като копринен, като дантелен, като всички хубави и меки неща на света.

— И те обичам тъй силно, както никога не съм си мислила, че може да обича човек.

Ако Слоун обезоръжаваше Ана с неукрасената истина, тя го слисваше със същата простота. Думите й потънаха право в самотното му сърце. Той въздъхна тежко и рече:

— Откога чакам да го чуя. Имаше моменти, в които изобщо не вярвах, че ще го направиш.

— Но ти сигурно си знаел… знаел си, че те обичам.

Слоун не отвърна нищо. Само хвана ръката й и поднесе дланта й към устните си. Целувката бе нежна, топла и погубваща за Ана. Бавно, докато все още имаше сили да го направи, тя издърпа ръката си и отиде от топлината на огъня към посивелия от мъглата прозорец. Гърбом към Слоун, тя се вгледа в мрачния следобед. Точно тогава Слоун със сигурност усети, че страховете му бяха оправдани.

— Какво има, Ана? — попита той, като хем искаше да научи, хем — не.

Тя не се поколеба: колкото по-бързо му кажеше, толкова по-добре.

— Връщам се в Кънектикът.

На Слоун му потрябваха няколко секунди, за да асимилира казаното. А когато го направи, рече:

— Чакай малко. Ти току-що ми каза, че ме обичаш и в следващия момент вече ме изоставяш.

Ана се обърна, очите й го умоляваха да я разбере.

— Моля те да ме изслушаш.

Тя замълча, а сетне с отчаяна нотка повтори:

— Умолявам те.

— Защо имам чувството, че онова, което ще чуя, няма да ми хареса?

— Може да се окаже и така, но аз трябва да ти го кажа — рече тя, като внимателно подбираше думите си.

— Онова, което се случи между нас, стана толкова бързо.

— Понякога става така, но това не намалява силата на чувството един към друг.

— Знам, но нямаше време за двама ни — за мен — да обмисля, да преценя. А дори и да имаше време, обстоятелствата нямаше да ми позволят да го сторя. Толкова дълго бях затънала в тези подвижни пясъци на емоцията. Болестта на Джак, бързото влошаване на състоянието му, смъртта му, процеса, мисълта, че мога да прекарам остатъка от живота си в затвора заради (както си мислех) вината на Мег, нейната враждебност към мен, признанието на Кари за виновна, любовната ни връзка, влюбването в теб…

Дори и самото изброяване си каза своето и Ана замлъкна с тежка въздишка.

— Окей, значи ти е необходимо известно време, но защо не се възползваш от това време тук, в Кукс Бей? Можем да го прекараме заедно.

— Защото когато съм край теб, не мога да мисля ясно. — Ана събра отново мислите си, опитвайки се да намери най-подходящите за целта думи. — Не съжалявам за нищо, което се случи помежду ни, и това е също част от проблемите ми.

Слоун се намръщи.

— Не мога да разбера.

— Ако трябваше да го направя отново, щях да го направя. Това, което преживяхме заедно, е най-красивото, което се е случило през живота ми, но то включваше и престъпването на клетва, на която много държах. Не знам какво да кажа за себе си. Мисля, че не говори много добре за мен.

Отчаянието й взе връх и тя прокара пръсти през косата си.

— Вече не съм сигурна коя съм.

Отчаянието на Слоун бе не по-малко.

— Ти си Ана Рейми — човешко същество.

— Един философ ми каза някога, че да си човешко същество понякога е непоносимо.

— Да, но най-добре ще е да застреляш този негодник и да си наемеш друг философ.

— Може би, но същият този философ продължава да се бори със собствената си човешка същност. Можеш ли честно да кажеш, че си простил на себе си за онова, което се случи в Бейрут?

След като Слоун не отвърна нищо, тя отговори вместо него:

— Видя ли, не можеш. Ако пред нас има бъдеще, Слоун, ние трябва да прекрачим в него като пълноценни личности, а не като емоционални развалини, каквито сме сега. Казах ти веднъж, че твоето опрощение се крие в това да си простиш сам. При мен е същото. Не виждаш ли?

Онова, което той виждаше, бе, че я губи, най-малкото временно, и не можеше да каже нищо, за да промени нещата. Това, което не искаше да приеме, но не можеше и да пренебрегне, бе фактът, че може би тя бе права. Може би наистина се нуждаеха от време да помислят, от време раните им да зараснат. От това болката му не стана по-малка, усещаше я като кама, забита в сърцето си.

— Колко време няма да те има?

— Не знам.

Хрумна му неочаквана мисъл, която сякаш развъртя бавно острието на камата, докато не можеше дори да си поеме дъх.

— Ще се върнеш, нали?

А след като тя не му отговори, той изгуби самообладание.

— По дяволите, Ана, не можеш да постъпиш така с нас.

— Моля те, Слоун — прошепна тя, — дай ми малко време.

Най-накрая той рече решително:

— Ако трябва, ще те чакам до края на живота си.

При това обещание се разделиха, но Слоун забеляза, че Ана внимателно отбягна да поеме обещание. Не каза, че ще се върне.